Теодор Драйзер
Финансист (15)

ГЛАВА XV

Планът, който Каупъруд разработи след няколкодневни размишления, лесно можеше да се разбере от всеки, който има някакво понятие от търговски и финансови операции, но не и от непосветения. Преди всичко градският ковчежник трябваше да използва кантората на Каупъруд като депозитна банка. Да му прехвърли или да впише като негов кредит в градските сметководни книги с правото да разполага с тях, когато пожелае, известно количество сертификати от заема — за начало толкова, колкото да може бързо да се реализира сумата от двеста хиляди долара. След това Каупъруд щеше да пусне в обръщение тези сертификати и да се постарае да ги доведе до паритет. Тогава градският ковчежник трябваше незабавно да поиска разрешение от фондовата борса те да бъдат включени в бюлетина на котируемите ценни книжа, а Каупъруд щеше да използва своето влияние, за да ускори излизането на това разрешение. След това Стенър трябваше да му предостави за реализиране всички останали сертификати от градския заем, но единствено на него и на никой друг. После оставаше Стенър да му позволи да купува за амортизационния фонд толкова сертификати, колкото Каупъруд сметнеше за нужно, за да може цената им да се качи до паритета. За да се постигне това — след като голямо количество сертификати щяха да бъдат вече в обръщение, — може би щеше да се наложи да закупи обратно една значителна част от тях, а след известно време отново да ги пусне в продажба. Законът, който разрешава продажбата на сертификатите само по наминала, трябваше да бъде заобиколен в известна степен — тоест да не се смятат фиктивните и предварителните продажби, докато сертификатите не стигнат паритета.

Този план, както Каупъруд обясни на Стенър, можеше да донесе голяма изгода. Тъй като сертификатите в края на краищата щяха да достигнат паритет, нищо не пречеше на Стенър или на когото и да било друг да закупи част от тях в началото на реализацията на заема, когато все още са на ниска цена, и да ги задържи, изчаквайки курсът им да се покачи. Каупъруд с удоволствие ще открие сметка на Стенър за каквато и да е сума, но ще отчита операциите в края на месеца. При това никой няма да се интересува дали е купил сертификатите наведнъж. Каупъруд ще държи открита сметката му срещу определен умерен марж, примерно от десет пункта. За Стенър това ще означава, че вече е спечелил парите. Отгоре на всичко сертификатите за амортизационния фонд ще могат да се купуват много евтино и като има изцяло в ръцете си основната и резервната емисия, Каупъруд ще може да пуска на пазара такова количество сертификати, каквото му е нужно в момента, когато реши да купува, и така да предизвиква понижение на цената. Ще купи колкото желае, а после цената отново ще се покачи. Държи ли той цялата емисия на заема в свои ръце, тъй че да може да повишава и понижава курса, когато пожелае, градът не само ще реализира целия си заем по паритета, но ще се натрупа и една значителна печалба от изкуствено предизвикваните колебания. Той, Каупъруд, е готов да изкарва по-голямата част от своята печалба по този начин. Градът, разбира се, трябва да му отпуска полагаемата комисиона за всяка действителна продажба на сертификати по паритета (за да бъде редовен пред борсата), но за фиктивните продажби, които сигурно няма да бъдат малко, той ще се възнаграждава сам благодарение на това, че познава всички тънкости на борсовата игра. И ако Стенър желае да участвува заедно с него в тези борсови спекулации, той не би имал нищо против.

Ако за непросветения подобна сделка е неразбираема, то за онзи, който поне малко разбира от борсова игра, тя ще бъде напълно ясна. Открай време на борсата са се практикували всевъзможни трикове, когато дадени ценни книжа са се намирали изцяло в ръцете на едно лице или на група хора. Тази комбинация по нищо не се различава от онова, което по-късно се случи с акциите на „Иъри“, „Стандард Ойл“, „медната“, „захарната“, „пшеничената“ и коя ли не друга компания. Каупъруд бе един от първите и един от най-младите борсови посредници, които разбраха как се вършат тези неща. Когато за първи път разговаря със Стенър, той беше на двадесет и осем години, а когато съдружието им завърши, беше на тридесет и четири.

Строежът на двете къщи и преустройството на фасадата на банкерската кантора „Каупъруд и Ко“ бързо напредваха. Фасадата на кантората бе решена в ранен флорентински стил, с прозорци, които се стесняваха в горния край, с врата от ковано желязо между две колони с красиви каменни орнаменти, свързани с трегер от червеникавокафяв пясъчник. Вратата беше ниска, изящно изработена, а върху централния й плот изкусно бе изкована тънка нежна ръка с вдигнат нагоре пламтящ факел. Елсуърт обясни на Каупъруд, че някога във Венеция изобразявали такава ръка върху табелите на сарафниците, но че смисълът на тази емблема отдавна бил забравен.

Вътре кантората бе облицована с ламперия от полирано дърво, така оцветено, че да имитира сив дървесен лишей. В големите прозоречни рамки бяха монтирани множество малки скосени в краищата стъкла — овални, продълговати, квадратни и кръгли, — подредени тъй, че да образуват приятни за окото фигури. Горелките на газовите лампи бяха направени по образец на древноримските светилници и сейфът бе станал същинско украшение — настанен в дъното на помещението върху мраморен постамент и боядисан със сребристосива лакова боя, а на вратата му със златни букви бе изписано „Каупъруд и Ко“. Всичко беше направено с много вкус и мярка и говореше за благополучие, солидност, благонадеждност. Когато Каупъруд видя кантората си в завършен вид, възторжено изрази одобрението си пред Елсуърт:

— Много ми харесва. Красиво е станало. Истинско удоволствие ще бъде да се работи тук. Чудесно би било, ако и къщите станат толкова красиви.

— Почакайте първо да ги видите. Мисля, че ще останете доволен, мистър Каупъруд. Вашата ми създава повече грижи, защото е по-малка. С къщата на баща ви много по-лесно се оправям. Но вашата…

И Елсуърт се впусна да описва преддверието, салона за приеми и гостната стая, които той обзавеждаше и декорираше така, че да изглеждат по-просторни и представителни, отколкото позволяваха действителните им размери.

Най-сетне строителството на къщите привърши. И двете бяха много красиви и оригинални — напълно различни от останалите доста обикновени къщи на същата улица. Разделени бяха една от друга от зелена морава, около шест метра широка. Елсуърт бе заимствал до известна степен архитектурния стил от епохата на Тюдорите, но се бе въздържал от излишната претрупаност, която по-късно стана модна при строежа на къщите не само във Филаделфия, но и в останалите градове на Америка. Особено красиви бяха дръпнатите навътре входни врати, разположени под ниски, широки, украсени с цветни мотиви арки, и трите големи еркерни прозореца — един на втория етаж на къщата на Франк, и два на фасадата на къщата на баща му. Шест фронтона красяха двете сгради: два — къщата на Франк, и четири — къщата на баща му. На първия етаж на всяка от къщите имаше по един прозорец, разположен в дълбока сводеста ниша, образувана от придърпването на част от външната стена навътре от фасадата. Тези прозорци гледаха към улицата и бяха оградени с ниски парапети или по-точно балюстради. Върху тях можеха да се слагат саксии с виещи се растения и цветя, както и направиха по-късно, тъй че озеленените балюстради да представляват приятна гледка откъм улицата. В нишите пред украсените с масивни решетки френски прозорци можеха да се поставят и няколко стола.

На първия етаж на всяка от къщите имаше две насрещно разположени зимни градини, а в двора, който беше общ, имаше басейн от бял мрамор, голям два и половина метра в диаметър, с мраморен купидон в средата, върху който струеше вода. Дворът бе заобиколен от висока, осеяна с отвори стена от зеленикавосиви тухли, специално изпечени, тъй че да получат цвета на гранита, с който бяха облицовани сградите; стената завършваше с корниз от бял мрамор, а дворът бе засят с трева, която така добре се поддържаше, че оставяше впечатлението за мек зелен килим. Двете къщи, както бе предвидено още в първоначалния план, се свързваха чрез ниска пергола от зелени клони, която можеше зимно време да се остъклява.

Докато траеше обзавеждането на стаите с мебели и украшения в стилове от различни епохи, представите на Франк за света на изкуството се разширяваха и затвърждаваха, попълваха се познанията му, дооформяше се вкусът му. Еднакво интересни и поучителни бяха подробните обяснения, които Елсуърт му даваше, за разните стилове в архитектурата и обзавеждането, за видовете дърво, за орнаментите; какви тъкани е добре да се използват за завеси и пердета, какъв фурнир за мебели, на пода да се сложи паркет или дъски — в зависимост от случая. Наред с архитектурата Елсуърт бе изучавал и декоративно изкуство и се интересуваше от развитието на вкуса на американския народ, който според него трябваше един ден да достигне голяма висота. Ненавиждаше преобладаващото по това време романско съчетание между вила и градска къща. Вече беше назрял моментът за нещо ново. Какво точно той самият не знаеше, но поне къщите, конто беше проектирал за Франк Каупъруд и баща му, бяха оригинални и в същото време скромни, непретенциозни и приятни за окото. По архитектурата си те ярко се отличаваха от всички останали къщи по улицата. В дома на Франк столовата, салонът за приеми, зимната градина, а също и главното преддверие, вътрешната стълба и гардеробната под нея бяха разположени на първия етаж. На втория етаж се намираха библиотеката, всекидневната, гостната, един малък работен кабинет за Франк и будоар за Лилиан, свързан с гардеробна стая и баня.

На третия етаж, умело разпределен и обзаведен с бани и гардеробни, бе отделено място за детската стая, за помещенията за прислугата и за няколко спални за гости.

Елсуърт показа на Каупъруд различни книги със скици на мебели, завеси, етажерки, скринове, еднокраки масички и пана с изящни интересни форми. Изброи му и разните видове дърво, употребявани за обзавеждане — палисандър, махагон, орех, английски дъб, клен „птиче око“, — и различните начини на орнаментирането им — например с изкуствена позлата, с инкрустации от малки дървени или метални късчета или пък с черупки от костенурки, наричани съответно „маркетри“ и „бул“. Поясни му какво майсторство е нужно за изработката на инкрустацията „бул“ и колко неподходяща е тя за местния климат, тъй като пластинките от бронз или късчетата от черупка на костенурка например се разширяват от горещината и влагата, след което се изкривяват и се пукат. Обясни му също колко трудно се произвеждат някои видове апретури и какви недостатъци имат. Накрая препоръча мебели с изкуствена позлата за салона, гобленно пано за гостната, френски ренесанс за столовата и библиотеката и клен „птиче око“ (на места оцветен в синьо, на места оставен в естествения си цвят), а също и мебели от орех с лека конструкция и с изящна дърворезба по тях за останалите стаи. Завесите, тапетите и килимите трябваше да хармонират, но не да съвпадат по тон с мебелите; а роялът и нотното шкафче в гостната, както и етажерките, шкафчетата и масичките в салона препоръчваше да бъдат от инкрустирано дърво в стил „бул“ или „маркетри“ — ако Франк е готов да заплати малко по-скъпо.

Елсуърт препоръча също роялът да бъде триъгълен по форма, тъй като четириъгълните прекалено били доскучали на хората с изтънчен вкус. Каупъруд го слушаше прехласнато. Той вече си представяше колко изискан, уютен и удобен ще бъде домът му. Ако възнамеряваше да окачи картини, те трябвало да бъдат монтирани в масивни позлатени рамки. Ако смятал да устрои цяла картинна галерия, можел да я подреди в библиотеката, а всекидневната, намираща се между библиотеката и гостната на втория етаж, да се ползва едновременно като библиотека и всекидневна. Така и направиха, но едва когато Франк истински се пристрасти към живописта.

По това време той започна да проявява жив интерес към предметите на изкуството — картини, бронзови статуетки и малки скулптури, които подреждаше до шкафчетата, масичките и етажерките. Пазарът на Филаделфия не беше особено богат на подобни ценни образци. Имаше доста домове с богати частни колекции, събирани при пътувания, но Франк още не се познаваше с отбраните семейства. По това време бяха прочути двама американски скулптори — Пауърс и Хосмър, и Франк си набави техни творби, но Елсуърт му каза, че това далеч не е последната дума в скулптурата и го посъветва да потърси нещо от старите майстори. След доста издирвания Франк успя да намери глава на Давид от Торвалдсен, която изключително много му хареса, и няколко пейзажа на Хънт, Съли и Харт, които до голяма степен отговаряха на неговите нови естетически разбирания.

Един дом несъмнено налага своя отпечатък върху собственика си. Ние си въобразяваме, че сме напълно независими от жилищата и вещите си, а всъщност ни свързва една тънка нишка, тъй че ние неизбежно се отразяваме в тях, а те в нас. Предаваме си взаимно своето достойнство, своята изтънченост, сила, красота и грозота, така както совалката се движи в етапа. Прекъснете нишката, отнемете от човека това, което му принадлежи по право, което е станало негова същност, и ще видите как той ще се превърне в една жалка фигура, в нещо като паяк без паяжина; той никога няма да бъде пак същият, ако не му бъде върнато отнетото.

Като гледаше как се въздига новата му къща, Каупъруд все повече се изпълваше с чувство за собствено достойнство, а неочакваното му запознанство с градския ковчежник сякаш широко отвори пред него врата към елисейските полета на успеха. През тези дни той се движеше из града в кола, теглена от двойка буйни дорести коне, по чиято лъскава козина и блестяща сбруя личеше, че за тях старателно се грижат коняр и кочияш. Елсуърт бе проектирал и вече строеше хубава конюшня на една малка уличка зад къщата, която щеше да се използва от двете семейства. Франк съобщи на Лилиан, че възнамерява да й купи една „виктория“ — тъй се наричаше модният по онова време нисък открит екипаж на четири колела, — щом се настанят в новия си дом и че тогава много по-често ще излизат. Щеше да се наложи и по-често да приемат гости, тъй като работата на Франк изискваше да си създаде по-широки обществени връзки. Заедно с Ана, сестра му, и братята му Джоузеф и Едуард щяха да ползват за приемите и двете къщи. Защо Ана да не сключи един блестящ брак например? Не би било лошо Джо и Ед също да се оженят изгодно, тъй като вече беше ясно, че едва ли ще смаят света с търговските си способности. Нямаше да им навреди, ако поне се опитаха.

— Как мислиш, дали ще ти бъде приятно? — попита Франк жена си, имайки предвид приемите, които възнамеряваше да устройва.

Лилиан се усмихна вяло.

— Предполагам — отвърна тя.