Майкъл Кан
Заговорът „Ханаан“ (43)

Епилог

Студен вятър духа от езерото. Прозорците на хола ми потреперват. Ози се е свил до мен на дивана и спи дълбоко. Според земеделския справочник ни очаква дълга, сурова зима и аз съм склонна да повярвам. Първият скреж падна през октомври. Вече имаме сняг, а остават още три седмици до Деня на благодарността.

Последния месец аз окончателно приключих дневника за Ханаан. Изпратих копие на Измаел Ричардсън заедно с бележките по разследването и триста от авансово платените ми долари. Придружителното писмо удостоверяваше, че изпращам пълно копие на моя файл „Ханаан“.

Но това не беше вярно. Все още имам едно малко картонче.

Бени напусна „А. и У.“ на първи октомври. Той започва работа в юридическия факултет „Де Пол“ на първи януари следващата година. Изпрати ми картичка от Пуерта Ватарта миналата седмица.

Синди Рейнолдс си намери работа като модел в едно телевизионно шоу и аз й помогнах при съставянето на договора й за работа.

Меги Съливан остана моя клиентка. Следващата пролет ще водим дело с един от нейните доставчици на ковчези.

Не съм се виждала и говорила с Пол Мейсън от нощта, когато умря Кент Чарлс. Съмнявам се, че той би искал да си спомни за тази нощ. Аз също не желая. Предполагам, че все още запознава студентите си с подвизите на Сам Спейд и Лю Арчър.

Джулия Маршал, вдовицата на Греъм, се обади минатата седмица, за да попита за последните резултати от разследването по „Ханаан“. Ще се срещнем с нея утре следобед.

Измаел Ричардсън ми предложи да не казвам на Джулия Маршал всичко, което съм открила. В края на краищата нейният съпруг е мъртъв и животът продължава. Но мисля, че тя заслужава да чуе пълната история. И когато й я разкажа, вероятно ще й дам онова картонче. То лежи на масичката за кафе, докато пиша това. Единият й ъгъл е сдъвкан от куче, а на върха има дупка от карфица. Намерих го в нюйоркска книжарница преди пет седмици. Бях по работа на „Уолстрийт“, която свърши на втория ден по обяд. Взех такси до Гринуич Вилидж да се срещна с един приятел. Бях подранила с десет минути, така че надникнах в съседната книжарница.

Изглеждаше обещаващо — без маси за бестселъри, без календари с момичета по бански, без компютърен отдел — само етажерки от пода до тавана, дълги тесни пътеки, трима сериозни зяпачи и кана за кафе в дъното.

До каната за кафе имаше дъска за обяви, претрупана с обяви, забодени с кабарчета — някои на късчета хартия, други на картончета, и няколко с редица късащи се лентички с телефонни номера. В прилив на носталгия по училищните дни аз пийвах черно кафе от хартиената чаша и разглеждах молбите за пътувания (до Боулдър, до Суортмър, до Санта Фе), жалбите за изгубени котки, предложенията за продажба (месингово легло, машина за еспресо).

Възрастният собственик до входа, наведен над тънко томче поезия от Уолъс Стивънс, нямаше представа кой е поста ил обявите на дъската, а още по-малко го беше грижа кой ги взима. Аз взех една. Никой от зяпачите не забеляза. Сложих обратно кабарчето и прибрах картончето в чантата си. По време на обратния полет до Чикаго се сетих за смеха на Кент, когато му казах, че лотарията е на Маршал. „Той не е единственият“, беше казал Кент.

Съобщението на картончето беше написано ясно с черно мастило и правилни печатни букви:

ХАНААН №671

МЯСТО НА ПРЕДАВАНЕ L

2,00 ЧАСА СУТРИНТА. СРЯДА.