Теодор Драйзер
Финансист (25)

ГЛАВА XXV

Хенри А. Моленхауър живееше в един квартал на града, почти толкова нов, колкото и кварталът на Бътлър — на Саут Брод Стрийт, близо до наскоро построената красива сграда на една библиотека. Къщата беше обширна и много характерна за вкуса на новите богаташи от ония години. Беше четириетажна, от жълти тухли и бял камък; трудно можеше да бъде причислена към някакъв архитектурен стил, но беше красива. Широко стълбище водеше към голяма площадка с богато украсена входна врата; от двете страни на вратата имаше тесни прозорци и кокетни небесносини жардиниери. И двайсетте стаи на къщата бяха с паркет и дървена ламперия, доста скъпи по онова време. Влизаше се в голям салон, а в съседство с него бяха разположени просторна гостна и облицована с дъбова ламперия голяма столова. На втория етаж имаше стая за музикални занимания, предоставена на трите амбициозни дъщери на Моленхауър, библиотека, личен кабинет за Моленхауър, будоар и баня за жена му, и оранжерия.

Моленхауър не само беше, но имаше и самочувствието на много важна личност. Беше изключително прозорлив по отношение на финансовите и политическите въпроси. Беше немец, по-точно американец от немски произход — представителен човек, висок и едър, хладнокръвен и пресметлив. Правеха впечатление могъщата му гръд, широките му рамене и голямата глава, която изглеждаше ту кръгла, ту продълговата в зависимост от гледната точка. Имаше високо изпъкнало чело, под което проблясваха любопитни и хитри очи. Носът, устата, брадичката, твърдите и гладки бузи потвърждаваха впечатлението, че е човек, който много добре знае какво иска и как трябва да го постигне. Наистина добре моделирано, запомнящо се лице! Той беше близък приятел на Едуард Мълая Бътлър, доколкото могат да бъдат приятели подобни хора, а искреното му уважение към Марк Симпсън можеше да се сравни с уважението на един тигър към друг. Изобщо ценеше способните и при честна игра бе склонен да играе честно. При нечестна игра обаче коварството му ставаше безгранично.

Когато Едуард Бътлър и синът му пристигнаха тази неделна вечер в къщата на Моленхауър, собственикът на една трета от богатствата на града не ги очакваше — той седеше в библиотеката, четеше и слушаше една от дъщерите си, която свиреше на пиано. Жена му и другите му две дъщери бяха отишли на черква. Моленхауър обичаше да си седи в къщи. И тъй като неделната вечер беше много подходяща за разговори, най-вече по политически въпроси, той все пак допускаше, че някои от неговите видни събратя можеха да наминат, и затова, когато слугата, който изпълняваше и ролята на иконом, съобщи за пристигането на Бътлър и сина му, се зарадва.

— Добре дошли! — поздрави той сърдечно Бътлър и му подаде ръка. — Радвам се да ви видя! Хубаво е, че сте довели и Оуен! Здравей, Оуен! Какво ще пийнете, господа? Няма да ми откажете, надявам се. Джон — обърна се той към слугата, — погрижи се! Бях се заслушал в изпълнението на Каролайн. Но вие май я изплашихте.

Той притегли един стол към Бътлър и даде знак на Оуен да седне от другата страна на масата. След малко слугата се върна с красив сребърен поднос, отрупан с бутилки с различни видове уиски и вина и с много пури. Оуен беше от новия тип млади финансисти, които нито пушеха, нито пиеха. Баща му си позволяваше и едното, и другото, но с мярка.

— Хубава ви е къщата! — забеляза Бътлър, без още да подсказва с нищо каква важна задача го е довела тук. — Не се учудвам, че в неделните вечери си стоите у дома. Какво ново в града?

— Нищо ново, доколкото ми е известно — отвърна спокойно Моленхауър. — Всичко като че е наред. Да не би вие да знаете нещо, което би могло да ни разтревожи?

— Да — каза Бътлър, като допи брендито със сода в чашата си. — Наистина има нещо. Не сте ли чели някое от вечерните издания?

— Не, не съм — отвърна Моленхауър, като се поизправи на стола. — Даже не знам, че има вечерни издания. Да не се е случило нещо?

— Нищо друго освен това, че Чикаго гори и както изглежда, утре сутринта тук ще се разрази малка финансова буря.

— Какво говорите? Нищо не съм чул. Казвате, че са излезли вечерните издания, така ли? Гледай ти! Голям ли е пожарът?

— Целият град горял, както твърдят — намеси се Оуен, който наблюдаваше с подчертан интерес промените върху лицето на видния политик.

— Е, това наистина е голяма новина! Трябва да изпратя да ми купят вестник. Джон! — извика той и слугата се появи. — Намери ми отнякъде вестник! — Слугата излезе. — Какво ви кара да мислите, че това може да засегне и нас? — отново се обърна той към Бътлър.

— Едно нещо, за което научих преди малко — изглежда, че в касата на нашия човек Стенър ще се открият известни липси, освен ако събитията не се развият чак толкова зле, колкото очакват някои хора — спокойно обясни Бътлър. — А това не е особено благоприятно, когато предстоят избори, не мислите ли? — И той впери в Моленхауър умните си сиви очи. Моленхауър също го погледна изпитателно.

— Откъде го научихте? — попита с леден глас той. — Смятате, че е злоупотребил, така ли? И колко е взел? Знаете ли?

— Доста — отвърна спокойно Бътлър. — Близо петстотин хиляди долара, доколкото разбрах. Но не бих казал, че става дума за злоупотреба. Парите все още не са загубени, обаче съществува такава опасност.

— Петстотин хиляди долара! — възкликна учудено Моленхауър, запазвайки все пак обичайното си спокойствие. — Какво говорите? И откога е тази работа? Какво е правил с парите?

— Дал е в заем доста голяма сума — около петстотин хиляди долара — на младия Каупъруд от Трета улица, оня, който се зае с разпространението на градския заем. Използвали са парите за различни сделки, но преди всичко са купували акции от трамвайните линии. — (При споменаването на трамвайните линии невъзмутимото лице на Моленхауър трепна леко.) — Според Каупъруд този пожар утре ще предизвика паника и той счита, че без значителна подкрепа няма да устои. А ако не устои, липсващите от градската хазна петстотин хиляди долара няма да бъдат върнати. Стенър е извън града и Каупъруд дойде при мен, за да видим какво може да се направи. Всъщност той ми е вършил от време на време някои посреднически услуги, затова е решил, че сега бих могъл да му помогна — по-точно, да убедя вас със сенатора да се срещнем с големите банкери и с общи усилия да поддържаме курса. Ако не го направим, той ще фалира и скандалът според него ще ни навреди при изборите. Струва ми се, че не играе някаква игра. Просто иска да спаси себе си и да постъпи честно към мен, по-точно към нас.

Бътлър замълча. Моленхауър, хитър и потаен, какъвто си беше, с нищо не подсказа, че е обезпокоен от неочакваното разкритие. Всъщност беше по-скоро учуден, тъй като никога не бе смятал, че Стенър притежава някакви финансови или делови способности. Значи ковчежникът е използвал пари от хазната без негово знание и сега имаше опасност да бъде съден? Не познаваше Каупъруд лично, известно му бе само, че той е посредникът, който се бе заел с разпространението на градския заем. Самият Моленхауър се бе облагодетелствал немалко от тези машинации. Очевидно посредникът бе измамил Стенър и бе използвал парите, за да купува акции от трамвайните линии. Значи двамата сигурно притежават доста от тези акции. А това всъщност най-вече интересуваше Моленхауър.

— Петстотин хиляди долара! — повтори той, след като Бътлър замълча. — Не са малко пари. Ако само поддържането на курса ще спаси Каупъруд, бихме могли да опитаме, но при една по-голяма паника не виждам как ще му помогнем. Ако той е силно затруднен и ако цените спаднат прекалено рязко, ще бъдат необходими много по-сериозни мерки. Аз съм преживял подобно нещо. Знаете ли на каква сума възлизат задълженията му?

— Не — отвърна Бътлър.

— Казвате, че пари не ви е искал?

— Помоли ме само да не си вземам моите сто хиляди долара, вложени при него, докато не разбере дали ще се справи.

— Стенър наистина ли го няма в града?

Моленхауър както винаги беше недоверчив.

— Така каза Каупъруд. Можем да изпратим някого и да разберем.

Моленхауър преценяваше положението от всички страни. Добре би било да поддържат курса, ако по този начин биха могли да спасят и Каупъруд, и Републиканската партия, и ковчежника. В същото време Стенър можеше да бъде принуден да възстанови петстотинте хиляди долара в градската хазна и да преотстъпи акциите си на някого, за предпочитане — на него, Моленхауър. Трябваше обаче да се има предвид, че и Бътлър влиза в сметката. Кой го знае какво ще поиска? От разговора с Бътлър бе станало ясно, че Каупъруд е обещал да върне петстотинте хиляди долара, стига да успее да ги събере, но той изобщо не бе споменал, че има намерение да продава своите акции от трамвайните линии. А дали Каупъруд наистина можеше да бъде спасен? И дали щеше да пожелае и да успее да събере парите? И ако бъде спасен, дали би върнал дълга си на Стенър? Ако потърси пари в наличност, кой би му дал в такова време — при надвисналата остра криза? Каква гаранция би могъл да даде той? От друга страна, ако те, силните, го притиснат, могат да го принудят да отстъпи акциите си от трамвайните линии на безценица — и своите, и тези на Стенър. И ако той, Моленхауър, успее да се добере до тях, никак няма да го интересува дали изборите през есента ще бъдат спечелени или не, макар че беше убеден, както и Оуен, че няма опасност от провал. Както обикновено изборите можеха да бъдат купени. Злоупотребата — тъй като след фалита на Каупъруд постъпката на Стенър щеше да бъде окачествена като злоупотреба — можеше да бъде прикривана до спечелването на изборите. Най-благоприятно за самия него би било да сплаши Стенър и да го принуди да не оказва допълнителна помощ на Каупъруд, а след това да нанесе своя удар, като понижи изкуствено акциите от трамвайните линии на двамата и на всички останали притежатели, включително и на Бътлър и Симпсън. Нали именно тези линии бяха един от големите бъдещи източници на богатство във Филаделфия. Засега обаче трябваше да се преструва, че го интересува единствено осигуряването на успеха на партията в изборите.

— Не мога да говоря от името на сенатора, разбира се — продължи замислено Моленхауър. — Не знам как той ще погледне на случая. Що се отнася до мен обаче, аз съм готов да направя каквото мога, за да се поддържа курсът на акциите, стига това да бъде от полза. Естествено ще го направя, за да защитя и собствените си интереси. Най-важното сега е да помислим как да предотвратим публичния скандал, докато минат изборите, в случай че мистър Каупъруд фалира. Не сме сигурни обаче дали нашият опит да поддържаме курса ще излезе сполучлив.

— Да, наистина — отвърна мрачно Бътлър.

Оуен вече съвсем ясно виждаше предстоящата гибел на Каупъруд. В този момент се звънна. Една прислужница, поела задълженията на отсъстващия иконом, съобщи, че е дошъл сенаторът Симпсън.

— Тъкмо човекът, който ни трябва — каза Моленхауър. — Поканете го да се качи. Сега ще разберем какво мисли и той.

— Може би е най-добре да ви оставя сами — обърна се Оуен към баща си. — Ще потърся мис Каролайн. Дано се съгласи да ми изпее нещо. Ще те почакам, татко — добави той.

Моленхауър му се усмихна насърчително и когато Оуен излизаше, влезе сенаторът Симпсън.

Щат Пенсилвания се славеше е немалко интересни личности, но една от най-ярките сред тях беше сенаторът Симпсън. За разлика от двамата мъже, които го посрещнаха радушно и му стиснаха ръка, той имаше доста непредставителна външност. Не беше висок, лицето му беше суховато, челюстта му не беше така мощна и издадена напред както у другите двама. Не гледаше така открито и откровено като Бътлър, нито така предизвикателно като Моленхауър, но очите му излъчваха проницателност, каквато не се долавяше в погледа на нито един от двамата му събеседници. Странни бяха тези очи — малко хлътнали, раздалечени, пронизващи, магнетични. Приличаха на очите на котка, която дебне от тъмното своята жертва с присъщото на котешката порода коварство. Над красивото му ниско и бяло чело се спускаше кичур черна коса, а кожата на лицето му беше бледа, почти синкава, като у хора с недобро здраве. И все пак този човек таеше една странна и непоколебима сила, която му позволяваше да властва над хората. Тази сила идваше от умението да подхранва у другите алчността с обещания за печалби и от жестокостта при разправата с всеки, който му се противопостави. Оставяше впечатление, че е благ, както и много други хора от този тип, беше отпуснат, ръкуваше се вяло, вяла беше и усмивката му, но изразителността на очите му изкупваше всичко.

— Добър вечер, Марк, радвам се да ви видя — приветства го Бътлър.

— Добър вечер, Едуард — отвърна тихо Симпсън.

— Е, сенаторе, вие май не стареете. Да ви налея ли нещо?

— Тази вечер не желая нищо, Хенри — отвърна Симпсън. — Няма да стоя дълго. Отбих се просто на път за в къщи. Жена ми е тук наблизо, у семейство Кавана и аз трябва да мина да я взема.

— Много добре, че дойдохте точно сега, сенаторе — започна Моленхауър, като изчака госта да се настани и той също седна. — Бътлър тъкмо ми обърна внимание върху един малък политически проблем, възникнал, след като се видяхме с вас за последен път. Сигурно сте чули, че Чикаго гори?

— Да, Кавана току-що ми каза. Изглежда, че е доста сериозно. Мисля, че утре ще има рязко спадане на борсата.

— И аз не бих се изненадал — вметна лаконично Моленхауър.

— Ето го и вестника — каза Бътлър, когато прислужникът Джон влезе с вестника в ръка.

Моленхауър го взе и го разтвори пред всички. Това беше едно от първите извънредни издания в страната, в което с едри букви се съобщаваше, че пожарът, избухнал предишния ден в езерния град, се разширява все повече и повече.

— Наистина е ужасно — каза Симпсън. — Безкрайно съжалявам за Чикаго. Там имам много приятели. Надявам се впоследствие да науча, че положението не е чак толкова лошо, колкото изглежда сега.

Независимо от обстоятелствата Симпсън обичаше да си служи с високопарни фрази.

— Въпросът, по който ми говореше Бътлър — продължи Моленхауър, — в известна степен е свързан с пожара. Нали знаете, че нашите градски ковчежници имат навика да дават назаем пари от хазната срещу два процента лихва?

— Да. И какво? — попита Симпсън.

— Както излиза, мистър Стенър е заемал пари от хазната на младия Каупъруд от Трета улица, който се занимаваше с разпространението на градския заем.

— Какво говорите? — престори се на учуден Симпсън. — Надявам се немного?

Сенаторът, както и Бътлър, и Моленхауър, печелеше доста от същите тия изгодни заеми, като влагаше сумите в различни банки.

— Изглежда, Стенър му е заел около петстотин хиляди долара и ако Каупъруд не бъде в състояние да устои на бурята, ще се установи липсата им в хазната, а това, както знаете, няма да ни представи добре пред избирателите през ноември. Каупъруд дължи сто хиляди долара и на мистър Бътлър и тъкмо по този повод е ходил при него тази вечер. Помолил Бътлър да поговори с нас, за да му помогнем да издържи кризата. Ако това не стане — Моленхауър махна многозначително с ръка, — може и да фалира.

Симпсън опипа широката си уста с тънките си пръсти.

— Какво са правили те с тези петстотин хиляди долара? — попита той.

— Момчетата тайно са припечелвали по нещо отгоре — каза шеговито Бътлър. — Купували са главно акции от трамвайните линии. — Той пъхна палци в ръкавните извивки на жилетката си.

Моленхауър и Симпсън вяло се усмихнаха.

— Точно така — потвърди Моленхауър, а Симпсън не каза нищо, потънал в мислите си.

Той също беше убеден, че е безполезно за когото и да било да се обръща с подобна молба към политици, особено когато наближава такава криза. Работата би била съвсем друга, разсъждаваше Симпсън, ако те с Бътлър и Моленхауър обединят усилията си и помогнат на Каупъруд, но срещу това той да преотстъпи акциите си от трамвайните линии. Тогава би било лесно да потулят историята със заема от градската хазна и дори да отпуснат още пари, но не беше сигурно, първо, дали Каупъруд би отстъпил акциите си и, второ, дали Бътлър и Моленхауър ще се съгласят да участват в подобна сделка с него, Симпсън. Очевидно Бътлър бе дошъл да каже някоя и друга дума в полза на Каупъруд. Моленхауър и той самият бяха прикрити съперници. Макар да работеха съвместно в сферата на политиката, те преследваха съвършено различни финансови цели. В деловата дейност нищо не обединяваше интересите им. Същото се отнасяше и за Бътлър и Моленхауър. Освен това Каупъруд едва ли беше глупав. Той не беше виновен колкото Стенър. Стенър му бе заел пари. Сенаторът се поколеба дали да сподели с колегите си изгодния за всички тях план за разрешаване на положението, но се отказа. Моленхауър беше прекалено коварен, за да търси съюз с него в подобна комбинация. Случаят предлагаше блестяща възможност, но криеше и опасност. Най-добре беше да действува сам. Първо, трябваше да накарат Стенър да поиска от Каупъруд да върне, ако може, петстотинте хиляди долара. В противен случай Стенър можеше да бъде пожертвуван заради партията, ако се наложеше. А сведенията, които имаше за положението на младия банкер, му даваха основание да се надява, че акциите на Каупъруд можеха да станат лесна плячка за собствените му борсови посредници. Те щяха да разпространят слуха, че Каупъруд е в затруднение, а след това да предложат да изкупят акциите му — на безценица, разбира се.

Злополучно беше посещението на Каупъруд при Бътлър.

— Да — каза сенаторът след продължително мълчание, — склонен съм да проявя съчувствие към мистър Каупъруд и не го упреквам, че е купувал акции от трамвайните линии, щом е имал възможност, но не виждам какво бихме могли да направим за него при тази криза. Не знам какво мислите вие, господа, но аз, дори и да искам, не съм в състояние да вадя чуждите кестени от огъня тъкмо сега. Остава ни да преценим дали опасността, надвиснала над партията, е толкова голяма, че да си заслужава да бръкнем в собствените си джобове, за да му помогнем.

При намека за опасността да се стигне до даването на лични средства Моленхауър направи кисела физиономия.

— Боя се, че и аз не бих могъл да помогна кой знае колко на мистър Каупъруд — каза той, като въздъхна.

— Бога ми — възкликна Бътлър с неговото ирландско чувство за хумор. — Май ще е най-добре и аз да си прибера моите сто хиляди долара. Това ще бъде първата ми грижа утре сутринта.

Нито Симпсън, нито Моленхауър благоволиха този път да се усмихнат, дори и вяло, както преди. Лицата им останаха все така мрачни и сериозни.

— Въпросът за градската хазна — каза сенаторът Симпсън, след като почака да се поуспокоят духовете — заслужава по-сериозно внимание. Ако мистър Каупъруд фалира и хазната загуби толкова пари, това доста ще ни затрудни. От кои линии — добави той сякаш между другото — се е интересувал този човек?

— Не знам — отвърна Бътлър, който не пожела да съобщи какво му беше казал Оуен, докато пътуваха с двуколката.

— Ще си имаме големи неприятности — каза Моленхауър, — ако не накараме Стенър да възстанови сумата, преди този Каупъруд да е фалирал. Ако Каупъруд обаче разбере, че сме направили подобна стъпка, той ще побърза сам да обяви фалита си. Излиза, че и това не е решение на въпроса. А няма да е и много лоялно по отношение на нашия приятел Едуард да предприемаме каквото и да било, преди той да е уредил с Каупъруд своя въпрос.

Той имаше предвид вложението на Бътлър.

— Разбира се — каза Симпсън, проявявайки присъщата си прозорливост и далновидност.

— За това не се тревожете — обади се Бътлър. — Още утре сутрин ще си прибера тия сто хиляди долара.

— Мисля, че при очакваното развитие на нещата — продължи Симпсън — трябва да направим всичко възможно, за да потулим тази история, докато не минат изборите. Ще се погрижим и вестниците да не пишат нищо. Предлагам също — сега той си мислеше за акциите от трамвайните линии, които Каупъруд така умело бе купувал — градският ковчежник да бъде предупреден и при създалата се ситуация да не дава занапред никакви заеми, защото тогава вече неизбежно ще се злепостави. Предполагам, Хенри, че една ваша дума ще бъде достатъчна.

— Да, ще поговоря с него — обеща Моленхауър.

— Ако питате мен, най-добре е да ги оставим да сърбат сами попарата, която са надробили — каза мрачно Бътлър, мислейки си колко груба грешка бе допуснал Каупъруд, като се бе обърнал за помощ към тези високоблагородни защитници на обществения ред.

Така рухнаха илюзиите на Каупъруд, че Бътлър и политическите му приятели ще му протегнат ръка в този труден за него час.

След като Каупъруд излезе от къщата на Бътлър, задачата му бе да се срещне с някои други хора, които биха могли да му помогнат. Той бе помолил мисис Стенър незабавно да го уведоми, ако се получи някакво съобщение от съпруга й. Потърси Уолтър Лий от „Дрексъл и Ко“, Ейвъри Стоун от „Джей Кук и Ко“ и директора на Джирардската национална банка Дейвисън, за да разбере какво мислят те за положението и да поиска от директора Дейвисън един заем срещу цялото си движимо и недвижимо имущество.

— Все още не мога да обещая нищо, Франк — заяви Уолтър Лий, — не знам как ще се развият нещата утре до обяд. Добре, че ме уведоми какво е положението ти, радвам се също, че обмисляш всички възможности за действие. Това много ще помогне. Аз ще направя всичко, което зависи от мен. Поиска ли обаче шефът погасяването на някои заеми, те ще трябва да бъдат погасени, няма друг изход. Ще се опитам да представя положението ти в по-благоприятна светлина. Ако Чикаго е наистина опожарен, застрахователните компании или поне някои от тях сигурно ще фалират. Тогава вече трябва да си нащрек. Предполагам, че ще си прибереш всички вземания?

— Само ако се наложи.

— Както е при нас, по-точно както ще бъде. Двамата си стиснаха ръце. Свързваше ги взаимна симпатия. Лий принадлежеше към елита на града и беше светски човек до мозъка на костите, но притежаваше и трезв ум, и богат житейски опит.

— Отдавна исках да ти кажа, Франк — добави на раздяла той, — че ти доста се увлече в тези сделки с трамвайните линии. Това е голяма работа, ако можеш да я доведеш докрай, но при едно критично положение като сегашното не е изключено и да пострадаш. Прекалено бързаше да натрупаш пари от тези акции и от градския заем.

Той погледна право в очите своя стар приятел и двамата се усмихнаха.

Същото се повтори и при срещите с Айвъри Стоун, с директора Дейвисън и с всички други. Още преди Каупъруд да ги посети, те вече бяха дочули слуховете за предстоящата борсова паника. Не знаеха какво ще им донесе утрешният ден. А той не обещаваше нищо хубаво.

Каупъруд тръгна отново към Бътлър, защото прецени, че разговорът му с Моленхауър и Симпсън навярно е приключил. Бътлър, който тъкмо обмисляше какво да каже на Каупъруд, го посрещна дружелюбно.

— А, ето че дойдохте — каза той, когато Каупъруд се появи.

— Да, мистър Бътлър.

— Боя се, че не успях да направя нищо за вас — каза колебливо той. — Натоварихте ме с трудна задача. Моленхауър очевидно смята да поддържа курса заради собствените си интереси и мисля, че ще го направи. Симпсън също ще защитава интересите си. И аз естествено ще купувам за своя сметка.

Той замълча, за да размисли малко.

— Засега не успях да ги убедя да разговарят с някой от големите банкери — добави предпазливо Бътлър. — Предпочитат да изчакат и да видят какво ще стане утре. И все пак на ваше място не бих се обезкуражил. Ако нещата тръгнат много зле, те могат и да променят решението си. Трябваше да им кажа за Стенър. Работата е доста неприятна, но те се надяват, че вие ще устоите и ще уредите всичко. И аз се надявам. Колкото до моите пари, ще видим какво ще стане утре. Ако мога да се оправя без тях, няма да ви ги искам. Но най-добре ще е да ми се обадите отново. Не ви съветвам да се опитвате да вземете още пари от Стенър. И дотук всичко е доста неприятно.

Каупъруд веднага разбра, че няма да получи помощ от политическите лидери на града. Най-много го разтревожи това, че те вече знаеха за Стенър. Дали не бяха се свързали вече с него, дали не го бяха сплашили? В такъв случай идването му при Бътлър беше един лош ход. И все пак щеше да се окаже целесъобразен, ако наистина го чака фалит. Сега поне те знаеха неговото положение. Изпаднеше ли в крайно затруднение, отново щеше да дойде при Бътлър и тогава господата щяха да бъдат изправени пред избора дали да му помагат, или да не му помагат. Ако го оставят да фалира и заради това изгубят изборите, те ще са си виновни. Дано успее пръв да се види със Стенър. Той едва ли ще се окаже толкова глупав, че да действува против собствените си интереси при такава криза.

— Нещата изглеждат доста мрачни тази вечер, мистър Бътлър — каза той разочаровано, — но все още смятам, че ще устоя. Поне се надявам. Съжалявам, че ви обезпокоих. Разбира се, щях да бъда доволен, ако вие и останалите господа бяхте намерили начин да ми помогнете, но щом не можете, не можете. Имам още няколко възможности. Надявам се поне, че ще почакате за вашите пари.

Той бързо излезе и Бътлър се замисли. „Какъв умен млад човек — си каза той. — Колко жалко! Все пак може би ще успее да се измъкне.“

Каупъруд побърза да се прибере в къщи, където завари баща си буден и в доста мрачно настроение. В разговорите си с него Франк винаги влагаше синовна топлота и нежност. Той обичаше баща си. Разбираше и уважаваше упоритите му усилия да се издигне и никога не забравяше, че като дете бе получавал от него само ласки и обич. Би могъл да погаси заема, получен от Трета национална банка срещу не особено надеждните акции от линията на Юниън Стрийт, стига курсът на борсата да не спадне прекалено рязко. Този заем той трябваше да върне на всяка цена. Но как ли можеше да спаси вложенията на баща си в трамвайните линии, които бяха нараствали успоредно с неговите и бяха достигнали вече сумата двеста хиляди долара? Акциите бяха заложени и парите бяха използвани за други сделки. На банките, отпуснали тези пари, трябваше да се дадат допълнителни гаранции. Заеми, заеми, само заеми — и отвсякъде те дърпат да ги покриваш! Да можеше само да вземе от Стенър още двеста или триста хиляди долара! Но това при сегашната ситуация би било истинско престъпление. Всичко зависеше от утрешния ден.

Настъпи и понеделникът. Утрото беше сиво и мрачно. Франк стана при първите лъчи на зората, обръсна се, облече се и през сиво-зелената пергола отиде в къщата на баща си. Той също бе на крак — през цялата нощ почти не бе мигнал. Сивите му коси бяха разчорлени, за разлика от друг път беше забравил да приглади сивите си рунтави вежди и бакенбардите. Очите му гледаха уморено, лицето му имаше пепелявосив цвят. Франк разбра, че е разтревожен. Старият човек седеше на малкото инкрустирано в стил „Бул“ писалище, което Елсуърт му бе доставил отнякъде, и правеше списък на своите активи и пасиви. Франк трепна. Не обичаше да вижда баща си разтревожен, но сега нямаше с какво да му помогне. Беше се надявал искрено, когато построиха двете къщи една до друга, че времето на грижи и тревоги е отминало баща му завинаги.

— Сметки ли правиш? — попита той непринудено и се усмихна. Искаше да окуражи баща си, доколкото може.

— Да, преглеждам ти отново, за да знам с какво разполагам, в случай че… — и той погледна изпитателно сина си, а Франк отново се усмихна.

— Няма място за тревога, татко. Нали ти казах, че уредих с Бътлър и останалите да поддържат курса. Ривърс, Таргул и Хари Елтиндж ще ми помогнат да продам акциите си на борсата, а от тях по-опитни в тази работа няма. Те ще следят внимателно развитието на положението. В случая не мога да натоваря с тази задача Ед и Джо, защото в момента, в който те започнат да продават, всеки ще разбере какво става с мен. Моите хора ще играят ролята на „мечки“ и ще понижават курса на акциите, но не прекалено. Трябва да успея да продам достатъчно акции при десет пункта понижение, за да получа петстотин хиляди долара. Не е изключено това да е и границата на понижението. Нищо не се знае. Курсът няма безкрайно да пада. Да можех само да предвидя какво ще направят големите застрахователни компании! Сутрешните вестници не са дошли, нали?

Той понечи да позвъни, но се досети, че слугите сигурно не са станали още. Отиде сам до входната врата. Там намери „Прес“ и „Пъблик Леджър“, все още влажни от печатарското мастило. Взе ги и погледна бързо първите страници. Лицето му помръкна. Почти цялата първа страница на „Прес“ беше заета от голям план на Чикаго, в който преобладаваше черният цвят. Планът изглеждаше доста траурен. Черното обозначаваше изгорялата част на града. Каупъруд никога досега не беше виждал толкова ясен и точен план на Чикаго. С бяло бяха отбелязани само езерото Мичиган и река Чикаго, която разделяше града на три почти еднакви части — северна, западна и южна. Каупъруд веднага забеляза, че градът е проектиран странно, подобно донякъде на Филаделфия и че търговският район, обхващащ площ от две или три квадратни мили, бе разположен там, където се съединяваха трите части на града, южно от главното корито на реката, която след събирането на югозападния и северозападния ръкав се вливаше в езерото. Според отпечатания във вестника план целият този огромен централен район беше изгорял. „Чикаго е изпепелен“, гласеше изписаното с едри черни букви заглавие. По-нататък се описваха страданията на останалите без покрив, съобщаваше се броят на загиналите, както и на онези, които бяха загубили състоянието си. Коментираха се евентуалните последици върху източните щати, изразяваха се опасения, че застрахователните компании и фабрикантите сигурно няма да могат да посрещнат тежките загуби.

— По дяволите! — измърмори мрачно Франк. — Как бих искал да съм извън тази борсова игра! Съжалявам, че изобщо се захванах с нея!

Той се върна в салона и внимателно изчете съобщенията в двата вестника.

След това въпреки ранния час отидоха с баща му в кантората. Бяха пристигнали вече куп писма — повече от дузина — с най-различни искания: за анулиране на поръчки, за продажба на акции и така нататък. Докато ги четеше, един куриер донесе още три. Едното беше от Стенър, който му съобщаваше, че ще се върне възможно най-рано — в дванайсет. Каупъруд изпита и облекчение, и разочарование. До три часа той трябваше да намери големи суми, за да покрие различни задължения. Всеки час беше скъп. Трябваше да посрещне Стенър на гарата и да говори с него, преди той да се е видял с когото и да било. Денят очевидно щеше да бъде тежък, нерадостен и напрегнат.

Когато Каупъруд пристигна на Трета улица, тя гъмжеше от банкери и борсови посредници, доведени от неотложни задачи. Стотици крака бързаха нанякъде и създаваха чувство на напрежение и тревога, каквото не можеше да създаде цяла тълпа спокойни минувачи. На борсата цареше възбуждение. При удара на гонга избухна неописуема врява. Металическият звън още трептеше във въздуха, когато двестата души, съставляващи местната борсова организация, издавайки нечленоразделни звуци, се втурнаха хаотично из залата, за да продават или да купуват онова, което в този момент им се струваше най-изгодно. Интересите бяха толкова различни, че беше невъзможно да се разбере на коя колонка е по-добре да продаваш и на коя — да купуваш.

Таргул и Ривърс имаха за задача да стоят там, където се извършват най-важните сделки, а Джоузеф и Едуард трябваше да се навъртат отстрани и ако им се отдаде възможност, да продават акции на приемливи цени. „Мечките“ бяха решили да понижават рязко цените. Сега всичко беше в ръцете на посредниците на Моленхауър, Симпсън, Бътлър и останалите — ще поддържат ли успешно курса на акциите от трамвайните линии, за да запазят те някаква стойност, или не? В края на разговора предната вечер Бътлър беше казал, че ще направят каквото могат. Щели да купуват акции до известен предел. Не можел да обещае, че ще поддържат курса безкрайно. Не можел да гарантира за Моленхауър и Симпсън, пък и не знаел в какво състояние са техните работи.

Когато възбуждението беше достигнало връхната си точка, Каупъруд влезе в залата. Застана до вратата и се опита да улови погледа на Ривърс, но в този момент отново прозвуча гонгът и сделките бяха преустановени. Всички присъстващи се обърнаха към балкончето, откъдето секретарят на борсата правеше съобщения. И той се появи, оставяйки отворена вратата след себе си — трийсет и осем, четирийсетгодишен човек, дребен и мургав, типичен чиновник, чието сухо тяло и бледо лице свидетелстваха за педантизъм, изключващ всякакъв помисъл за риск, за авантюра. В дясната си ръка държеше някакво бяло листче.

— Бостънската компания за застраховка при пожари обявява неспособност да посрещне задълженията си.

Гонгът прозвуча отново. В притихналата за миг зала врявата се надигна с още по-голяма сила — щом още в първия час след откриването на борсата през този злополучен понеделник бе дошло съобщението за фалита на една застрахователна компания, какво ли щеше да стане през следващите четири-пет часа или след ден-два? От съобщението личеше, че пострадалите от пожара чикагски предприятия няма да могат да възстановят дейността си, а от това следваше, че банките вече са поискали или всеки момент ще поискат погасяване на задълженията, свързани с фалиралата компания. Виковете на изплашените „бикове“, които предлагаха на все по-ниски и по-ниски цени партиди от хиляда и от пет хиляди акции от железопътните линии — Севернотихоокеанската, Илинойс Сентрал, Рединг, Лейк Шор, Уобаш, всички местни трамвайни линии, — както и облигации от градския заем, разпространяван от Каупъруд, караха сърцата на заинтересованите да се свиват от лоши предчувствия. Използвайки едно временно затишие, Каупъруд побърза да се доближи до Ривърс, но той не можа да му каже нищо утешително.

— Както изглежда, хората на Моленхауър и Симпсън не полагат големи усилия да поддържат курса — забеляза Каупъруд мрачно.

— Получили са съобщение от Ню Йорк — също така мрачно обясни Ривърс. — Явно е, че смятат за излишно да го поддържат. Доколкото разбрах, още три застрахователни компании са пред прага на фалита. Очаквам всеки момент да го обявят официално.

Те се отдръпнаха малко настрани от тълпата, за да обсъдят по-спокойно как да действат по-нататък. Според споразумението си със Стенър Каупъруд имаше право — извън фиктивните сделки или борсовите манипулации, от които двамата печелеха — да купува облигации от градския заем в рамките на сто хиляди долара, в случай че трябва да се предотврати падането на курса. Сега той реши да купи облигации за шейсет хиляди долара и като получи компенсацията си за тях, да посрещне с нея други свои задължения. Стенър трябваше да му се издължи незабавно. Това би могло да му помогне да задържи курса на останалите си акции достатъчно дълго, за да спечели нещо преди неминуемото главоломно спадане на цените. Как нямаше сега малко повече средства, за да се възползва от падането на курса! При неговото положение обаче това би означавало неизбежна гибел. Колко характерно беше за човек с комбинативен ум като този на Каупъруд да търси в обстоятелства, които при сегашните му задължения го заплашваха с фалит, възможности за печалба! Той обаче не можеше да се възползва от ситуацията. Не можеше да заеме едновременно две позиции. Трябваше да бъде или „мечка“, или „бик“ и по необходимост беше „бик“. Тъжно, но вярно. Цялата му находчивост, цялата му ловкост в случая бяха безполезни. Каупъруд тъкмо се канеше да се насочи към един банкер, от когото би могъл да поиска заем срещу къщата си, когато отново удариха гонга. Сделките повторно бяха преустановени. Артър Ривърс, който бе застанал до колонката, където се продаваха щатски ценни книжа и облигации от градския заем, и бе започнал да купува за сметка на Каупъруд, го погледна многозначително, а Нютън Таргул бързо се приближи до него.

— Нещата не се развиват във ваша полза — каза той. — Аз например не бих продавал при тези обстоятелства. Няма никакъв смисъл. Само подкопавате почвата под краката си. Сега кризата е в разгара си, но след няколко дни положението сигурно ще се промени. Не можете ли да издържите? Ето следва нова неприятна новина.

Той погледна към балкончето, от което се правеха съобщенията.

— Източната и Западната компания за застраховка при пожари в Ню Йорк обявяват неплатежоспособност!

Из залата се разнесе възглас на разочарование: „О-о-о!“

Секретарят почука с чукчето си, за да въдвори ред.

— Компанията за застраховка при пожари „Ири“ в Рочестър обявява неплатежоспособност!

И отново възглас на разочарование: „О-о-о!“

И ново почукване с чукчето.

— Американската кредитна компания в Ню Йорк е преустановила плащанията!

— О-о-о!

Бурята се бе разразила.

— Какво мислите? — попита Таргул. — Не можете да издържите на тази буря. Не бихте ли устояли няколко дни, ако спрете да продавате? Не е ли по-добре да се възползвате от понижението?

— Сега би трябвало да закрият борсата — отвърна, ядосано Каупъруд. — Това ще е най-добрият изход. Нищо друго не би могло да помогне.

Той реши да поговори с неколцина банкери, които се намираха в същото затруднено положение като него, с намерението да им предложи да използват влиянието си и да наложат тази мярка. Ходът щеше да бъде непочтен към ония, за които понижението беше благоприятно и които сега трупаха цели състояния. Но какво от това? Сделките са си сделки. Нямаше никакъв смисъл да продава при тези разорително ниски цени, затова нареди на помощниците си да спрат. При положение, че не се намереха банкери, които да го подкрепят солидно, или не се закриеше борсата, или пък той не успееше да убеди Стенър незабавно да му отпусне още триста хиляди долара, заплашваше го сигурен фалит. Каупъруд бързо излезе и обиколи канторите на неколцина банкери и посредници, предлагайки им да съдействат за затварянето на борсата. Малко преди дванайсет се отправи към гарата, за да посрещне Стенър, но за негово най-голямо разочарование Стенър не пристигна. Може би не бе успял да хване влака, но Каупъруд се усъмни, че нещо не е наред, и реши да отиде първо до общината, а след това и до дома на Стенър. Не беше изключено да се е върнал, но да не иска да се срещне с него.

Като не го намери в канцеларията, Каупъруд се отправи към дома му. И никак не се изненада, когато видя Стенър, който тъкмо излизаше. Беше блед и силно разстроен. Като забеляза Каупъруд, побледня още повече.

— О, здравей, Франк — смутено възкликна той. — Откъде идваш?

— Какво стана, Джордж? — попита Каупъруд. — Мислех, че ще слезеш на гарата на Брод Стрийт.

— И аз така смятах — отвърна Стенър гузно, — но реших да сляза на Западната гара на Филаделфия, за да мога да се преоблека. Имам да върша много неща днес следобед. Тъкмо идвах към теб.

След спешната телеграма на Каупъруд този отговор беше много нелеп, но младият банкер го подмина.

— Качвай се бързо в двуколката, Джордж! — каза той. — Искам да поговорим за нещо много важно. В телеграмата ти съобщих, че е вероятно да настъпи паника. И тя настъпи. Няма нито миг за губене. Акциите рязко спаднаха и аз съм принуден да погасявам повечето от заемите си. Искам да знам ще ми заемеш ли за няколко дена още триста и петдесет хиляди долара при четири или пет процента лихва. После ще ти върна всичко наведнъж. Тези пари са ми крайно нужни. Ако не ги набавя, сигурно ще фалирам. А на теб ти е ясно какво означава това, нали, Джордж? Всичките ми средства до последния долар ще бъдат замразени. Твоите акции от трамвайните линии ще бъдат също замразени заедно с моите. Няма да бъда в състояние да ти ги дам, за да ги реализираш, и тогава ще се разкрие истината за заемите ми от хазната, което ще бъде крайно неприятно. Ти не можеш сам да върнеш парите, а добре знаеш какво означава и това. Ще загазим и двамата. Искам ти да се измъкнеш невредим, но не мога да го направя без твоя помощ. Снощи бях при Бътлър във връзка с една сума, която беше депозирал при мене, а правя всичко възможно да намеря пари и от други източници. Боя се обаче, че няма да се спася, ако ти не ми помогнеш.

Каупъруд замълча. Той бързаше да изложи всичко кратко и ясно, преди Стенър да успее да му откаже, като го накара да осъзнае колко тежко е и неговото положение.

Всъщност онова, в което Каупъруд с присъщата си прозорливост се бе усъмнил, се оказа вярно. Бяха успели преди него да се доберат до Стенър. Още предната вечер, веднага след като Бътлър и Симпсън си бяха отишли, Моленхауър бе извикал своя доверен и много обигран секретар Абнър Сенгстак и му бе възложил да разучи къде се намира Стенър. Сенгстак бе изпратил дълга телеграма на Стробик, който беше заедно със Стенър, нареждайки му да предупреди ковчежника за евентуалните действия на Каупъруд. Вече се знаело за липсата в хазната. Сенгстак щял да посрещне Стенър и Стробик на гарата в Уилмингтън (за да попречи на Каупъруд пръв да се види със Стенър) и тогава подробно щял да им обясни състоянието на нещата. Не бивало да се отпускат повече никакви пари, иначе щяло да се стигне до съд. Преди да се види с някой друг, Стенър трябвало да се срещне с Моленхауър. След като получи от Стробик телеграма, с която той му съобщаваше, че възнамеряват да пристигнат на следващия ден по обяд, Сенгстак отиде да ги посрещне в Уилмингтън. Ето защо Стенър не се озова направо в търговската част на града, а слезе на гарата в Западна Филаделфия с намерението да се отбие в къщи да си смени дрехите и да отиде при Моленхауър, преди да се срещне с Каупъруд. Той беше силно изплашен и се нуждаеше от време, за да размисли.

— Не мога да го направя, Франк — умолително и жаловито каза той. — Аз и без това съм затънал до уши. Секретарят на Моленхауър ни посрещна още в Уилмингтън, за да ме предупреди да не правя тъкмо това. А и Стробик е против. Те знаят колко пари ми липсват. Или ти, или някой друг им го е казал. Не мога да действам против желанието на Моленхауър, в известна степен дължа на него всичко, което имам. Той ме назначи на това място.

— Слушай, Джордж, каквото и да предприемеш, не позволявай някаква наивна политическа лоялност да пречи на трезвата ти преценка. Твоето положение е не по-малко сериозно от моето. Ако сега не направиш нещо за себе си заедно с мен, никой няма да ти помогне — нито сега, нито после. Никой! А после вече ще е късно. Аз го разбрах снощи, когато ходих при Бътлър да искам помощ и за двама ни. Те знаят за нашите вложения в трамвайните линии и ще се стремят да ни смажат. Там е цялата работа. Вълчи са законите в тази игра, особено при положение като сегашното, и само от нас зависи дали ще победим, или ще ни победят — ето в това искам да те убедя. Моленхауър се интересува от теб точно толкова, колкото и от този уличен фенер. Той не се тревожи за парите, които си ми дал, за него е важно кой е спечелил нещо чрез тях и какво. Те знаят, че ние притежаваме акции от трамвайните линии, и искат да ни ги измъкнат от ръцете. Постигнат ли го, няма да се занимават повече нито с теб, нито с мен. Не разбираш ли? А загубим ли тъкмо тия акции, ние ще се провалим — и ти, и аз. И никой няма да си мръдне пръста заради нас — по политически или по каквито и да било други съображения. И това е самата истина, Джордж, разбери го! Преди да решиш дали да постъпиш така, както ти нарежда Моленхауър, трябва добре да размислиш.

Той гледаше Стенър право в очите, като се стремеше със силата на духа си да му внуши да направи тъкмо оная стъпка, която можеше да го спаси — него, Каупъруд и която едва ли с нещо би могла да помогне на Стенър. Съдбата на ковчежника изобщо не го интересуваше. В този момент за него Стенър беше само една пионка и беше важно единствено в чии ръце ще попадне тя. Въпреки намеренията на мистър Моленхауър, на мистър Симпсън и на мистър Бътлър Каупъруд искаше да се опита, ако е възможно, той да я разиграва. И затова гледаше Стенър така, както змията гледа птичка, твърдо решен да събуди у него естествения човешки егоизъм.

Но Стенър беше толкова изплашен, че не можеше да възприеме каквото и да било. Лицето му имаше пепелив цвят, клепачите му бяха подпухнали, а ръцете и устните му бяха овлажнели. Господи, в каква безизходица беше изпаднал!

— Прав си, Франк — възкликна той отчаяно. — Всичко, което казваш, е вярно. Но представи си какво ще стане с мен, ако ти дам тези пари. Само си представи какво могат да ми направят! Опитай се да погледнеш нещата с моите очи! Защо отиде при Бътлър, преди да се видиш с мен!?

— Как да се видя с тебе, Джордж, когато по това време ти беше на лов за патици и аз пращах телеграми навсякъде, където мислех, че мога да те открия и да се опитам да вляза във връзка с теб? Можех ли, кажи? Трябваше да се справям с положението. Освен това мислех, че Бътлър е по-благосклонно настроен към мен, отколкото се оказа. Няма никакъв смисъл да ми се сърдиш, че съм отишъл при него, сега не е време за сръдни. Затънали сме и двамата. Въпросът е ще затънем ли до дъното, или ще изплуваме — пак ние двамата, не някой друг, — не го ли разбираш? Бътлър не можа или не пожела да изпълни молбата ми — да накара Моленхауър и Симпсън да задържат курса на акциите. Вместо това те го понижават. Разиграват си своята игра. Чисто и просто искат да ни отстранят от пътя си — не разбираш ли? Искат да вземат всичко, което ти и аз сме успели да придобием. От теб и от мен зависи да се спасим, Джордж — в това искам да се убедиш. Ако не ми дадеш триста и петдесет хиляди долара или поне триста хиляди, разорението ни е неизбежно. И ти ще имаш по-големи неприятности от мен, Джордж, защото аз не нося никаква отговорност — поне от юридическа гледна точка. Но сега не мисля за това. Искам да направя нещо, което да спаси и двама ни — нещо, което ще ни обезпечи до края на живота, каквото да казват или да вършат господата. Но това зависи от теб. Не разбираш ли? Като защитя себе си, аз ще ти помогна да спасиш и името, и парите си.

Каупъруд замълча, сигурен, че вече е успял да го убеди. Стенър обаче продължаваше да се колебае.

— Но какво мога да направя, Франк? — умолително и плачливо каза той. — Как да се противопоставя на Моленхауър? Те могат да ме дадат под съд. И сигурно така ще постъпят. Не мога да го направя. Не съм достатъчно силен. Ако те не знаеха, ако ти не им беше казал, щеше да бъде друго, но сега вече…

Той поклати унило глава, сивите му очи бяха пълни с отчаяние.

— Джордж — каза Каупъруд, който разбираше, че само най-убедителните доводи могат да окажат някакво въздействие, — престани да говориш за онова, което съм направил. Трябваше да го направя. Ти започваш да губиш самообладание, има опасност да извършиш сериозна грешка и тъкмо от това искам да те предпазя. Аз съм вложил за нас двамата петстотин хиляди долара от градските пари, но повече за теб, отколкото за мен (това всъщност не беше вярно), а ти в такъв важен момент се колебаеш дали да защитиш интереса си или не. Не мога да те разбера. Преживяваме криза, Джордж! Всички акции спадат главоломно — не само моите и не само твоите. Това е паника, предизвикана от един пожар, и ти не можеш да разчиташ, че ще оцелееш, ако не предприемеш нещо, за да се защитиш. Казваш, че дължиш мястото си на Моленхауър и че се страхуваш от това, което той би могъл да ти направи. Ако прецениш по-внимателно и своето, и моето положение, ще видиш, че той не е в състояние да ти направи нищо, стига аз да не фалирам. Ако фалирам обаче, какво ще стане с теб? Кой ще те спаси от съдебно преследване? Дали Моленхауър или някой друг ще предложат услугите си и ще внесат вместо теб в хазната петстотин хиляди долара? Никой няма да го направи. Ако Моленхауър и останалите искаха да защитят твоите интереси, защо не ме подкрепиха днес на борсата? Ще ти кажа защо. Защото се стремят да се доберат до твоите и до моите акции от трамвайните линии и малко ги е грижа дали ти след това ще попаднеш в затвора. Бъди разумен и ме послушай! Винаги съм бил почтен към теб, не можеш да го отречеш. Благодарение на мен ти натрупа пари, много пари. Ако си разумен, Джордж, ще отидеш веднага в канцеларията си и ще ми напишеш чек за триста хиляди долара. Не се виждай с никого и не предприемай нищо, докато не свършиш тази работа. Дали ще прибавиш и тая сума към предишната, е все едно — не могат да те обесят два пъти. Никой не може да ти попречи да ми дадеш още пари, ти си градският ковчежник. Получа ли ги веднъж, аз ще успея да се оправя и ще ги върна след седмица или две — паниката все ще свърши дотогава. Важното е да възстановиш в хазната първо тези пари, а после ще помислим и за петстотинте хиляди долара. Най-много до три месеца ще можеш да върнеш и тях. Всъщност бих могъл да се издължа и след петнайсет дни, стъпя ли отново на краката си. Нужно ми е единствено време! Не само ще си спасиш вложенията, но и никой нищо няма да може да ти направи, след като върнеш парите. Те не по-малко от теб се боят от скандал. Кажи, ще го направиш ли, Джордж? Колкото Моленхауър може да те спре, толкова и аз мога да те накарам да го направиш. Бъдещето ти е в собствените ти ръце. Кажи, ще го направиш ли?

Стенър се престори, че размисля, но всъщност у него вече не бе останала и капчица смелост. Боеше се да предприеме каквото и да било. Боеше се от Моленхауър, боеше се от Каупъруд, боеше се от живота и от самия себе си. Щеше да загуби не толкова имущество и пари, колкото обществено положение и политически престиж. Малко са хората, които знаят какво усещане дава финансовата власт, какво означава да бъдеш пазител на всеобщото благо, да държиш в ръце онова, което движи живота — средствата за размяна. Мнозинството се стреми към парите не заради самите пари, а заради възможността да си достави обикновени житейски блага, докато финансистът гледа на тях като на условие за постигане на достойнство, сила и власт. Тъкмо така гледаше на парите Каупъруд, но не и Стенър. И затова Стенър охотно бе оставял Каупъруд да действува вместо него, сега обаче, когато трябваше да вникне в смисъла на предложението на Каупъруд, той беше толкова изплашен, че мислеше единствено за недоволството и гнева на Моленхауър, за възможния фалит на Каупъруд и за собствената си негодност да посрещне една истинска криза. Вече не вярваше в гениалните финансови способности на Каупъруд. Банкерът беше твърде млад, твърде отскоро участваше в играта. Моленхауър беше по-възрастен и по-богат. Както и Симпсън, както и Бътлър. Тези хора с тяхното богатство бяха за Стенър образец на сила и могъщество. И нали самият Каупъруд призна, че се намира в голяма опасност, че е притиснат до стената? Макар че при дадените обстоятелства това признание не можеше да не бъде направено, то оказа извънредно неблагоприятно въздействие върху Стенър, защото той нямаше смелост да погледне опасността в лицето.

Докато пътуваха към канцеларията, Стенър седеше до Каупъруд блед, унил, неспособен да схване бързо и ясно къде всъщност са основните му интереси, неспособен да избере твърда, категорична линия на поведение, за да ги защити. Каупъруд влезе заедно с него, за да продължи да го убеждава.

— Е, Джордж — каза настойчиво той, — кажи най-сетне! Остава ни малко време. Не бива да губим нито минута. Хайде, дай ми парите и аз бързо ще се оправя. Не бива да губим нито минута, казвам ти. Не се оставяй тези хора да те сплашват. Те играят тяхната собствена игра, ти играй своята!

— Не мога, Франк — каза накрая с немощен глас Стенър. Суровото и властно лице на Моленхауър стоеше пред очите му и го караше да забравя дори и грижата за бъдещото си финансово положение. — Трябва да размисля. Не мога да го направя веднага. Със Стробик се разделихме тъкмо преди да се срещна с теб и той…

— За бога, Джордж — възкликна презрително Каупъруд. — Не ми говори за Стробик! Какво общо има той с нашите работи? Мисли за себе си! Мисли за това, какво ще стане с теб! Погрижи се за твоето бъдеще, остави го Стробик!

— Ясно ми е, Франк — отвърна жаловито Стенър, — но не мога да се реша. Честна дума, не мога. Ти самият каза, че не си сигурен дали ще успееш да си оправиш нещата, а искаш още триста хиляди. Това са много пари. Не мога, Франк. Наистина не мога. Не е редно. А и трябва първо да поговоря с Моленхауър.

— По дяволите, стига с тия глупости! — избухна гневно Каупъруд, поглеждайки го с нескрито презрение. — Добре, върви! Срещни се с Моленхауър! Нека той да ти каже как да прережеш собственото си гърло за негова изгода. Не е редно да ми дадеш още триста хиляди долара, а е редно да оставиш незащитени взетите вече от хазната петстотин хиляди долара и да ги загубиш! Така ли? Това ли искаш да направиш? Да ги загубиш и заедно с тях и всичко останало? Да ти кажа, Джордж, ти си се побъркал. Допускаш едно-единствено нареждане на Моленхауър да те изплаши до смърт и си готов да рискуваш и имуществото си, и репутацията си, и положението си — всичко. Даващ ли си ясна сметка какво ще стане, ако аз фалирам? Ще те осъдят, Джордж, уверявам те. Ще те пратят в затвора. Този твой приятел Моленхауър, който побърза да ти нареди какво да не правиш сега, ще бъде последният човек, който ще си мръдне пръста за теб, когато загазиш. Погледни ме в очите и ми кажи — не съм ли ти помагал? Не съм ли водил добре работите ти досега? Какво те прихвана изведнъж? От какво се уплаши?

Стенър тъкмо се канеше да отговори нещо, разбира се, все така неуверено, когато вратата се отвори и влезе главният му помощник Албърт Стайърс. Стенър беше толкова объркан, че изобщо не го забеляза, но Каупъруд се обърна към него и непринудено го попита:

— Какво има, Албърт?

— Мистър Сенгстак е дошъл от името на мистър Моленхауър да се срещне с мистър Стенър.

Като чу страшното за него име, Стенър клюмна съвсем и заприлича на увехнал лист. Каупъруд забеляза това и разбра, че последната му надежда да получи тристате хиляди долара пропада може би окончателно. Но все още нямаше намерение да се предаде.

— Добре, Джордж — каза той, щом Албърт излезе, за да предаде на Сенгстак, че Стенър ще се види с него след малко, — всичко ми е ясно. Този човек те е хипнотизирал. Ти вече не можеш да действащ по собствена воля — прекалено си уплашен. Ще те оставя на мира засега. И пак ще се върна. Но, за бога, ела на себе си! Размисли добре! Казах ти какво ще стане, ако не направиш това, което искам от теб. Направиш ли го, ще бъдеш независим и богат. Не го ли направиш, чака те затвор.

След като реши да опита още веднъж да получи пари от някои банкери и борсови посредници, преди да отиде при Бътлър, той излезе бързо, скочи в двуколката, която го чакаше отвън — красиво, малко, боядисано в жълто лъскаво возило с ресори, с жълта кожена седалка, теглено от млада и напета дореста кобила, — и взе да обикаля от врата на врата, хвърляйки небрежно поводите и изкачвайки тичешком стъпалата към банки и посреднически кантори.

Всичко беше напразно. Изслушваха го внимателно и любезно, но изтъкваха несигурността на положението. Джирардската национална банка му отказа дори и един час отсрочка и той трябваше да изпрати пакет от най-важните си ценни книжа, за да покрие разликата от падането на борсовия курс. В два часа дойде вест от баща му, че като директор на Трета национална банка той бил принуден да му поиска погасяването на заема от сто и петдесет хиляди долара. Членовете на управителното тяло не били убедени в стабилността на акциите му. Каупъруд веднага написа чек за петдесет хиляди долара срещу депозита си в същата банка, взе двайсет и пет хиляди долара от наличните си пари в кантората, поиска от фирмата „Тай и Ко“ незабавно да погаси заема си от петдесет хиляди долара, продаде за шейсет хиляди долара акции (за една трета от номиналната им стойност) от линията Грийн и Коутс — линията, с която бе сложил начало на тази своя дейност — и като събра всичко, го изпрати на Трета национална банка. Баща му изпита силно облекчение, но и дълбоко се разстрои. Той побърза да излезе по обед, за да види какво може да получи срещу собственото си имущество. Знаеше, че така подронва авторитета си, но към тази постъпка го подтикваше бащиното му сърце, пък и собствените му финансови интереси. Като ипотекира къщата си и заложи мебелите, екипажите, парцелите и акциите си, той успя да събере сто хиляди долара и ги вложи в собствената си банка на името на Франк. При създадените обстоятелства обаче тази мярка беше недостатъчна. Франк бе разчитал да получи отсрочка на всичките си заеми поне за три-четири дни. Като преценяваше положението си, в два часа следобед той си каза замислено и мрачно: „Стенър трябва на всяка цена да ми заеме триста хиляди долара — друг изход няма. А сега е време да се видя с Бътлър. Иначе, преди да удари три часът, той ще си поиска парите.“

Бързо излезе и подкара като луд двуколката към къщата на Бътлър.