Теодор Драйзер
Финансист (42)

ГЛАВА XLII

А делото продължаваше. Един след друг се изреждаха свидетелите на прокурора, докато Шанън не реши, че интересите на града са вече добре защитени и вината на Каупъруд — доказана, и не обяви, че временно се оттегля от разпита. Тогава стана Стеджър и започна дълъг спор със съдията, настоявайки делото да бъде прекратено, тъй като липсват достатъчно убедителни доказателства за вина, но съдията Пейдърсън не прие доводите му. Той знаеше какво значение има това дело за местните политически среди.

— Не смятам, че е уместно да поставяте сега този въпрос, мистър Стеджър, — отвърна с досада той, след като остави адвоката да се изкаже. — Позната ми е практиката на градското управление, но предявеното в случая обвинение няма нищо общо с тази практика. Трябва да отправите искането си към съдебните заседатели, а не към мен. Сега няма да го разглеждам. Можете да го подновите в края на делото. Искането се отхвърля.

Прокурорът Шанън, който през цялото време беше слушал внимателно, си седна на мястото. Стеджър, след като разбра, че с никакви хитри доводи няма да успее да спечели съдията, се върна при Каупъруд, който прие с усмивка този неуспех.

— Ще трябва да се опитаме да спечелим съдебните заседатели — каза Стеджър.

— Така си мислех и аз — отвърна Каупъруд.

Тогава Стеджър се обърна към съдебните заседатели и след като очерта случая от своя гледна точка, започна да ги уверява, че свидетелските показания ще потвърдят правотата му.

— Всъщност, господа, не може да има съществена разлика между показанията на свидетелите на обвинението и на нашите свидетели. Ние нямаме намерение да оспорваме, че мистър Каупъруд е получил от мистър Стенър чек за шейсет хиляди долара, нито че е пропуснал, както твърди обвинението, да внесе в амортизационния фонд сертификатите от градския заем, закупени за същата сума, която по право е трябвало да му бъде възстановена. Ние обаче твърдим и ще докажем, без да оставим и сянка от подозрение у някого, че като посредник, служил четири години на града чрез сделки със средства от градската хазна, Каупъруд е имал правото съгласно една уговорка с ковчежника да отчита сумите от сделките през текущия месец и да внася сертификатите в амортизационния фонд до първо число на следващия месец. Ние можем да призовем и ще призовем тук като свидетели не един и двама посредници и банкери, които в миналото са имали делови връзки с градската хазна, за да потвърдят съществуването на въпросната уговорка. Обвинението ще се опита да ви убеди, че когато е получавал чека, мистър Каупъруд е знаел за предстоящия си фалит; че не е купил, както сам твърди, сертификати, за да ги внесе в амортизационния фонд; и че макар вече да е знаел, че ще фалира и няма да може да внесе сертификатите там, където трябва, преднамерено е отишъл при мистър Албърт Стайърс, секретаря на мистър Стенър, казал му е, че е купил сертификати, и заблуждавайки го с намек, ако не и открито, е взел от него чека и си е отишъл. Господа, смятам за излишно да се впускам засега в многословни обяснения, защото свидетелските показания веднага ще разкрият как в действителност стоят нещата. Призовали сме тук голям брой свидетели и бихме искали да ги изслушате. Много ви моля да обърнете внимание на обстоятелството, че никой свидетел няма да потвърди обвиненията, изказани от Джордж У. Стенър, а именно, че мистър Каупъруд, когато е отивал при градския ковчежник, е знаел за предстоящия си фалит, че всъщност не е купил въпросните сертификати и че не е имал право по свое усмотрение да отлага внасянето им в амортизационния фонд до първо число на следващия месец — времето, когато той обикновено е правил баланс на сметките си с градската хазна. Мистър Стенър, бившият градски ковчежник, може да даде едно тълкувание на нещата, а мистър Каупъруд — друго. И тогава, господа, вие трябва да решите на кого повече ще вярвате — на бившия градски ковчежник мистър Джордж У. Стенър, доскорошен съдружник и приятел на мистър Каупъруд, благодарение на чиито неуморни усилия години наред е трупал едри печалби и срещу когото сега се е опълчил само защото се е изплашил от финансовата криза, предизвикана от един пожар, и от последвалата го паника, или на известния банкер и финансист мистър Франк А. Каупъруд, който упорито се е борил да устои на бурята със собствени сили, който е изпълнявал педантично задълженията си към града, който до последния момент е правил всичко възможно да преодолее несправедливо връхлетелите го вследствие на пожара и паниката финансови затруднения и който дори вчера заяви пред градските власти, че е готов, стига да му бъде позволено, да продължи безпрепятствено работата си, час по-скоро да изплати до долар своите дългове (макар всъщност те да не са само негови), включително и петстотинте хиляди долара, предизвикали спор между него, мистър Стенър и града, и по този начин да докаже не на думи, а на дело несъстоятелността на подозрението по отношение на неговите намерения. Както навярно се досещате, градските власти не благоволиха да приемат предложението му и аз, господа, по-късно ще се опитам да ви разкрия каква е причината за отказа. Засега ще продължим с разпита на свидетелите, а от името на защитата ви моля да прецените точно всичко, което ще се каже днес тук. Моля ви да изслушате внимателно мистър У. С. Дейвисън, когато той застане пред вас, да изслушате с не по-малко внимание и мистър Каупъруд и всички останали, които ще призовем да дадат показанията си. И тогава ще можете сами да отсъдите, да решите справедливи ли са подбудите за това съдебно преследване. Аз лично не мисля, че са справедливи. Благодаря ви много, господа, за търпението, с което ме изслушахте.

След това Стеджър призова Артър Ривърс, който трябваше да удостовери, че като борсов посредник на Каупъруд по време на паниката е купувал големи количества облигации от градския заем, за да предотврати падането на курса им, а след него — братята на Каупъруд, Едуард и Джоузеф, които потвърдиха, че Ривърс им е давал указания да купуват и да продават облигации от градския заем, но най-вече да купуват.

Следващият свидетел беше директорът на Джирардската национална банка У. С. Дейвисън — едър, набит, широкоплещест мъж, русокос, с голяма глава и високо чело, което му придаваше вид на умен човек. Имаше месест, леко сплеснат нос, който говореше за силен характер, а устните му бяха тънки, равни и здраво стиснати. В студените му сини очи от време на време се появяваше едва доловима скептична ирония, но всъщност той беше преди всичко приветлив, жив, добър, без ни най-малко да е сантиментален и отстъпчив.

Очевидно държеше най-вече на финансовите факти и изпитваше към Франк Алджърнън Каупъруд симпатия, но не и сляпо преклонение. Докато заемаше свидетелското си място спокойно и самоуверено, личеше, че за него тези правно-финансови разправии, неразбираеми за обикновения човек, не заслужават вниманието на сериозния финансист, че са направо досадни. На сънливия Спаркхийвър, който му поднесе Библията, за да се закълне, той обърна не по-голямо внимание, отколкото на някакъв пън. Полагането на клетва засягаше само него — понякога е полезно да се казва истината. Показанията на Дейвисън бяха ясни и прости.

Той каза, че познава мистър Франк Алджърнън Каупъруд от близо десет години. Почти през цялото време е поддържал делови връзки с него или чрез него с други лица. Не знаел нищо за отношенията му с мистър Стенър и не познавал лично мистър Стенър. Що се отнася до чека за шейсет хиляди долара — да, виждал го е. Чекът бил изпратен в банката на 10 октомври заедно с други ценни книжа, за да покрие превишения кредит на „Каупъруд и Ко“. Вписали го в банковите книги срещу кредита на „Каупъруд и Ко“, а после го реализирали чрез клиринговата банка. Каупъруд не теглил повече никакви суми, надвишаващи кредита му, и по този начин сметката му с банката била изравнена.

Всъщност мистър Каупъруд е могъл да тегли големи суми, без това да направи впечатление. Мистър Дейвисън не знаел, че мистър Каупъруд ще фалира — не допускали, че подобно нещо би могло да се случи така внезапно. Мистър Каупъруд много често надвишавал кредита си в Джирардската национална банка, нещо естествено при неговата работа — така използвал пълноценно всичките си средства, а това било връх на деловото умение. Винаги обаче давал допълнителни гаранции за тези превишения на кредита си, като изпращал пачки с ценни книжа и чекове, които били разпределяни по съответен начин. Сметката на мистър Каупъруд в банката била най-голяма и била използвана най-целесъобразно, не пропусна да поясни благосклонно мистър Дейвисън. При фалита на мистър Каупъруд в Джирардската национална банка имало сертификати от градския заем на стойност над двадесет хиляди долара, които мистър Каупъруд бил изпратил там като гаранция. За да въздейства върху съдебните заседатели, Шанън се опита да узнае дали зад особената благосклонност на мистър Дейвисън към Каупъруд няма някакви скрити подбуди, но не успя да постигне нищо. Стеджър, вземайки думата, се постара да втълпи на съдебните заседатели благоприятните за Каупъруд моменти от показанията на мистър Дейвисън, като го накара да ги повтори. Шанън, разбира се, възрази, но безрезултатно. Стеджър постигна целта си.

Най-сетне той реши да призове Каупъруд на свидетелското място и щом чуха името му, всички присъстващи наостриха слух.

Каупъруд пристъпи напред бързо и енергично. Той беше така спокоен, жизнерадостен, дързък и в същото време така благовъзпитан. Всички тези прависти, съдебни заседатели, съдията марионетка, всички удари на съдбата не бяха го сломили, не бяха го унижили, не бяха отслабили волята му. Той от пръв поглед беше преценил умственото равнище на съдебните заседатели. Искаше да помогне на адвоката си в усилията му да смути и обърка Шанън, но разбираше, че трябва да си служи само с неопровержими или поне с привидни истини. Беше убеден, че онова, което бе извършил, е правилно от финансова гледна точка. Длъжен беше да постъпи така. Животът, особено когато са намесени и финанси, е война, а стратегията е неин девиз, неин дълг, нейна необходимост. Защо трябва да се съобразява с разни незначителни дребни умове, конто не са способни да го разберат? И той разказа на съдебните заседатели цялата история, като я представи в най-благоприятна за себе си светлина. Започна с това, че не е отишъл по своя инициатива при мистър Стенър, а е бил повикан от него; не е подтиквал ковчежника към нищо, само е посочил на него и на неговите приятели някои финансови възможности, от които те с готовност са се възползвали. (Тъй като знаеше, че сега Шанън не е в състояние да разкрие колко ловко бе организирал своите трамвайни компании, така че в даден момент да се отърве от Стенър и приятелите му, без те да смеят да възразят, той спокойно и нашироко говореше за благоприятните възможности, които бил предоставил на Стенър и останалите. Нито Шанън, нито Стеджър бяха финансисти и затова бяха принудени да му вярват, макар че Шанън беше склонен да се съмнява в думите му.) Не носел отговорност за порядките, които съществували в канцеларията на градския ковчежник, заяви Каупъруд. Той бил само банкер и борсов посредник.

Съдебните заседатели го гледаха и вярваха на всичко освен на историята с чека за шейсет хиляди долара. Щом стигна до нея, Каупъруд я обясни доста правдоподобно. Когато през онези последни няколко дни отивал да се види със Стенър, и през ум не му минавало, че наистина ще фалира. Вярно е, че поискал от Стенър известна сума — всъщност не кой знае колко голяма — сто и петдесет хиляди долара. Както Стенър би следвало да потвърди, той (Каупъруд) никак не бил разтревожен. Стенър бил само един от източниците му за заеми. Чувствал се спокоен, защото по това време имал и доста други източници. Не бил прибягнал до силни изрази и настойчиви молби, както казал Стенър, а само му обърнал внимание, че прави грешка, като се поддава на паниката и му отказва допълнителен заем. Наистина Стенър бил най-подходящият за него източник на средства, но не и единственият. Впрочем надявал се, че ако се наложи, приятелите му от финансовите среди ще увеличат кредита му и той ще има време да уреди работите си и да изчака бурята да отмине. Уведомил Стенър, че още в първия ден на паниката е закупил голямо количество сертификати от градския заем, за да предотврати падането на курса им, за което му се полагат шейсет хиляди долара. Стенър не възразил. Възможно е той да е бил твърде разстроен тогава и да не е обърнал достатъчно внимание на думите му. След това за негова, на Каупъруд, изненада поради неочаквания натиск от неочаквани посоки големите банкерски къщи, макар и неохотно, започнали да се отнасят твърде сурово с него. Този натиск от всички страни особено се засилил през следващия ден и го принудил да закрие кантората, макар че до последния момент той се надявал това да не се случи. Взел чека за шейсет хиляди долара съвсем непредвидено. Нуждаел се от парите, разбира се, и понеже те му се полагали по право, а служителите му през този ден били много заети, помолил да му го напишат и го взел лично, за да спести време. Стенър знаел, че ако откаже да му даде чека, той можел да заведе дело. Колкото до внасянето на сертификатите от градския заем в амортизационния фонд, това не било негова работа; той само ги купувал, а по-нататък с тях се занимавал счетоводителят му мистър Стапли. Всъщност дори не знаел, че не са били внесени. (Това беше явна лъжа. Той много добре знаеше.) А чекът попаднал в Джирардската национална банка. При по-различни обстоятелства би могъл да попадне и във всяка друга банка.

Каупъруд продължи показанията си в този дух и на многобройните насочващи въпроси на Стеджър и Шанън отговаряше с такава подкупваща искреност, така сериозно и делово се отнасяше към цялата процедура, сякаш бе самото въплъщение на търговската почтеност. Всъщност той вярваше в правилността, в необходимостта и важността на всичко, което бе извършил и което сега описваше. Желаеше съдебните заседатели да видят нещата такива, каквито ги виждаше той, да се поставят на негово място и да го разберат.

Най-после свърши. Показанията му и самият той оставиха у различните съдебни заседатели различни впечатления. Филип Молтри, съдебен заседател номер едно, реши, че Каупъруд лъже. Как така предишния ден не е знаел, че ще фалира! Не може да не е знаел, помисли си той. Пък и цялата тази поредица от тъмни сделки със Стенър беше достатъчна, за да бъде наказан. През целия разпит Молтри си мислеше как ще отиде в съвещателната стая и ще заяви, че обвиняемият е виновен. Набеляза си дори и някои доводи, с които да убеди останалите във вината на Каупъруд. Съдебният заседател номер две, шивачът Саймън Гласбърг, напротив, вярваше, че е разбрал как е станало всичко, и реши да гласува за оправдателна присъда. Той смяташе, че Каупъруд не е невинен, но не е и виновен, че да заслужава наказание. Съдебният заседател номер три, Флечър Нортън, архитект по професия, беше убеден във вината на Каупъруд, но според него такъв надарен човек не биваше да се праща в затвора. Съдебният заседател номер четири, Чарлс Хилъгън, предприемач, ирландец по произход, твърде религиозен човек, също беше убеден във вината на Каупъруд и държеше той да бъде наказан. И съдебният заседател номер пет, търговецът на въглища Филип Лукаш, го смяташе за виновен. Съдебният заседател номер шест, Бенджамин Фрейзър, минен специалист, предполагаше, че Каупъруд е виновен, но не беше сигурен и не знаеше как да постъпи. Съдебният заседател номер седем, Дж. Дж. Бриджес, посредник от Трета улица, дребнав, практичен и тесногръд, считаше Каупъруд за хитрец, който трябва да бъде наказан за вината си. Той щеше да настоява за осъждането му. Съдебният заседател номер осем, Гай Е. Трип, директор на малко параходно дружество, нямаше твърдо мнение. Съдебният заседател номер девет, Джоузеф Тисдейл, бивш производител на лепило, мислеше, че Каупъруд има известна вина, но че не е извършил престъпление и е имал право да постъпи така при дадените обстоятелства. Тисдейл щеше да гласува за неговото оправдаване. Десетият съдебен заседател, Ричард Марш, млад собственик на цветарски магазин, изпитваше добри чувства към Каупъруд. Той нямаше определено мнение. Единайсетият съдебен заседател, Ричард Уебър, бакалин, дребна риба във финансово отношение, но як физически, беше за осъждането на Каупъруд. Смяташе го за виновен. Съдебният заседател номер дванайсет, Уошингтън Б. Томас, търговец на брашно на едро, мислеше, че Каупъруд е виновен, но бе решил след като се произнесе за вината му, да настоява за снизхождение. Ръководеше се от девиза, че на хората трябва да се дава възможност да се поправят.

Такова беше становището на съдебните заседатели, когато Каупъруд свърши и се оттегли, питайки се дали с показанията си е оставил у тях благоприятно впечатление.