Майкъл Кан
Заговорът „Ханаан“ (14)

Глава 13

Когато се върнах от обяд, заварих Пол във вътрешната стая на офиса да бъбри със секретарката ми.

— Какво правиш тук? — го попитах.

Мери повдигна вежди и присви рамене. Пол се изправи.

— Минавах наблизо и реших да се отбия да ти кажа „здравей“. Току-що се върнах от Западния бряг.

— И ръцете вече те сърбят, а?

Той се усмихна насила.

— Как си?

— Добре.

Пол ме последва във вътрешната стая, държейки в ръце спортен сак. Седнах зад бюрото си, а той на стола отсреща. Пол бе облечен в розова тениска „Ла коста“, панталони цвят „каки“ и сандали. Постави сака си на мокета до стола.

— Изглеждаш великолепно, Рейчъл.

— Ти също не изглеждаш зле. — Изглеждаше страхотно. По-кротко, момиче. — Много ли ученички свали това лято в Калифорния?

— Господи, Рейчъл, това е минала работа.

— Какво имаш предвид, лицемерино?

— Липсваше ми, Рейчъл. Наистина. Бих направил много неща за нас.

— Забрави за това, Пол. Нещата между нас се влошиха много преди да видя как даваш частен урок по Кама Сутра.

— Знам. Грешката бе моя, Рейчъл. Аз съм виновен. Предполагам, че просто не бях готов за такъв вид връзка.

— Е, аз бях. А сега не съм. Ти уби всичко, Пол.

— Не ти предлагам веднага да се върнем към старите ни отношения, Рейчъл.

— Ние нямахме никакви отношения. Всичко това почва да прилича на сапунена опера.

Пол стеснително се усмихна.

— Знам.

Мери ми позвъни по вътрешния телефон.

— Рейчъл, отново те търси мъжът от издателството за речници. Казва, че има новини за Ханаан, Масачузетс.

— Окей, прехвърли ми го. — Погледнах към Пол. — Това ще ми отнеме само секунда.

Вдигнах слушалката и поздравих.

— Мис Голд, на телефона е Ралф Пинчли от „Американски речници“.

— Как вървят нещата, Ралф?

— Искрено съм развълнуван, мис Голд. Мисля, че разреших мистерията с Ханаан.

— Така ли?

— Изданието на речника през 1928 година съдържа подобна на вашата дефиниция. Обаче информацията е погрешна. Радвам се да ви съобщя, че грешката е била поправена преди следващото издание от 1942 година. В него не фигурира Ханаан, Масачузетс, мис Голд. Архивните файлове за 1942 година потвърждават това.

— Как?

— В архива има записка. Твърде кратка, ако мога така да се изразя.

— Какво е записано на нея? — попитах аз.

— В нея е отбелязано: „Проверени източници — няма такова място.“

— А какво е записано в архивите ви за 1928 година?

— Моля?

Въздъхнах.

— Ралф, ако такова място не съществува, как тогава е влязло в изданието ви през 1928 година? Какво е записано в тези архиви?

— О, скъпа. Страхувам се, че те липсват. Унищожени са от пожар през 1931 година.

— По дяволите.

Неустрашимо Пинчли отново започна да хвали тяхната продукция. Мълчаливо го изслушах, благодарих му отново и затворих.

— Ханаан в Масачузетс? — попита Пол Мейсън.

Присвих рамене.

— Едно въображаемо пуританско селище.

— Не е необходимо да е въображаемо.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Интересна история е.

— Почакай за момент. Откъде знаеш за Ханаан в Масачузетс?

Пол се усмихна.

— Завършил съм колежа „Барет“. Всеки, който между 1950 и 1980 година е бил в този колеж, е чувал за Ханаан. Всяка година един от професорите изнасяше известна лекция за него.

— Наистина ли е съществувал Ханаан, Масачузетс?

— Очевидно да.

— Как бих могла да открия нещо за него?

— Няма да намериш нищо в стандартните исторически книги. Бил е едно от дузината малки градчета и селища, които са изчезнали през седемнадесети и осемнадесети век. Но някои историци, занимаващи се с този период, знаят за него. Освен това е написана поне една книга за него.

— Каква книга?

— Сигурен съм, че някъде имам нейно копие.

— Какво толкова особено има в Ханаан, Масачузетс? — попитах аз.

Пол поклати глава, усмихвайки се.

— Прочети първо книгата. Тя наистина е кратка. Не бих искал да ти развалям удоволствието. Ще ти я донеса днес следобед. Няма да си бъда вкъщи довечера, но утре бихме могли да поговорим.

Поклатих глава и се усмихнах въпреки желанието си.

— Това ми прилича на подъл начин да си изпросиш още една среща с мен.

Пол се направи на шокиран, като постави ръка на сърцето си.

— Аз изнудвач? Никога.

— Добре. Донеси ми книгата и ще видим.

Той се облегна на стола и ме погледна с кисело изражение.

— Този интерес към Ханаан; Масачузетс, има ли нещо общо с работата ти върху завещанието на Греъм Маршал?

Втренчих се в него.

— Откъде знаеш за този мой ангажимент?

Пол се засмя.

— Елементарно, моя скъпа Голд. Говориш с най-известния съвременен американски специалист по детективска литература. След време и аз придобивам съответните качества.

— Не се майтапи с мен, Пол! Как разбра?

Той присви рамене.

— Приятелят ти Кент Чарлс ми каза, че си заета със завещанието. — Посочи спортния си сак. — Играя един час хандбал с него на обяд.

Още докато бяхме заедно, заведох Пол на няколко събирания на адвокатската асоциация. На едно от тях той се запозна с Кент Чарлс и двамата веднага си допаднаха. Няколко пъти се събирахме тримата. Пол и Кент играеха два пъти седмично хандбал в съюзния клуб.

— Какво ти каза Кент? — попитах аз.

— Не много. В понеделник те е видял във фирмата. И както винаги, си изглеждала страхотно. Бих добавил, че това се подразбира от само себе си. Допълни, че помагаш на фирмата по въпроса със завещанието на Маршал. Предполагам, че става въпрос за тази добавка към завещанието върху твоето бюро?

Погледнах към бюрото и видях добавката към завещанието, обърната към Пол. Думата „Ханаан“ бе изписана на първата страница няколко пъти с главни букви. На горния край на листа с плътни букви бе написано пълното име на Маршал.

— Станал си истинско ченге? — заключих аз.

— Съжалявам. Нищо не можех да направя. Забелязах го, докато говореше по телефона с онзи мъж.

— Пол, това е поверително. Ще ти бъда благодарна, ако си държиш устата затворена. Разбра ли?

Той вдигна дясната си ръка.

— Обещавам.

Погледнах към часовника си. Трябваше да се срещна с Кент Чарлс след по-малко от час в яхтклуба. Пол проследи погледа ми и стана прав.

— Трябва да тръгвам — каза той. — Ще ти донеса книгата по-късно. — Той вдигна сака си, после замълча.

— Какво има? — попитах аз.

Пол примигна, докато отваряше ципа на сака си.

— Донесъл съм подарък от Калифорния.

Отворих широко очи.

— Пол!

— Не се безпокой. Не е за теб. — Подаде ми пакет, завит в хартия за подаръци. — Кажи на Ози, че ми липсва.

Усмихнах се.

— Много мило. Благодаря ти.

След като Пол си тръгна, разопаковах подаръка. Вътре имаше чифт кучешки слънчеви очила — в стила на „Терминатор“ — и малък пакет натурални кучешки бисквити „Органичното куче“.

Седнах отново на стола си и се усмихнах. Може би наистина се бе променил.

Срещнах се с Кент Чарлс за по едно питие на слънчевата тераса в яхтклуба. Той бе дошъл преди мен и си вееше с листата на менюто. Сакото му бе закачено на облегалката на стола му. Носеше слънчеви очила, досущ като тези на Ози.

Спрях се за момент на входната врата и отново се възхитих колко добре Кент Чарлс се бе приспособил към сегашния си начин на живот. Той, четвъртият син на зидар от Ийст Джолиет, бе единственият член на семейството, влязъл в колеж — това станало възможно благодарение на щедростта на спортния факултет към университета в Илинойс. Четиригодишна стипендия по футбол му позволи да придобие бакалавърска степен по икономика. Тригодишна академична стипендия му помогна да стане доктор по право на Илинойския университет. Съчетанието от трудолюбие, късмет, агресивна красота, хамелеонска приспособимост и лондонски шивач му донесе поста младши съдружник в „Абът и Уиндзър“. Той бе първият, завършил Илинойския университет, успял да оживее сред тези акули. Не един от клиентите на „Абът и Уиндзър“ го питаше къде се е подготвял. За негова чест той отговаряше правдиво, макар и с нотка на арогантност: Университета на Ийст Джолиет.

— Радвам се, че ми отдели време, Рейчъл — каза той, като свали слънчевите си очила и ги постави на масата до питието си.

Келнер с бяло сако дойде веднага, щом седнах.

— Аз ще взема още един джин с тоник — поръча Кент. — А за тебе, Рейчъл?

— Светла бира „Бъд“ — отвърнах аз. След като келнерът тръгна да изпълни поръчката ни, аз посочих с ръка пристанището. — Твоята лодка тук ли е?

Кент я посочи.

— Четвъртата вляво.

— Спомням си, че съм излизала с нея през лятото.

Той се усмихна.

— Да. Бе облечена в бял бански костюм, а приятеля ти го хвана морската болест още щом напуснахме пристанището.

— Той повърна в банята ти — поклатих глава. — Все още пазя този бански костюм.

— Как върви работата ти?

— Заета съм — отговорих аз.

— Някакви оплаквания?

— Никакви. Мисля, че не съм откъсната от големите фирми. Просто обичам сама да съм си господар.

Сервитьорът пристигна с напитките ни и купа с фъстъци.

Кент отпи глътка от питието си.

— Кал и аз бихме искали отново да работиш с нас върху случая „Ботълс и Канс“.

Пийнах от бирата си.

— Както ти казах, обичам сама да съм си господар.

— И ще бъдеш. Възможно е да възникне конфликт с една от бутилиращите компании. Ще бъде лесна работа, Рейчъл. Би могла да се включиш в един или два от подкомитетите на защитниците. Кал възглавява един, занимаващ се с проследяване на пазарната мрежа отпреди 1970 година. Аз се занимавам с грабителските ценови искове заедно с едно момче от фирма „Крават“. Всеки месец ще има среща на комитета, малко работа със свидетелите — експерти, малко планиране на нещата и присъствие в съда при даването на показания под клетва. Следващият кръг от съдебните заседания започва скоро. Мисля, че ще можеш да си избираш задачите. Освен това твоите услуги ще се заплащат от общия фонд за защитата. Аз също съм в този подкомитет. — Кент се усмихна. — Плащаме всички сметки на адвокатите не по-късно от тридесет дни, без да задаваме въпроси.

Замислих се. Това би означавало всеки месец да получавам лесно изкарани хиляда долара в продължение на години. „Ботълс и Канс“ бяха като една годишна рента за всеки участващ адвокат.

— Къде е уловката? — попитах накрая.

Кент се усмихна.

— Няма такава. Честно. Рейчъл, бихме искали да ни помогнеш. Ако ти не поемеш този клиент, ние просто ще трябва да го насочим към друг адвокат.

— Господи, противна ми е даже мисълта за този случай.

— Струва си да се заемеш с тази синекурна работа, Рейчъл. Това са лесни петнадесет хиляди на година.

— Кой е клиентът?

— Бутилиращата компания „Маунд сити“.

— В Сейнт Луис ли? — попитах аз.

— Да. Ти си оттам, нали?

— Опитваш се да ме изкушиш, а? — усмихнах се аз.

— Страшно.

— Почакай. Все още не съм казала „да“. Имаш ли досието на тази компания?

— Разбира се. Ще кажа на моето момиче да ти го изпрати утре.

— Твоето какво?

— Извинявай. — Кент се засмя. — Моята секретарка.

— Така е по-добре.

Зададох няколко въпроса на Кент за бутилиращата компания „Маунд сити“, а после обсъдихме сегашното състояние на нещата в „Ботълс и Канс“.

Кент посочи празната ми чаша.

— Още една?

— Не, благодаря. Трябва да се връщам в офиса си.

Кент погледна часовника си.

— Имам среща в шест часа. Събрание на директорите на аквариума „Шед“. Сигурно ще свърши до седем. Имаш ли планове за вечерта?

— Да. Все пак ти благодаря.

Кент се усмихна.

— Може би някой друг път.

— Разбира се. Ако реша да представлявам тази компания, ти и Кал може да ме водите на вечеря и да ме просвещавате за този случай. — Струваше си от самото начало да установя нашите отношения само като професионални.

— Мога ли да те откарам до офиса ти? — попита Кент, когато и двамата се изправихме.

— Не, благодаря. В час-пик стигам по-бързо до офиса си оттук пеша, отколкото с кола. Това е и тренировка, нали?

— Изглеждаш във великолепна форма — направи ми комплимент Кент, докато минавахме през основния ресторант на път за изхода.

Пред яхтклуба едно от момчетата, грижещи се за колите на гостите, докара червения мерцедес на Кент. Подаде му ключовете.

— Днес обядвах с Харлан Додсън — каза Кент. — Той ми съобщи, че имало някаква тайна, засягаща завещанието на Маршал. С това ли се занимаваш?

— Просто изпълнявам някои формалности — отвърнах аз неясно.

Кент се приближи.

— Харлан е истински ядосан на Измаел, че те е включил в този случай. Сигурно той е подготвил завещанието, а е суперчувствителен, ако някой се опитва да поправя негови дела. — Кент се засмя. — Това е просто приятелски намек.

— Благодаря ти, ще го имам предвид.

Той обгърна талията ми с ръка. Чувствах мириса на мускусния му парфюм.

— Ако си затруднена за този случай, с радост ще ти кажа какво знам за Греъм. Прекарали сме заедно стотици часове по време на пътуванията ни извън града. Може би знам повече за този мъж, отколкото собствената му съпруга. Ако мога да ти помогна, позвъни ми.

Почти бях решила веднага да го попитам за Ханаан, но се отказах засега. Вече бях разказала на Бени, а не трябваше да съобщавам на никого.

— Благодаря ти. Ще ти се обадя, ако имам въпроси.

Мери бе напечатала бележките за четирите вестникарски статии, отбелязани в компютърната разпечатка. Прочетох ги, докато пътувах към къщи.

Слязох на спирка „Морз“ в парка „Роджърс“, като все още мислено си повтарях статиите: конкурс за красота, фатална самолетна катастрофа, неприятна печатна грешка и скрито съкровище в употребяван скрин. Мисля, че долавях смисъла на всичко това на моменти, но все още не можех ясно да го формулирам.

Почуках на вратата на хазяйката си. Нямаше никой вкъщи. Седем часът бе. Вероятно Линда разхождаше децата и Ози. Оставих бележка на вратата и се качих горе в апартамента си.

Вътре бе много задушно и аз отворих няколко прозореца. Пуснах кухненската мивка и сложих да се мие една маруля, а аз отидох в спалнята, за да се преоблека. Дължах на родителите си писмо. Щях да го напиша тази вечер.

Режех салатата, когато Линда почука на вратата. Ози бе с нея.

Линда влезе в кухнята.

— Никога няма да се сетиш кой се отби тук днес преди един час — каза тя.

— Кой?

— Самият мистър Прекрасния. Професор Мейсън. — Тя насочи погледа си към тавана. — Бе учтив като бойскаут.

— Видях го днес в офиса си.

— Е, и?

— Иска да опитаме още веднъж.

— И?

— Не знам — отвърнах аз, докато режех домати в салатата. — Той почти ме молеше. Това ме обърква.

Отворих една консерва от риба тон. Натиснах капака, за да изтече мазнината и изсипах половината върху салатата.

— Знаеш ли, може би не е толкова лош — рече Линда. — Постави се на негово място. Ако наистина е пораснал, се чувства ужасно от това, което е направил.

— Ще си помисля.

— Добре е за теб, Рейчъл. Само бъди внимателна.

— Не се притеснявай.

— Пол остави това за теб — каза тя и ми подаде голям кафяв плик. — Каза, че си знаела за какво става дума.