Майкъл Кан
Заговорът „Ханаан“ (37)

Глава 36

Прекарах остатъка от понеделнишкия следобед в офиса си, работейки върху други случаи, и писах пледоария. Пол бе се обаждал сутринта, докато бях в „Абът и Уиндзър“. Позвъних му два пъти, но даваше свободно. Спомних си, че срокът за предаване на статията му е понеделник. Чудех се какво толкова се е случило, та се е обаждал в офиса.

Кевин Турели ми се обади този следобед, за да ме информира, че е бил натоварен със случая „Ханаан“. Измаел Ричардсън явно яко бе натиснал в кметството. Почти цял час говорихме за случая. Към края на разговора Кевин реши, че ще арестува Росино късно тази вечер.

Харлан Додсън се обади в пет часа и половина следобед.

— Предполагам, са те уведомили, че разследването приключи?

— Да. Веднага щом ковчегът се намери, мистър Ричардсън реши, че това е достатъчно.

— Отлично. — Чух въздишката на Додсън по телефона. — Бих искал да имам копия на всичките ви бележки.

— Добре.

— Да пратя ли някой да ги вземе днес?

— Дай ми малко време да ги подредя, Харлан. Ще ги донеса в офиса.

— Кога?

— След няколко дни.

— Не може ли по-скоро?

— Не. Много са объркани, а аз трябва да приключвам няколко случая. Ще ги донеса, Харлан. Не се тревожи.

Чух го да въздиша.

— Добре — промърмори той накрая.

— Какво ще правиш сега?

— Не те разбирам.

— Допълнението към завещанието за Ханаан. Ще прекъснеш ли попечителския фонд?

— Говорих с мисис Маршал и съдията. Уверен съм, че ще намерим задоволително решение. Това не ви засяга повече, мис Голд. Ние поемаме случая.

— Окей.

— Донесете всичките си бележки. Фирмата оценява вашата дейност по този случай.

Мери ми махна за довиждане, докато говорехме с Додсън. Тя хвърли вестника си „Сън таймс“ в кошчето за боклук. Аз го извадих и прегледах раздела за лични съобщения в таксито, докато се прибирах към къщи. Нямаше съобщения за Ханаан.

Синди бе напазарувала този следобед. Докато се прибера, тя бе приготвила салата и италианска паста. Предупредих я, че детектив Турели ще дойде утре сутринта, за да я вземе. Помолих я да му разкаже всичко.

След вечеря гледахме мача между отборите на „Кубе“ и „Кардинале“. „Кардинале“ загуби с единадесет точки. Когато мачът свърши, и двете бяхме изтощени. На телефонния ми секретар бяха записани две обаждания на Пол и едно на Бени. Бях твърде уморена, за да им звъня. Синди и аз заспахме в десет и половина вечерта.

Вторник сутринта не се случи почти нищо. Август е отпускарски месец за чикагските адвокати. Повечето от съдиите са във ваканция и голяма част от делата се отлагат до тяхното връщане. Трудно е да получиш ред за даване на показания — особено при случай, в който участват няколко адвокати — заради неизбежната отпуска на някой от тях.

Сутринта прегледах кореспонденцията си, подготвих се по едно дело за нарушаване правата на запазена търговска марка (като изгледах две видеокасети — материал 1 и 2 в това бъдещо дело — и посетих библиотеката на Чикагската асоциация на адвокатите, за да намеря някои статии, необходими да подготвя речта си за предварителното съдебно заседание следващата седмица).

Мери бе напечатала моите бележки за разследването на случая „Ханаан“, които бях направила вчера. Машинописната версия бе около двеста страници. Тя излезе по-рано на обяд, за да пусне пътьом едно копие в специална пощенска кутия. В сейфа на офиса ми прибрахме оригинала и другия екземпляр. Ако нещо ми се случеше, тя трябваше да изпрати едно копие на Измаел Ричардсън и едно на детектив Турели. Параноята ми нарастваше застрашително.

Синди се обади от апартамента ми по обяд.

— Как върви? — попитах аз.

— Изморих се. Цяла сутрин бях с двама детективи. Те ме разпитваха за всичко. Предполагам, че зъбните ми отпечатъци все още не са пристигнали, въпреки че те веднага са идентифицирали мъртвия мъж. Освен това са получили доклад, че е изчезнал човек на име Анди Хебнър.

— Те какво смятат да правят? — поинтересувах се аз.

— Помолиха ме през следващите няколко дни да не давам изявления пред пресата. Искат да подебнат малко, като оставят хората да си мислят, че съм мъртва. Един от детективите — Турели, за когото ми каза — се отнасяше бащински с мен. Той се обади на застрахователната ми компания и им обясни всичко, но им каза, че иска всичко да стане дискретно и да бъде запазено в тайна през следващите няколко дни.

— Какво стана после?

— Един от детективите ме докара обратно дотук, за да си взема дрехите. Ще трябва поне месец, за да се поправи апартаментът ми. Застрахователната компания ще плати за всичко това. Полицията ще ме настани в хотел „Парк Хаят“ под измислено име. Няколко цивилни ченгета ще дебнат в хотела през следващите дни.

— Звучи добре.

— Ще ти се обадя от стаята веднага щом се настаня.

— Моля те, направи го.

— Рейчъл, не мога да спра да мисля за всичко, което направи за мен.

— Ще ми липсваш като съквартирантка. И на Ози също.

— Чуй, веднага щом се настаня в хотела, ще гледам да се измъкна и да ти помогна по случая „Ханаан“.

— Не си и помисляй за това, Синди. Най-доброто, което и двете можем да направим, е да сътрудничим на ченгетата. Те поемат разследването. Обади ми се довечера.

Веднага щом затворих телефона, на вратата се почука. Бе детектив Кевин Турели.

Носеше плик с храна от ресторантите „Макдоналдс“.

— Донесох обяда — каза той. Кевин Турели бе едър мъж със среден ръст. Имаше кръгло, червендалесто лице и посивяла коса.

— Великолепно. Умирам от глад.

Той седна и започна да вади нещата от плика.

— Сандвич със сирене, пържени картофи… млечно-шоколадов шейк и… ябълков пай.

— Да не се опитваш да ме угоиш, Турели?

Той се подсмихна.

— Няма нищо по-лошо от кльощава жена. Мама мисли, че си само кожа и кости.

Когато вчера се срещнах с него, и двамата се съгласихме, че първата ни стъпка трябва да бъде арестът на Росино — мъжа от метрото.

— Взех заповедта за арест вчера и снощи го хванахме в апартамента му — каза Кевин. — Обвинихме го в убийство и шантаж. Оставих го цяла нощ в дранголника и тази сутрин започнах да го разпитвам.

— И?

Кевин се позасмя.

— Започна да пее. Когато стана ясно, че знае много, му подхвърлих мухата, че признанията ще му донесат имунитет. Бях с полицай, помощник-адвокат и стенограф досега при него, за да дава показания. Той поиска адвокат.

— Какво каза той?

— Призна, че е откраднал видеокасетите от сейфа на Синди Рейнолдс. Бе твърде уклончив за експлозията. Мисля, че ще си признае и за това. Вчера отделът за борба с бомбите и тероризма намери част от часовников механизъм в апартамента на мис Рейнолдс зад фурната. Изглежда, момчетата от отдела вече могат да докажат, че след като часовниковият механизъм е бил поставен, някой е отворил външната врата. Тридесет минути по-късно — бум, бум, бум.

— Кой е наел Росино?

— Кълне се, че не знае. Разказа ми за изработената система за връзка с алтернативни места за среща. Твърди, че никога не се е срещал с човека или хората, които са на върха, и не знае как да се свърже с тях, ако му е необходимо.

— А тези, c които е работил?

— Явно са били четирима. Росино мисли, че отначало е имало шестима, но другите двама са се отказали или починали, или просто са се преместили някъде другаде. Росино не знае със сигурност. Той дори не може да каже имената на останалите трима изпълнители, въпреки че е работил заедно с тях по другите проекти на Ханаан. Такива са били правилата. Без имена:

— Колко е продължило всичко това?

— От 1985 година. Два-три пъти оттогава. Веднъж или два пъти на година. Всеки път си е получавал по четири или пет хиляди долара. В брой. Било е допълнителна работа за него. Както ти казах, той е измамник и лъжец.

— Четиримата как са се свързвали един с друг? — попитах аз.

Кевин махна капачката на шейка си и отпи голяма глътка.

— Росино твърди, че началното място за среща всеки път се мени. Понякога е пощенска кутия. Понякога е сейф на гара „Грейхаунд“. Може да бъде и пощенска кутия в изоставена жилищна сграда. Всеки път Росино е бил куриер, а следващото място за среща се е определяло в плика, който е носил. В него е имало инструкция за работата и идентификационен номер на онзи от хората на Ханаан, натоварен да я свърши. Понякога работата е била да се залепи плик с пари на дъното на един скрин в запуснат склад. Не те лъжа, Рейчъл, такава е била една от задачите на Росино. Тогава друг от изпълнителите на Ханаан е бил куриер и е предал пакета. Инструкциите били да се предаде пликът на Ханаан 6. Затова куриерът е дал съобщение във вестник „Трибюн“, нареждайки му да се срещнат в дадено време и час, обикновено след полунощ. Такова е било другото правило на Ханаан: Да се свързва с останалите чрез вестникарски съобщения и да се предават пакетите в метрото.

— Защо чрез лични обяви?

— Може би главният шеф е могъл по този начин да ги контролира. Този мъж се среща с Ханаан 6 — който е Росино — в метрото и му предава пакета. После куриерът се връща в началната точка, за да си прибере парите. Росино взема пакета, който съдържа инструкцията за работа, плика, който трябва да залепи в скрина, и специално за този случай — ключа за пощенска кутия близо до къщата. Две седмици по-късно, след като Росино приключва работата си, парите го чакат в пощенската кутия. По-нататък той е задължен поне веднъж седмично да проверява пощенската си кутия. Прави го, докато получи друг плик. Това отнема понякога месеци. Когато стане, изпълнява ролята на куриер за другите изпълнители на Ханаан и им предава пакета на някоя станция от метрото. — Кевин спря за момент, за да си допие шейка. — Хитро, нали?

— Какво са извършили за Ханаан?

— Росино се кълне, че не си спомня повечето от задачите. Но някои са били ужасни. Миналата година е трябвало да ограби един адвокат. Да го набие и да го ограби. Спомня си за още един случай от края на 1986 година. Трябвало е да проникне в един от юридическите офиси на „Бентли и Сингър“, да изнесе цяло чекмедже с документи и да постави два лъжливи информационни файла в кореспонденцията на фирмата.

— Боже Господи, казваш, че това е било нарочно?

— Защо? — попита Кевин.

— Не си ли спомняш този голям скандал? Съдията Хенли нареди на „Бентли и Сингър“ да представят няколко експертни доклада по средата на процеса. Оказа се, че документите са били унищожени.

Кевин извика:

— О, да. Сега си спомням. Не изправиха ли Бил Бентли пред дисциплинарната комисия на Илинойския върховен съд?

— Отнеха му разрешителното за шест месеца — отвърнах аз. И двамата замълчахме за момент. — Знае ли Росино къде ще е следващата среща? — попитах аз.

Кевин кимна.

— Не би трябвало да го знае, но е надзърнал в плика. Ще бъде в отделение на гара „Юниън“. Наблюдаваме го.

Помислих върху това, което ми каза.

— Може да отнеме месеци — казах аз. — Който ръководи играта, не я провежда повече от три-четири пъти годишно.

— Ами положението на Джо Оливър? — попита Кевин. — Дали няма отново да се обърнат към него?

— Може би. Но нашият изнудвач може да реши да поизмъчи малко Оливър. Можеш ли да си представиш ужаса на Оливър, ако получи тази видеокасета и бележката?

— Като че ли ти е жал за него?

— Бедният човек — промърморих аз. — Какво ще правим сега?

— Целта ни е водачът. Не трябва да го изплашим, иначе той ще се скрие и повече няма да чуем нищо за него. Ще запазим колкото се може по-дълго в тайна арестуването на Росино. Но не можем вечно. Росино има много приятели. Те ще вдигнат врява до небесата дори ако му предложим имунитет.

Мис Рейнолдс е записана в хотел „Парк Хаят“ под измислено име и около нея има денонощна охрана. Но това също не би могло да продължи вечно. През следващите няколко дни трябва да направим нещо, Рейчъл, или ще изпуснем голямата риба.

Проверих часовника си.

— Трябва да се видя с Измаел Ричардсън и да разбера докъде е стигнало неговото разследване. Ще ти се обадя по-късно, Кевин.

— Окей. Но внимавай, Рейчъл. Неприятен случай е. Не може със сигурност да кажеш кой ти е приятел.

— Ще внимавам.

Докато пътувах към фирмата, се молех разследването на Измаел Ричардсън да е разкрило кой е изнудвачът. Нямаше да се успокоя, докато това не свършеше.