Теодор Драйзер
Финансист (37)

ГЛАВА XXXVII

Въпреки гнева си, въпреки решението си да отмъсти с всички възможни средства на банкера Бътлър беше толкова отчаян и поразен от поведението на Ейлийн, толкова се бе променил през изтеклите двайсет и четири часа, сякаш не беше същият човек. Тя се държеше така невъзмутимо, така предизвикателно! Бе очаквал, че тя ще сведе глава пред неоспоримото доказателство за вината си. Вместо това, след като вече бяха напуснали благополучно къщата, той откри за голямо свое огорчение, че е събудил у момичето войнствен дух, равен по сила на неговия. Нейната воля беше не по-малко твърда от неговата и от волята на Оуен. Ейлийн седеше до него в двуколката — наета, разбира се, — с която той я отвеждаше у дома, и ту почервеняваше, ту побледняваше, докато различни мисли преминаваха през главата й. Сега, след като баща й я беше заловил, тя реши да не се предава, да заяви открито за любовта си към Каупъруд, да заяви и своето отношение към такива връзки. Безразлично й беше какво мисли баща й. Беше стигнала вече твърде далеч. Обичаше Каупъруд и беше завинаги опозорена в очите на баща си. И затова нямаше никакво значение какво мисли той. В своята бащинска любов той беше паднал толкова ниско, че си бе позволил да я следи и да я злепоставя пред хората — пред непознати, пред разни детективи, пред Каупъруд. Нима след всичко това можеше пак да го обича истински? Той беше допуснал грешка спрямо нея. Беше извършил нещо безразсъдно и недостойно, което не можеше да бъде оправдано, колкото и осъдителни да бяха собствените й постъпки. Какво се беше надявал да постигне, като се бе втурнал по такъв начин след нея и бе оголил душата й пред тези чужди хора, пред тези безчувствени детективи? О, какво мъчение беше за нея да измине пътя от спалнята до салона! Никога нямаше да прости това на баща си — никога, никога, никога! Той беше убил любовта й към него — ето какво бе направил. Отсега нататък между тях започваше безмилостна битка. Докато пътуваха — през по-голямата част от времето в пълно мълчание, — тя яростно свиваше и разпускаше юмруци, забиваше нокти в дланите си и присвиваше устни.

Въпросът, дали чрез грубо насилие може да се постигне нещо съществено на този свят, винаги е оставал неразрешен. Насилието е толкова присъщо на земния ни живот, че изглежда почти закономерно. Повече от вероятно е дори, че именно на него дължим „зрелището“, наречено живот, и това може да бъде доказано научно. Но ако е така, къде да търсим смисъла? Какъв е смисълът на „зрелището“? И какъв е смисълът на сцената, разиграла се между Ейлийн и баща й?

Докато пътуваха, старият човек все повече се убеждаваше, че не му предстои нищо друго освен една жестока битка между него и дъщеря му. Но как щеше да свърши битката? Как трябваше да постъпи с нея той? Те току-що бяха напуснали мястото на тази ужасна катастрофа, а тя не казваше нито дума! Дори го беше попитала защо е дошъл! Как можеше да я сломи той, след като не беше успяло да я сломи дори безспорното й разобличение? Неговият хитър план, така добре осъществен, в психологическо отношение не бе постигнал очаквания резултат.

Те стигнаха до къщи и Ейлийн слезе от двуколката. Старият човек, твърде объркан, за да предприеме каквото и да е по отношение на дъщеря си в момента, се върна в кантората си. Не се задържа дълго там обаче, излезе навън и тръгна да се разхожда — нещо необичайно за него, нещо, което не беше правил от години, — да се разхожда и да размишлява. Когато мина покрай една отворена католическа черква, той влезе вътре и се помоли на бога да просветли ума му. Сгъстяващият се мрак в черквата, негаснещият светилник пред хранилището на потира и високият, отрупан със свещи бял олтар го поуспокоиха.

След като постоя известно време в черквата, излезе и се прибра в къщи. Ейлийн не се появи за вечеря, а той едва се докосна до храната. Отиде в кабинета си, заключи вратата и продължи да мисли. Ужасният спомен за Ейлийн в оня недостоен дом не излизаше от ума му. Как си бе позволил Каупъруд да заведе на такова място Ейлийн, любимката му, любимката на цялото семейство! Но само молитви няма да помогнат да се излезе от това трудно положение. Макар и да не знае как да постъпи, макар и Ейлийн да се съпротивлява, той трябва да предприеме нещо, за да я спаси. Тя трябва да замине някъде за известно време, за да се откъсне от този мъж. А после законът ще свърши останалото. По всяка вероятност Каупъруд ще отиде в затвора — и едва ли друг го заслужава повече от него. Той, Бътлър, ще обърне света, но ще го постигне. Ако е необходимо, сам ще се заеме с тази работа. Достатъчно е да намекне в съдебните кръгове, че държи на това. Естествено няма да подкупва съдебните заседатели, което би било престъпление, но ще се погрижи делото да им бъде представено в нужната светлина. И ако Каупъруд бъде осъден, бог да му е на помощ. Няма да го спаси и застъпничеството на приятелите му от финансовите среди. Съдиите — и от по-нисшите, и от по-висшите инстанции — си знаят интереса. Те ще се съобразят с желанието на силните на деня политици, а той ще се погрижи да им го подскаже.

Междувременно Ейлийн размишляваше върху сложността на положението, в което се намираше. Въпреки мълчанието им по пътя за дома тя знаеше, че й предстои неизбежен разговор с баща й. Той сигурно щеше да настои тя да замине някъде. Най-вероятно беше да поднови под някаква форма идеята си за пътуването й в Европа — вече беше почти убедена, че поканата на мисис Моленхауър е била отправена по негово внушение — и тя трябваше да реши дали ще замине или не. Ще изостави ли Каупъруд тъкмо сега, когато му предстои да бъде съден? Не, не можеше да направи това. Дългът й повеляваше да стои тук, за да види какво ще стане с него. По-скоро ще напусне дома си и ще потърси подслон при някой роднина или приятел, или дори чужд човек, ако се наложи. Имаше малко пари. Баща й винаги беше проявявал щедрост към нея. Щеше да си вземе някои дрехи и да изчезне. Много скоро щяха да се втурнат да я търсят и да я молят да се върне. Майка й щеше да обезумее от тревога. Нора, Калъм и Оуен щяха да се озадачат и обезпокоят, а баща й — него тя ясно го виждаше, — той щеше да бъде смазан. Но може би това щеше да го накара да се опомни. Въпреки буйния си и невъздържан характер тя беше гордостта и сърцето на този дом — и знаеше това.

Такива мисли се въртяха в главата й, когато няколко дни след ужасната сцена в оня дом на Шеста улица баща й я повика в кабинета си. Той се беше върнал рано този следобед от кантората си с надеждата да завари Ейлийн и да разговаря с нея насаме. И тя наистина си беше в къщи. През последните дни нямаше желание да излиза — потискаше я мисълта за предстоящите неприятности. Току-що бе писала на Каупъруд и го бе помолила да се срещнат на другия ден следобед на обичайното място край Уисахикън, дори и в случай че детективите тръгнат по следите им. Трябвало непременно да се види с него. Баща й все още не бил направил нищо, но била сигурна, че се готви да предприеме някаква стъпка. Тъкмо за това искала да поговорят.

— Не преставам да мисля за теб, Ейлийн, и не зная какво трябва да направя — започна баща й без всякакви предисловия, щом тя влезе в кабинета му. — Ти си тръгнала по пътя на падението. Тръпна при мисълта, че погубваш душата си. Искам да направя нещо за теб, мое дете, преди да е станало твърде късно. От месец насам непрекъснато се упреквам, че аз или твоята майка сме направили или сме пропуснали да направим нещо, за да те доведем до положението, в което се намираш днес. Излишно е да ти казвам, че това ми тежи на съвестта, детето ми. Аз съм вече един напълно съкрушен човек. Оттук нататък няма да мога да ходя с изправена глава. Какъв позор! Какъв позор! Какъв позор доживях!

— Но моля те, татко — възрази Ейлийн, изплашена при мисълта, че трябва да изслуша една дълга и скучна проповед за дълга й към бога, към църквата, към семейството й, към майка й и към баща й. Тя знаеше, че всички тези неща имат своето значение, но с начина си на мислене Каупъруд коренно бе променил светогледа й. Те бяха разговаряли подробно по въпроса за семейството — и за родители, и за деца, и за съпрузи и съпруги, и за братя и сестри. Разбирането на Каупъруд, че нещата трябва да бъдат оставени да следват своя естествен ход, бе проникнало дълбоко в съзнанието й. Тя вече беше свикнала да гледа на живота, основавайки се на неговото твърдо и недвусмислено правило: „Моите интереси — над всичко.“ Той беше установил с известно съжаление, разбира се, че различията, които съществуват между хората, ги тласкат към спорове, кавги, сблъсъци и раздяла, но знаеше, че това е неизбежно. Едни хора изпреварват други в развитието си. По различен начин се променят гледните им точки. Това, което за едни е нравствено, за други е безнравствено. Кой би могъл да каже на чия страна е истината? Той самият не виждаше нищо лошо в интимните отношения. Каква чистота и прелест има във връзката между двама души, които си подхождат. Нима Ейлийн, която споделяше любовта му, като му се отдаваше, без да е омъжена за него, не беше по-добродетелна и по-непорочна от много други жени? Човек обаче зависи от нормите и правилата на обществото, в което живее. И за да не дразни околните, за да си осигури безпрепятствен и успешен път в живота, за да избегне излишни порицания, необходимо е да оставя впечатление, че се съобразява с общоприетото. Повече не е нужно. Следва ли това правило, почти няма опасност да бъде заловен. А заловят ли го случайно, трябва да се стреми да се измъкне без много шум и без да признава нищо. Именно това правеше Каупъруд във връзка с финансовите си затруднения. Така постъпи и в деня, когато ги заловиха на Шеста улица. Подобни мисли минаваха и през ума на Ейлийн сега, докато слушаше баща си.

— Но, татко — възрази тя, — аз обичам мистър Каупъруд. Нищо, че не съм омъжена за него. Един ден, когато той получи развод от мисис Каупъруд, ще стана негова жена. Ти не можеш да разбереш това. Ние се обичаме. Той има нужда от мен.

Бътлър я погледна недоумяващо.

— Развод ли каза? — започна той, мислейки си за догмите на католическата църква. — Ще се разведе с жена си и ще изостави децата си заради теб, така ли? Имал нужда от теб? — добави той саркастично. — Ами жена му и децата му? Може би те нямат нужда от него, така ли? Какво говориш!

Ейлийн дръзко отметна глава.

— И все пак е така — отвърна тя. — Ти просто не разбираш.

Бътлър не можеше да повярва на ушите си. Досега никога и от никого не беше чувал подобни приказки. Беше изумен и потресен. Познаваше отлично всички тънкости на политиката и търговията, но от сърдечни вълнения нищо не разбираше. Как може собствената му дъщеря, една католичка, да говори така! Той не виждаше откъде другаде би могла да възприеме Ейлийн тези разбирания, ако не от самия Каупъруд, от неговия макиавелистки, покваряващ всичко около себе си ум!

— Откога започна да мислиш така, детето ми? — неочаквано попита той със спокоен и овладян глас. — И откъде ти хрумнаха тези разсъждения? Кълна се, че в нашата къща не си чула такова нещо. Говориш като човек, който си е загубил ума.

— Стига, татко! — избухна Ейлийн, разбрала, че е безсмислено да спори с баща си по този въпрос. — Вече не съм дете. На двайсет и четири години съм. Ти просто не разбираш. Мистър Каупъруд не обича жена си. Щом успее да се разведе, ще се ожени за мен. Аз го обичам и той ме обича — и това е всичко!

— Дали наистина това е всичко? — попита мрачно Бътлър, решен на всяка цена да вразуми дъщеря си. — И не те интересуват жена му и децата му? И че ще отиде в затвора, не означава нищо за тебе, така ли? А може би затворническите дрехи ще те накарат да го обикнеш още по-силно? (Старият човек беше в стихията си, когато говореше със сарказъм.) Ще имаш тази възможност, бъди сигурна!

Ейлийн пламна.

— Да, знам — възкликна гневно и язвително тя. — Ти тъкмо това желаеш. Знам какво подготвяш. И Франк го знае. Опитваш се да го вкараш в затвора за нещо, което не е извършил — само заради мене. Да, много добре го знам. Но няма да го сломиш. Не можеш! Гой е по-силен и по-способен, отколкото допускаш и както и да се мъчиш, няма да успееш да го погубиш. Той отново ще се изправи на крака. Искаш да го накажеш заради мен, но с това няма да го уплашиш. Аз така или иначе ще се омъжа за него. Обичам го, ще го чакам и ще се омъжа за него. А ти постъпвай както желаеш. Нямам какво повече да ти кажа.

— Ще се омъжиш за него, така ли? — попита Бътлър още по-учуден и объркан. — Ще го чакаш и ще се омъжиш за него? Ще го отнемеш от жена му и от децата му, до които той би трябвало да стои сега, ако беше достоен човек, вместо да скитосва с теб? И ще се омъжиш за него? Ще опозориш баща си и майка си, и цялото си семейство? Позволяваш си да ми говориш всичко това на мен, на баща си, който те е отгледал, грижил се е, искал е да направи нещо от теб? Какво щеше да представляваш, ако ние с твоята отрудена майка не бяхме кроили ден след ден планове за твоето бъдеще? Сигурно си мислиш, че си по-умна от мен. Сигурно си мислиш, че познаваш живота по-добре и че никой не може да ти даде съвет. Направих всичко възможно да бъдеш възпитана и образована като истинска дама, а какво излезе? Доживях да чуя, че аз нищо не разбирам, че ти обичаш един бъдещ затворник, един крадец, един измамник, един фалирал негодник…

— Татко! — възнегодува Ейлийн. — Не желая да те слушам повече, щом ще ми говориш така. Той не е такъв, какъвто го представяш. Няма да остана тук нито миг повече!

Ейлийн тръгна към вратата, но Бътлър скочи и я задържа. Лицето му бе почервеняло и жилите му се бяха издули от гняв.

— Тепърва ще си оправим сметките с него — каза той, без да обръща внимание на желанието й да си отиде и с надеждата, че накрая тя все пак ще го разбере. — Ще го науча аз. Добре да знаеш! В тази страна има закони и аз ще ги използвам срещу него. Ще го науча какво значи да се вмъква в почтени домове и да отвлича децата от родителите им!

Той замълча за миг, за да си поеме дъх, а Ейлийн, пребледняла и напрегната, се взря в него. Колко глупаво разсъждаваше понякога баща й. И колко старомодни бяха възгледите му в сравнение с тези на Каупъруд. Как може да твърди, че някой се е вмъкнал в дома им и я е откраднал от него, когато тя сама и на драго сърце беше тръгнала с похитителя! Каква глупост! Но имаше ли смисъл да спори? Какво би могла да постигне с това? Ето защо тя не каза нищо повече, а само продължи да го гледа. Бътлър обаче изобщо нямаше намерение да се предава. Той кипеше от гняв, макар че правеше върховни усилия да се овладее.

— Лошо се разви разговорът ни, дъще — каза той спокойно, разбрал, че тя няма повече да му възразява. — Позволих на гнева да ме завладее. За друго исках да ти говоря, когато те повиках тук, друго нещо имах предвид. Мислех си, че може да пожелаеш да отидеш за известно време в Европа, за да учиш музика. Сега ти просто не си на себе си. Имаш нужда от почивка. Ще ти се отрази добре, ако заминеш някъде за малко. Би могла да прекараш хубаво. Ако желаеш, с теб може да дойде Нора или пък бившата ти възпитателка сестра Констанция. Предполагам, че не би имала нищо против тя да те придружи.

Като чу възобновеното предложение за пътуване в Европа — разнообразено този път с присъствието на сестра Констанция и уроците по музика, — Ейлийн настръхна, но в същото време й стана смешно. Колко неуместно! Колко нетактично беше от страна на баща й да поставя отново този въпрос сега, след като бе разкрил връзката й с Каупъруд, след всичките заплахи срещу него. Толкова ли не беше способен да прояви поне малко дипломация по отношение на дъщеря си? Странно наистина. Но тя отново се въздържа и продължи да мълчи, защото се бе убедила, че всякакъв спор е излишен.

— Да не говорим за това, татко — каза Ейлийн вече по-меко, защото й дожаля за него. — Не ми се ходи в Европа. Не искам да напускам Филаделфия. Знам, че държиш да замина, но сега и дума не може да става за това. Невъзможно е.

Бътлър свъси вежди. Какво очаква да постигне тя със своето упорство? Нима си въобразява, че може да му се наложи — на него, на баща си, — и то по такъв въпрос? Какво безобразие! Все пак успя да се овладее, доколкото му бе възможно, и заговори кротко:

— Това пътуване ще бъде само от полза за теб, Ейлийн. Нима мислиш, че може да останеш тук след…

Той се поколеба. Канеше се да каже „след онова, което се случи“, но се досети, че Ейлийн е особено чувствителна на тази тема. Сам бе потъпкал светостта на бащиния си дълг, като я бе проследил по такъв недостоен начин, и Ейлийн имаше основание да се чувствува оскърбена. Но нима това правеше провинението й по-малко?

— След грешката, която извърши — продължи той, — ти нямаш право да останеш тук. Не бива да затъваш още повече в греха! Не трябва да заставаш срещу божиите и човешките закони!

Споменавайки думата „грях“, той се надяваше да накара Ейлийн да осъзнае какво чудовищно престъпление от гледна точка на морала е извършила. Но Ейлийн съвсем не гледаше така на нещата.

— Ти не разбираш, татко — отчаяно възкликна тя. — И не можеш да ме разбереш. Аз имам едни схващания, ти други. И очевидно не можеш да вникнеш в моите. Всъщност, ако искаш да знаеш, аз вече не вярвам в католическата църква.

В същия миг Ейлийн съжали, че изрече тези думи. Те просто й се изплъзнаха от езика. По лицето на Бътлър се изписаха безкрайна скръб и отчаяние.

— Не вярваш в църквата? — попита той.

— Не, не се изразих точно. Не вярвам така, както вярваш ти.

Той поклати глава.

— Колко дълбоко е наранена душата ти! — каза Бътлър. — Сега разбирам, че нещо ужасно се е случило с теб, дъще. Този човек те е погубил и телом, и духом. Трябва да се направи нещо. Не искам да бъда суров към теб, но ти трябва да напуснеш Филаделфия. Не бива да останеш тук. Не мога да ти позволя това. На всяка цена трябва да заминеш. Ако искаш в Европа, ако искаш при леля си в Ню Орлиънс. Не мога да те оставя тук — твърде опасно е. Истината неизбежно ще излезе наяве. После и вестниците ще я разтръбят. Ти си все още млада. Животът е пред теб. Боя се за душата ти, но докато си млада и жизнена, имаш време да се вразумиш. Длъжен съм да бъда строг. Длъжен съм пред теб и пред църквата. Трябва да промениш живота си. Трябва да се разделиш с този мъж. И никога повече да не се виждаш с него. Аз самият няма да ти позволя. Той не е добър човек. Няма никакво намерение да се ожени за теб, а ако го направи, това ще бъде престъпление срещу бога и срещу хората. Не, не! Подобно нещо не бива да се случва! Той е един фалирал негодник, един крадец. Ако се омъжиш за него, много скоро ще станеш най-нещастната жена на света. Той няма да ти бъде верен. Защото просто не може да бъде верен. Природата му е такава. — Бътлър замълча, разтърсен до дъното на душата си. — Трябва да заминеш. Казвам го веднъж завинаги. И го казвам с най-добри намерения, но държа на това. В твой интерес е. Обичам те, но ти трябва да заминеш. Ще ми бъде мъчно да се разделя с теб. Бих предпочел да останеш тук. Никой няма да тъгува повече от мен, но трябва да заминеш. И да го направиш така, че майка ти да го приеме като напълно естествено. Трябва да заминеш — чуваш ли? Трябва!

Той замълча и погледна Ейлийн изпод рунтавите си вежди. В погледа му имаше и тъга, и непоколебимост. Ейлийн разбра, че решението му е окончателно. Изразът на лицето му — суров и фанатичен, — го потвърждаваше. Но тя не отвърна нищо. Не можеше, пък и нямаше смисъл. Нямаше и да замине обаче. Беше сигурно — и затова продължаваше да стои пред баща си, бледа и напрегната.

— Вземи си всички дрехи, които пожелаеш — продължи Бътлър, без да се досеща за истинското й настроение, — вземи всичко, което смяташ, че ще ти потрябва. Кажи къде искаш да отидеш, но се приготви, колкото е възможно по-бързо.

— Никъде няма да отида, татко — отвърна най-сетне Ейлийн, също така твърдо и категорично. — Няма да замина! Няма да напусна Филаделфия.

— Нима искаш да кажеш, че отказваш да се подчиниш, че не желаеш да изпълниш една моя молба, която цели само собственото ти добро, така ли, дъще?

— Да — отвърна Ейлийн решително. — Няма да замина! Съжалявам, но няма да замина!

— Добре ли си обмислила това, което казваш? — попита тънено и мрачно Бътлър.

— Да — потвърди също така мрачно Ейлийн.

— В такъв случай трябва да помисля какви мерки да взема — каза старият човек. — Каквато и да си, ти си моя дъщеря и аз няма да допусна да се погубиш окончателно заради това, че не съм изпълнил своя свещен бащински дълг. Ще те оставя още няколко дни да размислиш, но в края на краищата ще заминеш. Така не може повече. Все още има закони в тази страна и има начин да бъдат обуздани онези, които не им се подчиняват. Този път те залових — колкото и мъчително да беше за мен. Ще те заловя отново, ако не ми се подчиниш. Трябва да промениш начина си на живот. Не мога да ти позволя да продължаваш повече така. Разбра ли? Това е последната ми дума. Откажи се от този човек и ще имаш каквото пожелаеш. Ти си мое дете и аз ще направя всичко възможно, за да бъдеш щастлива. И защо да не го направя? За какво друго живея, ако не за децата си? Нали за теб и за останалите съм се трудил цял живот. Хайде, бъди добро момиче! Нали обичаш стария си баща? Аз съм те приспивал на ръце, когато беше бебе, Ейлийн. Беше толкова малка, че можеше да се побереш в шепите ми. Бях добър баща, не можеш да го отречеш. Погледни другите момичета. Имало ли е някое от тях повече от теб? Ти няма да ми се противопоставиш сега, сигурен съм. Не можеш. Твърде много ме обичаш, нали?

Гласът му секна, очите му се напълниха със сълзи. Той замълча и сложи голямата си загрубяла ръка на рамото й. Тя бе изслушала с вълнение и състрадание молбата му, защото знаеше, че няма да я изпълни. Не можеше да се откаже от Каупъруд. Баща й просто не я разбираше. Той не знаеше какво е това любов. Сигурно никога не беше обичал така, както обичаше тя.

Бътлър продължи да я увещава, а тя все мълчеше.

— Бих искала да ти се подчиня, татко — каза Ейлийн най-сетне меко и нежно. — Наистина бих искала. Обичам те. Да, обичам те. Бих искала да те зарадвам. Но в случая не мога — не мога! Обичам Франк Каупъруд. А ти не можеш и не искаш да го разбереш.

Като чу името на Каупъруд, Бътлър присви устни. Разбра, че тя е заслепена, че неговата грижливо обмислена молба не беше дала резултат. Значи трябваше да измисли нещо друго.

— Добре тогава — каза той най-сетне тъжно, толкова тъжно, че Ейлийн не издържа и се извърна. — Прави каквото знаеш. Но ще заминеш, щеш не щеш. За съжаление друго разрешение няма. Бог ми е свидетел.

Умислена, Ейлийн бавно излезе от стаята, а Бътлър отиде до писалищната си маса и се отпусна в креслото.

— Каква безизходица — промълви той. — Колко сложно е всичко!