Майкъл Кан
Заговорът „Ханаан“ (3)

Глава 2

Входът на гробището „Земя на въртящите се опашки“ се пазеше от две циментови ловни кучета. Те седяха върху двойка тумбести дорийски колони и пазеха главната алея на гробището. Кучетата гледаха надменно към магазина за водопроводни части от другата страна на улицата.

Главната алея на гробището се разклоняваше на малки пътечки, покрити с едрозърнест чакъл, между редиците с надгробни плочи и бронзови надгробни надписи. В средата на гробището се виждаше параклисче в новоанглийски стил, голямо колкото гараж за две коли, с малка камбанария отгоре. Параклисът бе бял, на камбанарията в черно бе нарисуван силуетът на куче. Зад параклиса в далечния край на гробището върху тревисто хълмче бе поставена статуята на Господ-Бог. Грохотът на магистралата пронизваше отворените обятия на статуята. Точно до главната алея една възрастна двойка се държеше за ръце пред надгробната плоча върху един гроб. Бяха положили и цветя.

Бях дошла случайно няколко минути по-рано и се разходих между пътеките. За случайния наблюдател мястото изглеждаше като нормално гробище — човешко гробище, където мъртвите предпочитат да бъдат наричани с техните галени имена. На всяка надгробна плоча бе написано името на животното (Пугс, Блеки, Кати, Леди), датата на раждане и на смъртта, епитаф и имената на собствениците. Близо до основната алея бе поставена голяма гранитна надгробна плоча със следния стих:

7/2/76 11/30/84

БЕЙБИ ПРИНСЕС

Докато се срещнем отново,

ще ти бъдем искрено верни,

защото никой по целия свят

не е бил толкова обичан като теб.

Мама и татко Браун

Разходих се по алеята, четейки епитафиите: „Тя даде толкова много, а поиска твърде малко“, „Винаги дама“, „Наше ненагледно бебе“, „На мама сладкият и на татко момчето — нашият малък господар“, „Малък господин“, „Винаги обичащ и верен“, „Толкова малко, толкова сладко, толкова скоро“, „На мама Ити-Бити пупито“.

Върху някои от гробовете бяха поставени малки статуи на животните. Бронзово гонче се извисяваше над голяма плоча от черен мрамор, на която бе гравиран стих в памет на Пугс:

Когато камбаните на параклиса нежно звънят,

слушай, чуй този радостен лай.

Пугс си играе там, където херувими летят,

и няма болка в неговото сърце.

На някои надгробни плочи освен надписа бяха поставени в рамки и снимките на починалите. Съдейки по тях, „Земя на въртящите се опашки“ бе последен пристан не само за кучета, но и за котки, птици, костенурка и едно шотландско пони.

Погледнах часовника си. Бе време за срещата със собственичката на гробището. Тя ми каза, че офисът й се намира зад параклиса, точно зад така наречената „Сънна стая“.

Следвайки отпечатъците от животински лапи по циментовата алея, която водеше до параклиса, се опитах да си представя какво би довело Греъм Андерсън Маршал тук. Бе все едно да намеря на улица „Ласал“ служител от фирмата по време на професионален мач по борба да подкрепя бореца Хълк Хоган и да размахва плакат с името му. Имала съм домашни животни и познавах скръбта, която може да доведе човек до такова гробище. Но човек като Греъм Андерсън Маршал не погребва домашни любимци в „Земя на въртящите се опашки“.

Влязох през предната врата на параклиса и пресякох „Сънната стая“. В центъра на затъмненото помещение малък черен ковчег бе поставен върху малка дървена носилка. Ковчегът бе отворен. Вътре миниатюрен пудел лежеше върху копринена възглавничка с бяла панделка на главата и нашийник между предните лапи. Едното му око, бяло като мляко, бе отворено. Потреперих и се отправих към вратата в дъното на стаята. Почуках леко.

— Отворено е — обади се отвътре един сърдечен глас.

Влязох в разхвърляния офис, примигвайки от ярката светлина. Едра жена седеше зад бюрото и отваряше писмата си с дълъг двуостър нож. Тя ми се усмихна широко.

— Ти трябва да си адвокатката, нали?

Представих се и се здрависахме. Ръката й бе силна.

— Е, добре, радвам се да се запознаем, Рейчъл — каза тя. — Аз съм Меги Съливан. Това тук е моето място. Не разгледа ли наоколо случайно?

Тя имаше ясни зелени очи, високи скули и зачатък на двойна брадичка. Побелялата й коса бе с типичната бухнала прическа на майките на средна възраст.

— Да, направих го. Мястото ви е прекрасно.

Тя се усмихна и се изправи.

— Аз се гордея с него. Нашият десетгодишен юбилей ще бъде през октомври. Изминахме дълъг път, откакто погребахме тук нашето малко момиче преди десет години.

— Малкото ви момиче?

— Пату. Кокер-шпаньол. Истинска сладурана. Карл и аз търсехме хубаво място, за да я погребем. Не ни хареса това, което бяхме видели. Затова решихме да основем тук нашето място. Обичаме го. Моят Карл, Господ да благослови душата му, се присъедини към нея преди четири години.

— Вашият съпруг тук ли е погребан? Боже мой!

— Той и още други двама. Мила моя, не се шокирайте толкова. Девет семейства са си купили тук парцели. Случва се все по-често. Разходете се наоколо и ще се убедите. Пат Блосър от гробището „Градините с отпечатъците от лапички“ е продала много семейни гробове. Ето, аз също ще се присъединя към Карл и моето малко момиче един ден. Но не скоро. Дядо Господ не бърза. — Тя се засмя и седна отново. — Доколкото разбирам, не идвате тук, за да си купите парцел за гроб, нали?

— Не, този път не.

— Имате ли домашно животно?

— Ловджийска хрътка.

— Прекрасно животно.

— Най-прекрасното.

— Какво мога да направя за вас?

— Опитвам се да открия сведения за животно, което може би сте погребали тук. Името е Ханаан. Х-А-Н-А-А-Н.

— Ханаан, а? Напоследък много се интересуват от този гроб.

— Какво имате предвид?

— Този месец два пъти ми позвъниха да ме разпитват за него.

Два? Единият път трябва да е било от „Абът и Уиндзър“. Измаел Ричардсън ми бе споменал. Кой бе позвънил втория път?

— Кой беше? — попитах високо.

— Не казаха.

— Какво искаха да узнаят?

— Какво има в гроба. Кога е бил погребан. Какви сведения имам съхранени. Такива работи.

— Какво им отговорихте?

— Че не давам такъв вид информация по телефона. Особено на непознати. Това е едно от моите правила. Ако искат да открият нещо повече, трябва да дойдат в офиса ми.

— Направиха ли го?

— Не. Повече не съм ги чувала.

— И двамата ли бяха мъже?

— Да.

Намръщих се.

— Това е странно.

— Не, не е. Всяка година имам подобни телефонни обаждания.

— За Ханаан ли?

— О, не. За други гробове. Всякакви ми се обаждат. Някой иска да се оплаче от условията в гробището. Нечий бивш съпруг пита дали кучето е носило диамантения нашийник, когато е било погребано. — Тя се усмихна. — Миналата зима един беден човечец ми се обади, след като прочел статия за клонирането. Искаше да отворим гроба на котката му, да отреже едно от крачетата й и да се опита да намери учен, който би могъл да клонира клетките и да отгледа копие на котката му.

— Боже Господи!

— Той идва тук.

— И?

Меги поклати глава, усмихвайки се.

— Избих му тази идея от главата, а после се обадих на местния магазин за домашни животни. Намерих му едно малко мило котенце. Сега той е щастлив и се чувства като риба във вода.

Усмихнах се.

— Това е прекрасно.

— Да. — Тя замълча, за да запали цигара „Кемъл“ с кухненска запалка. — И така, какво искате да знаете?

— Всичко, което знаете за Ханаан. Бил е погребан тук от мистър Маршал. Греъм Андерсън Маршал.

— Само за момент. — Тя се обърна и издърпа от лавицата зад себе си голяма синя регистрационна книга. — В гробището са погребани над 600 животни. Нека да видим какво е записано за Ханаан.

Тя прелисти регистрационната книга, обръщайки всяка страница с дебелия си показалец. Станах права и отидох до мострената витрина на отсрещната страна. В нея имаше две редици с ковчези и една редица с погребални урни. Ковчезите бяха най-различни — от стиропор до тези от лъскава стомана, които според указанието на производителя бяха „въздухо-и водонепроницаеми и имат гаранция до деня на Страшния съд“. Урните представляваха малка кучешка колиба. Задната стена на стаята бе украсена с изрезки от вестници, награди, благодарствени писма, дипломи — всичките в рамки. Очевидно Меги Съливан е била президент на Националната асоциация на гробищата за домашни животни (НАГДЖ) преди няколко години.

— Ето го — каза тя. — Маршал Греъм А.

— Моля?

— Гробът. Вие сте права. Мистър Греъм А. Маршал е купил един парцел. О, да, аз си спомням този човек.

— Какво искате да кажете? — попитах аз.

Тя потръпна.

— Кажете ми нещо. Защо сте тук?

— Помолиха ме да събера сведения за животното.

— Кой?

— Е, индиректно — отвърнах аз. — Партньорите му.

— А това какво означава?

— Твърде сложно е за обяснение. Твърде лично. Надявах се, като дойда тук, да…

— Забравете, че съм питала. — Тя присви очи и се засмя.

— Адвокати.

Усмихнах се.

— Това, което искам да знам, е какво животно е погребано тук.

— Не е толкова лесно. Този Маршал бе много потаен.

— Как така? — попитах аз.

— Истинска секретност. Не ми позволи да видя животното. Дори не ми каза какво е. Той просто се яви един ден. — Тя погледна в регистрационната книга. — Беше през май 1986 година. Зададе много въпроси. Искаше да знае какво би станало, ако аз умра или продам мястото. Какво би станало с гроба и т.н. Обясних му подробно всичко за НАГДЖ и нейните правила и закони, за това, че тук винаги ще бъде гробище на домашни животни, и всичко останало.

Тя загаси цигарата в пепелника на бюрото си.

— Най-накрая той купи ковчег — горния краен модел.

Попита ме дали е водоустойчив. После поиска да му покажа гаранционната карта. — Тя поклати глава и се подсмихна.

— Проклети адвокати. Най-накрая го купи. Но го отнесе със себе си. Това бе странно. Нашите клиенти или сами докарват животните, или ние ги вземаме от дома им. Имаме собствена транспортна служба. Но този мъж, този Маршал, отнесе със себе си ковчега и го донесе на другия ден запоен. Не го изпускаше от погледа си. Присъства на погребението. Отказа да има траурна церемония.

Меги ме погледна учудена и после леко поклати глава.

— Оттогава не съм го виждала. Никога не е посещавал гроба. Но всяка година изпращаше своите триста долара за грижата и поддръжката му. Да си остане между нас, мила, мисля, че имаше нещо нередно с този мъж.

— Значи наистина не знаете какво е било животното?

— Не го знам проклетото. Попитах го, когато дойде първия път. Не поиска да ми каже.

— Знаете ли къде е гробът?

— Разбира се. Да видим. — Тя погледна отново в регистрационната книга. — Номер 239. Това е… назад и нагоре, надясно. Намира се на половината път оттук надолу към първия ред от дясната страна зад параклиса. Какво има, мила?

Обърнах се и видях младо момиче, което стоеше на вратата с ръце в задните джобове на избелелите си джинси.

— Джонсънови току-що се обадиха, мамо. Ще дойдат утре сутрин в девет часа.

— Добре. Значи ще мога да отскоча до зоопарка този следобед. — Тя се обърна към мен: — Зоопаркът „Брукфийлд“. Един от хипопотамите им умря в събота. Хипопотамът Гюс. Писаха за това във вчерашните вестници. Той имаше много поклонници. Обадих се на зоопарка тази сутрин и им казах, че за нашето гробище ще е чест Гюс да намери последен покой при нас. Зарадвах се, като ги изненадах. Те никога не са правили погребение на животните си. Казах им, че ще се заема с приготовленията. Те ще си помислят и ще го докладват на директорския си съвет. Сега ще отида при тях, за да ги обработвам. Не е ли чудесно?

Тя се облегна напред, очите й бяха широко отворени.

— Хипопотам в гробището ни. Каква находка!

— Къде се намира сега Гюс? — попитах аз.

— В една хладилна камера за месо в Сисеро. Предложили са го на музея да го препарират и подготвят за експозиция. Но аз мисля, че музеят няма нужда от още един хипопотам. — Тя се подсмихна. — Вярвам, че съм в по-изгодна позиция от музея. Как мислиш ще бъде отразено това събитие в медиите?

— Първа страница във вестниците и в новините от десет часа — засмях се аз.

— Бъди сигурна в това, мила.

И двете се изправихме.

— Късмет със зоопарка, Меги. И благодаря за времето, което ми отдели.

— Няма защо. Този Маршал е странна птица. Съжалявам, че не можах да ти помогна повече.

Подадох й визитката си и я помолих да ми позвъни, ако си спомни още нещо. Тя ме изпрати до вратата, стисна ми ръката и ме потупа по гърба на излизане.

Гърбът още ме смъдеше, когато намерих гроба. Имаше малък блок от гранит, на който бе написано следното: