Теодор Драйзер
Финансист (16)

ГЛАВА XVI

Скоро след споразумението между ковчежника Стенър и Каупъруд механизмът, чрез който трябваше да се осъществи техният политико-финансов план, бе задвижен. Сумата от двеста и десет хиляди долара, покрита от сертификати с шестпроцентова лихва и срок за погасяване от десет години, бе вписана за сметка на „Каупъруд и Ко“ в счетоводните книги на общината. Тогава Каупъруд след внимателен подбор на лицата и фирмите започна да предлага сертификатите на малки партиди на цена, по-висока от деветдесет долара, като в същото време се стараеше да внуши на клиентите, че влагат крайно изгодно капитала си. Курсът на сертификатите постепенно се покачваше, а Франк ги продаваше на все по-големи партиди, докато най-сетне, когато цената им стигна сто долара, всичките две хиляди сертификата на стойност двеста хиляди долара бяха разпродадени. Стенър беше доволен. Двеста сертификата, продадени за негова сметка по сто долара единия, му донесоха две хиляди долара печалба. Тази печалба беше придобита по незаконен, нечестен начин, но никакви угризения на съвестта не го измъчваха. Впрочем Стенър нямаше съвест. На него вече му се привиждаше едно щастливо бъдеще.

Трудно може напълно да се обясни каква външно незабележима, но в действителност огромна власт получи неочаквано в ръцете си Каупъруд след тази операция, като се има предвид, че беше едва двадесет и осем годишен и наближаваше двадесет и девет. Представете си един човек, надарен от природата с такива финансови способности, че така лесно да борави с огромни суми във вид на акции, сертификати, облигации и налични пари, както обикновените хора местят фигурите при игра на дама или шах. Или си представете един от онези големи, овладели вече всички тайни на шахматната игра майстори, каквито са описани в историята на шаха, които могат да седят с гръб към група противници, да играят срещу четиринадесет души едновременно, да обявяват всички ходове подред, да помнят местоположението на всички фигури върху всички дъски и винаги да печелят. Би било малко преувеличено, разбира се, да се каже, че по онова време Каупъруд бе такъв виртуоз в своята област, и все пак сравнението не е напълно неоснователно. Той интуитивно знаеше какво да направи с дадена сума — във вид на налични пари да я вложи на едно място, а като кредит и база за оборотни чекове — на много други места едновременно. Когато следваше точно това правило, действителната покупателна сила на първоначалната сума нарастваше десет, дванадесет пъти. Франк инстинктивно овладя основните правила на „натрупването“ на акции и „повишението“ на борсовите цени. Той знаеше с точност не само как ден след ден и година след година ще направлява покачването и понижението на курса на сертификатите от градския заем — ако успее, разбира се, да запази влиянието си над градския ковчежник, — но и как този заем ще му помогне да получи такива кредити от банките, за каквито досега не беше и мечтал. Банката на баща му първа щеше да се възползва от положението и да му разшири кредита. Местните политически ръководители и дейци — Моленхауър, Бътлър, Симпсън и други, — като видяха колко успешно Франк провежда операцията, започнаха също да спекулират с градския заем. Франк стана известен на Моленхауър и Симпсън, ако не лично, то поне по име, като човекът, който ще оправи работата с градския заем. Смяташе се, че Стенър е постъпил много умно, като се е обърнал към него. Според правилата на борсата сделките трябваше да се изравняват още същия ден или най-късно преди изтичането на следващия; а споразумението, което Каупъруд сключи с новия градски ковчежник, му даваше голяма свобода в това отношение. Той беше задължен до първо число от месеца — т.е. винаги имаше на разположение цели тридесет дена — да отчита всички сделки, свързани с пуснатия в обръщение дял от заема.

Всъщност този отчет не беше съвсем реален, защото Франк не предаваше нищо от наличните ценни книжа. И тъй като размерът на заема беше голям и сумата, намираща се на разположение на Каупъруд, беше значителна, то така наречените трансфери и баланси в края на месеца бяха просто въпрос на счетоводство. Той можеше да използва депозираните при него сертификати от градския заем за спекулативни цели, да ги влага в която и да е банка като гаранция за заем, сякаш бяха негови, и по този начин да получава седемдесет процента от номиналната им стойност в налични пари. И Франк без колебание го вършеше. Тези налични пари, които трябваше да отчита едва в края на месеца, той използваше за други борсови операции, които пък му позволяваха да заема нови и нови суми. Сега вече разполагаше с неограничени възможности — важното бе да намира достатъчно време, сили и находчивост, за да работи. Ръководните политически личности дори и не подозираха какво доходно предприятие си бе създал Каупъруд благодарение на тях, защото все още не бяха разбрали с какъв остър ум го бе надарила природата. Когато Стенър му съобщи, след като бе обсъдил предварително въпроса с кмета, Стробик и другите, че в течение на годината ще впише формално на негова сметка в общинските книги всички останали сертификати от двумилионния заем, Каупъруд от вълнение нищо не можа да отговори. Два милиона! И не друг, а само той ще се разпорежда с тях. Бяха го повикали като финансов съветник, той бе дал съвет и съветът му бе приет! Отлично. Каупъруд не беше от хората, които страдат от угризения на съвестта. В същото време той продължаваше да се смята за честен — по отношение на финансовата си дейност. Не беше по-безскрупулен и овълчен от всеки друг финансист — по-точно отколкото би бил всеки друг финансист, ако имаше неговите възможности.

Трябва да се отбележи, че машинациите на Стенър с градските средства нямаха никаква връзка с отношението на местните политически лидери по въпроса за контрола върху трамвайните линии — една нова и вълнуваща фаза от финансовия живот на града. Натам бяха насочени интересите на много от видните финансисти и политици, между които и Моленхауър, Бътлър и Симпсън, но всеки действаше сам и за своя сметка. Поне засега помежду им не съществуваше сговор. Ако бяха поумували по въпроса, навярно биха стигнали до решението да не търсят посредничеството на външни лица. Всъщност конските трамвайни линии едва започваха да се разработват по това време във Филаделфия, за да хрумне на някого да създава едри сдружения, както стана по-късно. Окуражен от успешния ход на споразумението между Стенър и Каупъруд, Стробик побърза да изложи пред градския ковчежник една друга своя идея. Всички се надявали да натрупат пари благодарение на Каупъруд и най-вече той и Стенър. Защо в такъв случай той и Стенър заедно с Каупъруд в качеството си на техен представител — или по-точно таен представител на Стенър, тъй като Стробик не смееше открито да участвува в тази работа — да не закупят достатъчно количество акции от някоя линия на конския трамвай, тъй че да си осигурят контрол над нея? После, ако той, Стробик, успее да накара Градския съвет да разреши линията да бъде продължена по още няколко улици, тя ще стане тяхна. Стробик имаше намерение по-късно да отстрани Стенър, стига да може. Необходима беше обаче подготвителна работа и най-добре щеше да бъде с нея да се заеме Стенър. Стробик добре знаеше, че е нужно да се действува много внимателно, защото началниците му бяха твърде зорки и ако откриеха, че се занимава с подобни афери, за да се облагодетелства, щяха да му попречат да продължи политическата си дейност, а той извличаше немалко облаги от нея. Всяка компания, владееща някоя от конските линии в града, имаше право да се обръща към Градския съвет с молба да й бъде разрешено да удължи линията. И тъй като това щеше да спомогне за разрастването на града, молбата обикновено се удовлетворяваше. Не беше редно обаче Стробик да се явява едновременно и като акционер, и като председател на Градския съвет. Ето защо ако Каупъруд действаше тайно от името на Стенър, работата щеше да изглежда съвсем друга.

Интересно е, че тъкмо предложението, което Стенър направи на Каупъруд от името на Стробик, накара Франк да се замисли и да си даде точна сметка какво всъщност представлява цялата градска управа. Макар че работеше за Едуард Бътлър като частен агент (в главата му вече зрееше план, подобен на този, който сега му се предлагаше), макар да не познаваше лично нито Моленхауър, нито Симпсън, Франк се досещаше, че реализирайки градския заем, той всъщност работи за тях. От друга страна, когато Стенър му предложи тайно да закупи акции от трамвайните линии, Франк веднага разбра по поведението му, че става дума за нечиста игра и че самият Стенър съзнава, че върши нещо непочтено.

— Кажете ми, Каупъруд — обърна се той към Франк една сутрин, когато най-сетне се реши да заговори по въпроса (двамата седяха в канцеларията на ковчежника в старата сграда на общината, намираща се на Шеста улица и улица Честнът, и Стенър, предвкусвайки бъдещото си замогване, бе в особено добро настроение), — продават ли се акции от някоя от трамвайните линии в града, които човек би могъл да закупи и ако разполага с достатъчно пари, да вземе изцяло линията в ръцете си?

Каупъруд знаеше, че има в обръщение такива акции. Беше твърде прозорлив и отдавна вече бе разбрал какви големи възможности се крият в това сравнително ново начинание. Омнибусите полека-лека изчезваха. Най-добрите маршрути вече бяха откупени. Имаше обаче и други, по-малки улици, а и градът продължаваше да се разраства. Притокът на нови заселници не спираше, което осигуряваше големи възможности за работа и в бъдеще. Ако бе в състояние да изчаква, човек трябваше да купува на каквато и да било цена акции от прокараните вече къси линии, а после да ги продължава към по-големите и по-благоустроени райони. Каупъруд вече си бе изградил теорията за „непрекъснатата верига“, или „гарантираното правило“, както бе наречена по-късно, а тя се изразяваше в следното: да закупиш някакво имущество на дългосрочно изплащане, да пуснеш акции или облигации на сума, достатъчна, за да платиш не само на този, който ти е продал имуществото, ами да се обезщетиш и ти самият за положените усилия и да ти остане излишък, който да вложиш в други подобни предприятия и въз основа на тяхната гаранция да пуснеш в обръщение нови акции — и тъй нататък и тъй нататък. По-късно това стана обичайна практика, но за момента беше нещо съвсем ново и Франк не споделяше с никого идеята си. И все пак остана доволен, когато Стенър заговори за трамвайните линии, тъй като имаше голямо желание да се заеме с такава работа и беше убеден, че влезе ли веднъж в играта, ще я развие в едър мащаб.

— Да, Джордж — отвърна той сдържано, — има две-три доста обещаващи линии, стига човек да разполага с достатъчно пари да започне. Забелязах, че на борсата от време на време разни хора предлагат пакети от такива акции. Разумно ще е първо да се закупят тези, които се предлагат свободно, а после да се види дали и останалите акционери няма да склонят да продадат своите дялове. Според мен най-добри възможности засега предлагат линиите на Грийн Стрийт и Коуте Стрийт. Ако разполагах с триста или четиристотин хиляди долара, които да влагам постепенно, бих се заел с тази работа. За да се добие контрол над една линия, са нужни само тридесет процента от акционерния капитал. Повечето от акциите така са разпръснати, че собствениците им нямат право па глас, затова смятам, че триста-четиристотин хиляди долара ще бъдат достатъчни, за да се добие контрол над един от тези маршрути.

Франк спомена и за още една линия, върху която след време можеше да се обезпечи контрол по същия начин.

Стенър се замисли.

— Това са много пари — каза той обезсърчено. — След време пак ще поговорим. — И веднага отиде да се види със Стробик.

Каупъруд знаеше, че Стенър не разполага с тези двеста или триста хиляди долара, които би могъл да вложи в замислената сделка. И имаше само един начин да се сдобие с тях — да ги вземе в заем от градската хазна, като се откаже от лихвите. Но той едва ли би се решил да го направи по своя инициатива. Очевидно някои друг се криеше зад него. И кой можеше да бъде тон, ако не Моленхауър или Симпсън, или дори Бътлър, макар че Франк не го вярваше — освен ако триумвиратът не бе решил да действува съвместно, и то тайно, разбира се. Но и така да е, какво от това? Известно бе, че видните политици често си услужваха с парите на хазната, и сега просто искаха да му възложат да намери най-добрия начин за реализирането на тези пари. Какво щеше да загуби той, ако смелото начинание на Стенър излезеше успешно? А нямаше причини да завърши с неуспех. Но дори и това да се случеше, нали той щеше да участвува само като посредник? Манипулирайки с парите на Стенър, би могъл дори да извлече полза и за себе си — да си осигури контрол над някоя от линиите.

Една от наскоро прокараните линии — линията на Седемнайсета и Деветнайсета улица, минаваща на няколко преки от новия дом на Франк, особено привличаше интереса му. Понякога, когато беше закъснял или не му се търсеше друго превозно средство, Франк пътуваше по нея. Тя минаваше по две оживени улици с къщи от червени тухли и предстоеше да бъде удължена, когато градът нараснеше още. Засега не беше много дълга. Ако успееше да придобие тази линия например и да я слее с линиите на Бътлър, на Моленхауър или на Симпсън, тогава законодателното събрание може би щеше да даде разрешение за удължаването й. Франк дори мечтаеше за едно монополно сдружение между Бътлър, Моленхауър, Симпсън и него самия. Споразумееха ли се веднъж помежду си, можеха да постигнат всичко. Бътлър обаче не беше филантроп. За да започнеш преговори с него, трябва да държиш голяма примамка в ръцете си. Нужно е нещата да му се представят така, че той сам да се убеди колко целесъобразно би било създаването на подобно сдружение. Освен това Каупъруд работеше като посредник на Бътлър при покупката на акции от градските трамвайни линии и ако точно тази линия се окажеше толкова обещаваща, Бътлър би могъл да се запита защо не му е била предложена първо на него. Затова най-добре ще бъде, помисли си Франк, да изчака, докато линията действително стане негово притежание. В такъв случай нещата щяха да се променят. Тогава той би могъл да води преговорите на равна нога, от положението на състоятелен човек. И отново мислено си представи как цялата градска трамвайна мрежа се владее само от няколко души или още по-добре — само от него.