Теодор Драйзер
Финансист (34)

ГЛАВА XXXIV

Толкова различно изглеждаха и толкова различно се държаха по това време Каупъруд и Стенър, че на този факт си заслужава да се обърне известно внимание. Лицето на Стенър бе станало пепелявосиво, устните му бяха посинели. Каупъруд, съдейки по шумните и организирани нападки срещу него, разбираше, че може да попадне в затвора, но въпреки тревогата, която го обземаше при мисълта как ще се отрази опозоряването му на неговите родители, на жена му и децата му, на колегите и приятелите му, той си оставаше все така спокоен и уравновесен, както можеше да се очаква от човек с такъв силен характер. При тази вихрушка от беди, която го бе връхлетяла, той нито за миг не беше загубил своето самообладание и смелостта си. Онова нещо, което наричат съвест и което така измъчва, а понякога довежда и до гибел някои хора, никога не го бе безпокоило. И той никога не беше се опитвал да вникне в смисъла на думата грях. Според неговите разбирания животът имаше само две страни — сила и слабост. Правда и неправда? Изобщо не му бяха познати. Те бяха метафизични величини, в които не си правеше труд да вниква. А доброто и злото? Измислици на духовниците, за да си изкарват хляба. Ами обществената благосклонност или пък общественият остракизъм, които така бързо следва но петите нещастието, сполетяло човека? Но какво значи обществен остракизъм, какво значи да бъдеш отхвърлен от обществото? Нима той или пък неговите родители бяха приети от избраното общество? Не, не бяха, но означаваше ли това, че когато сегашната буря отмине, бъдещето нямаше да му донесе обществена реабилитация и високо положение? Би могло, разбира се. Нравственост и безнравственост? Отново празни думи. Но сила и слабост — о, да! Ако имаш сила, можеш да се защитиш и да бъдеш нещо. Слаб ли си — бягай бързо в тила, по-далеч от обсега на куршумите! Той беше силен, знаеше го и винаги вярваше в щастливата си звезда. Някаква сила — не можеше да каже каква и това беше единственото нещо от областта на метафизиката, което го занимаваше — винаги му помагаше, винаги обръщаше нещата в негова полза. Сипеше по пътя му прекрасни възможности. Защо беше надарен с такъв остър ум? Защо успяваше навсякъде — и в деловия, и в личния си живот? С какво беше заслужил това? Случайност може би? Но случайност ли бяха неизменната му увереност, че ще бъде подкрепен, интуицията, която му подсказваше как да действува и която толкова често го осеняваше? Дори да е тъмна и неразгадаема тайна, както твърдят, животът все пак се състои от две основни неща — сила и слабост. Силата печели, слабостта губи. Сега той трябваше да разчита на бързата си и точна мисъл, на вярната си преценка и на нищо друго. Каупъруд наистина беше олицетворение на смелостта и жизнеността — с енергичната си и уверена походка, със спретнатите си, добре изгладени дрехи, с поддържаните си мустаци и ръце, с гладко избръснатото си, лъхащо на здраве лице.

Междувременно Каупъруд се беше срещнал лично със Скелтън К. Уийт и се бе опитал да му обясни положението от своя гледна точка, твърдейки, че не е направил нещо по-различно от това, което са правили мнозина други преди него, но не успя да заличи съмненията на Уийт. Уийт не разбираше защо купените за шейсет хиляди долара сертификати не са в амортизационния фонд. Обяснението на Каупъруд, че това се дължи на привичка, не го задоволи. И все пак на мистър Уийт му беше ясно, че и други политици и администратори са се облагодетелствали не по-малко от Каупъруд, макар и по по-различни начини, и затова го посъветва да стане свидетел на обвинението. Каупъруд категорично отказа да приеме съвета, заявявайки, че не е доносник, на което мистър Уийт само се усмихна кисело.

Бътлър беше изключително доволен (въпреки загрижеността си за победата на Републиканската партия в изборите), защото сега вече беше хванал подлеца в капан, от който той трудно можеше да се измъкне. Беше решено приемник на сегашния областен прокурор Дейвид Пети, ако Републиканската партия спечелеше, да бъде Денис Шанън, млад ирландец, човек на Бътлър, който бе оказвал на своя покровител различни юридически услуги. Другите двама политически лидери вече бяха обещали съдействието си. Шанън беше красив, висок, строен, с атлетическо телосложение, с червеникаворуси коси, румени бузи и сини очи; беше умен, имаше име на красноречив оратор и опитен юрист. Той се гордееше, че е под покровителството на Бътлър (който го беше включил в списъците на кандидатите за официални длъжности), и му бе обещал, ако бъде избран, да изпълнява нарежданията му според силите и възможностите си.

Имаше все пак едно малко облаче в ясното небе над някои от политиците — осъдеха ли Каупъруд, трябваше да осъдят и Стенър. Нямаше начин да бъде отърван градският ковчежник. Ако Каупъруд беше виновен, че е присвоил чрез измама шейсет хиляди долара, Стенър пък беше присвоил петстотин хиляди. За това провинение се предвиждаха пет години затвор. Стенър можеше да се позове на съществуващата практика и по този начин да си спести унизителната необходимост да признае открито вината си, но въпреки това щеше да бъде осъден. Съдебните заседатели едва ли биха подминали фактите, които го уличаваха. Въпреки общественото мнение, ако се стигнеше до съд, можеше да има известно съмнение за вината на Каупъруд. Вината на Стенър обаче беше неоспорима.

Ето как се развиха събитията, след като Каупъруд и Стенър бяха официално обвинени. Адвокатът на Каупъруд Стеджър беше успял да научи предварително по частен път, че срещу Каупъруд всеки момент ще бъде заведено дело. Той препоръча на своя клиент да се яви сам пред властите, за да предотврати шума, който биха вдигнали вестниците, ако чака полицията да му връчи заповедта за арестуване.

Кметът издаде заповед за арестуването на Каупъруд, но той съгласно с плана на Стеджър незабавно отиде заедно с адвоката си при Борчарт и внесе двайсет хиляди долара (поръчител му беше директорът на Джирардската национална банка У. К. Дейвисън) като гаранция, че ще се яви следващата събота в Централното полицейско управление за разпит. Стробик беше наел адвоката Марк Олдсло, за да представлява градското управление при воденето на делото. Кметът изгледа Каупъруд с любопитство; понеже беше нов човек в политическите среди на Филаделфия, той не го познаваше така добре, както останалите. Каупъруд отвърна на погледа му с учтива усмивка.

— Истински фарс, господин кмете — каза той спокойно на Борчарт, а кметът му се усмихна приветливо и отвърна, че за него тази процедура е формална, но неизбежна в такова време.

— Вие знаете как стоят нещата, мистър Каупъруд — добави той.

Каупъруд се усмихна.

— Да, наистина знам — каза той.

После трябваше да изпълни малко или много формалните изисквания и няколко пъти се яви в местния криминален съд, известен като Централен съд. Когато му предявяваха обвинението, Каупъруд заявяваше, че не се признава за виновен. През ноември бе назначено разглеждане на иска от разширен състав на съдебните заседатели, които трябваше да решат дали да бъде предаден на съда. Поради сложния характер на обвинението, отправено срещу него от Пети, Каупъруд прецени, че е разумно да се яви лично. Обвинението бе потвърдено от съдебните заседатели (Шанън, новоизбраният областен прокурор, доста енергично упражни влиянието си) и бе определено делото да започне на 5 декември и да се води от съдията Пейдърсън от Първо отделение на Градския съд, който беше клон на щатския съд и на всеки три месеца разглеждаше престъпления от подобен характер. Разглеждането на делото на Каупъруд обаче започна едва след бурните есенни избори, които благодарение на ловките политически машинации на Моленхауър и Симпсън (фалшификация на бюлетини, натиск върху отделни избиратели) завършиха с нова победа на Републиканската партия, макар и с не особено голямо мнозинство. Гражданската асоциация за подкрепа и контрол на общината въпреки шумната победа на Републиканската партия, постигната с измама, продължаваше да напада смело онези, които смяташе, че вършат най-големите злоупотреби.

През цялото това време Ейлийн Бътлър следеше развитието на събитията около Каупъруд чрез вестниците и градските клюки с такова пристрастие, с такава нежна загриженост и тревога, на каквито беше способна нейната пламенна и силна природа. Макар че беше по-подвластна на чувствата, отколкото на разума, Ейлийн не беше лишена от способността да мисли. Често се срещаше с Каупъруд, той й разказваше доста неща, доколкото му позволяваше, разбира се, неговото вродено чувство за предпазливост, и въпреки вестникарските питания и разговорите, които дочуваше у дома и другаде, тя разбираше, че Франк не е толкова лош, колкото искаха да го изкарат. Едно съобщение, появило се във филаделфийския вестник „Пъблик Леджър“ скоро след като Каупъруд официално бе обвинен в злоупотреба, особено много я зарадва и утеши. Тя си го беше изрязала и го носеше в пазвата си, защото то й се струваше едно доказателство, че нейният любим Франк е далеч по-малко виновен от ония, които го бяха наклеветили и обвинили несправедливо. Съобщението беше извадка от един от многобройните изобличителни доклади на Гражданската асоциация за подкрепа и контрол на общината и гласеше:

„Някои страни на случая са далеч по-сериозни, отколкото можеше да се разбере от официалните съобщения. Дефицитът от петстотин хиляди долара е резултат не от продажбата и неотчитането на облигации от градския заем, а от заемите, които градският ковчежник е отпускал на своя посредник. Освен това комитетът получи сведение от достоверен според него източник, че продаваните от посредника облигации са били отчитани при месечното уреждане на сметките по най-ниските продажни цени през текущия месец, а разликата между отчетената и действително реализираната цена е била поделяна между ковчежника и посредника, които естествено са имали интерес в определен период от месеца да играят ролята на «мечка», за да понижават курса на облигациите. И все пак комитетът гледа на заведеното срещу посредника мистър Каупъруд дело като на опит да се отклони общественото внимание от далеч по-виновните лица, за да могат те през това време да уредят нещата така, както им е изгодно.“

Ето това всъщност е истината! — помисли си Ейлийн, когато го прочете. Тези политици — а сред тях и баща й, както бе разбрала от последния си разговор с него — се опитват да прехвърлят вината за собствените си злодеяния върху нейния Франк. А той не е толкова лош, колкото искат да го представят. Ето че и в този доклад го казват. Тя тайно се радваше на думите: „… опит да се отклони общественото внимание от далеч по-виновните лица …“ Тъкмо това й казваше и Франк в щастливите часове, които напоследък те прекарваха, усамотени на едно или на друго място, най-често в новото им убежище на Южна Шеста улица, което Франк бе избрал за срещите им, след като бяха принудени да напуснат старото. Той галеше буйните й коси, милваше тялото й и й казваше, че това е една политическа машинация, скроена, за да се хвърли по-голямата част от вината върху него и да се оневинят, доколкото е възможно, Стенър и Републиканската партия. Уверяваше я, че ще се измъкне благополучно, но я предупреждаваше да не говори. Не отричаше, че в продължение на години е поддържал изгодни връзки със Стенър. И обясняваше подробно всичко. Тя разбираше или си мислеше, че разбира. Достатъчно й беше, че й го казва нейният Франк.

Доскоро двете семейства Каупъруд бяха обединени от успеха. Сега ги обединяваше общата беда. Животът и в двете къщи сякаш гаснеше. Защото за тях животът беше самият Франк Алджърнън. От него баща му черпеше смелост и сила, той тласкаше напред братята си и разчистваше пътя им, той беше упование и надежда за децата си и за жена си, тон прославяше името Каупъруд. За всички, които бяха тясно свързани с него, той беше олицетворение на сполука, сила, богатство, достойнство и щастие. И сега неговата щастлива звезда сякаш помръкваше, сякаш угасваше.

От трагичната сутрин, когато получи онова съдбоносно писмо, Лилиан Каупъруд живееше в някакъв унес. Седмици наред вече тя изпълняваше всекидневните си задължения с привичното си спокойствие — така поне изглеждаше на околните, — по вътрешно се измъчваше от горчиви и натрапчиви мисли. Чувствуваше се безкрайно нещастна. Беше навършила четирийсет години и си беше представяла, че тъкмо в тази възраст животът й трябва да бъде спокоен и уравновесен, поставен на солидна основа, а ето че сега щеше да бъде изтръгната из корен от семейната почва, където бяха минали най-хубавите й дни, и захвърлена безмилостно да вехне под палещото пладнешко слънце на несигурността.

Не се развиваха добре нещата и за стария Каупъруд. Всичко, което бе постигнал — и в банката, и навсякъде другаде, — сега се рушеше пред очите му. Както вече споменахме, той безгранично вярваше в сина си, но не можеше да не признае в себе си, че Франк беше допуснал грешка и сега скъпо плащаше за нея. Разбираше, че Франк е имал право да направи опит да се спаси, но съжаляваше, че синът му сам бе стъпил в капан и сам бе дал възможност да бъде обвинен. Франк беше изключително способен. Щеше да преуспее и без да се обвързва с градския ковчежник или с управляващата върхушка. Местните трамвайни линии и политическите и финансовите магнати го бяха погубили. По цял ден старият човек крачеше напред-назад и усещаше, че животът му свършва, че поражението на Франк е и негово поражение и че този позор — публичното обвинение — означаваше гибел и за него. Само за няколко седмици косите му побеляха, походката му стана бавна, лицето му доби болезнено блед цвят, очите му хлътнаха. Внушителните някога бакенбарди сега висяха като знамена, останали от отшумял празник. Малка утеха за него в цялото нещастие беше обстоятелството, че Франк беше уредил напълно сметките си с Трета национална банка и не й дължеше нито един долар. Той знаеше обаче, че управителното тяло на банката не би търпяло на служба човек, чийто син е участвал в ограбването на градската хазна, за което пишеха сега всички вестници. Освен това Каупъруд старши беше твърде възрастен. Трябваше да се оттегли.

И това се случи в деня, когато Франк бе арестуван по обвинение в злоупотреба. Уведомен от Стеджър, Франк бе предупредил баща си за предстоящото си арестуване, но старият човек все пак събра смелост да отиде в банката, макар това да му струваше такива усилия, сякаш носеше върху себе си някакъв огромен камък. Прекарал една безсънна нощ, преди да тръгне, той написа своята оставка до председателя на управителното тяло Фруин Касън с намерението да му я връчи незабавно. Касън, едър, добре сложен, привлекателен човек на петдесет години, си отдъхна облекчено, като видя заявлението за оставка.

— Знам, че ви е тежко, мистър Каупъруд — каза съчувствено той. — Ние… позволявам си да говоря и от името на останалите членове на управителното тяло… Ние много добре разбираме трагичността на вашето положение. Знаем как вашият син е бил въвлечен в тази история. Той не е единственият банкер, който е бил замесван в работите на градската администрация. На всички е известно, че не е единственият. Това е стара система. Ние високо ценим заслугите ви към нашата банка през трийсет и пет годишната ви служба. Ако имаше някакъв начин да ви помогнем да се справите сега със затрудненията си, бихме го сторили с радост, но вие като банкер би следвало сам да разбирате, че това е невъзможно. Всички са засегнати от вихрушката. Ако тя стихне, ако знаехме кога ще стихне…

Той замълча. Не можеше да се насили да каже, че той или управителното тяло съжаляват, че са принудени да се лишат от услугите на мистър Каупъруд тъкмо в такъв момент. По-добре беше да остави мистър Каупъруд сам да го каже.

През цялото време Каупъруд старши правеше усилия да се овладее, за да може въобще да заговори. Извади голяма ленена носна кърпа, издуха носа си, изправи се в креслото и положи спокойно ръце върху бюрото. Но беше дълбоко разстроен.

— Не мога да го понеса! — извика внезапно той. — Бих желал да ме оставите сега сам.

Елегантният и спретнат Касън стана и излезе за малко от стаята. Той много добре разбираше на каква драма бе станал свидетел току-що. В мига, в който вратата се затвори, старият Каупъруд отпусна глава в ръцете си и се разтресе конвулсивно.

— Никога не съм допускал, че ще доживея подобно нещо — прошепна той. — Никога не съм допускал.

После избърса солените си горещи сълзи, отиде до прозореца, погледна навън и се замисли какво ще прави оттук нататък.