Майкъл Кан
Заговорът „Ханаан“ (17)

Глава 16

Навлякох едни широки избелели джинси и стара тениска. Порових се в чекмеджето на гардероба за съответния бозав шал и намерих един подходящ — бежов със сини цветя — и прикрих с него косата си. После си обух старите високи баскетболни обувки и ги завързах. Огледах отражението си в огледалото. Истинска Мата Хари. Сложих в задния джоб на джинсите си стари слънчеви очила, а в един от предните джобове пъхнах четири десетдоларови банкноти и три от по един долар. Достатъчни за билета в метрото и ако е необходимо, за такси.

— Да вървим, Ози — казах аз.

Отидох в кухнята и взех от килера каишката на Ози. Той ме чакаше пред входната врата, размахвайки опашка. Погалих го по главата.

— Ти ще бъдеш куче-следотърсач тази нощ, моето момче.

Вървяхме по безлюдната улица към спирка „Морз“. Вратата на спирката бе подпряна и оставена отворена, за да става течение. Спряхме се в сянката на вратата. Сложих каишката на Ози и навих другия край около ръката си, докато дължината й стана само осемнадесет инча. Сложих си очилата. Можеха да не ни разпознаят, ако не се вгледаха. Сърцето ми биеше силно.

Небръснат мъж със смачкано сако тромаво мина покрай нас.

Изчаках пред спирката, докато той се отдалечи, и тогава въздъхнах облекчено.

— Окей, Ози — промълвих аз, — хайде да видим какво ще измислим, че правим.

Влязох бавно в гарата и отидох до будката за билети. Брадат млад мъж бе седнал в нея и се бе навел над учебник по електроника. Подадох банкнота от един долар в цепката. Той ме погледна и се усмихна. Аз останах сериозна. Човекът се облегна назад и видя Ози.

— Искате ли информация за прекачванията, мис? — Той говореше високо и бавно.

— Не, благодаря. — Гласът ми прозвуча две октави по-високо от нормалното.

— Ето ви рестото, мис.

Пъхнах ръка под стъклото на цепката и взех монетата.

— На север или на юг пътувате? — попита той.

— На юг.

— Качете се по стълбите. Те са на двадесет фута пред вас. Южният влак пристига вляво от вас, когато се изкачите по стълбите.

— Благодаря ви — казах аз. — Хайде, Ози.

Промъкнахме се през въртящата се преграда на входа и бавно се заизкачвахме по стълбите. Държах каишката на Ози изкъсо, докато се изкачвахме към перона. За наш късмет той бе празен. Смъкнах очилата си ниско на носа и зачакахме. Бе един часът и тридесет и три минути след полунощ. В един часа и тридесет и пет минути почти бях решила да си вървя. Усещах как струйки пот се стичат по гърба ми.

В един и тридесет и шест минути южният влак навлезе в гарата. Качих се в първия вагон, държейки Ози близо до мен. Внимателно и бавно отидох до началото на вагона. Вътре бяха четирима души: възрастен мъж в дрипава риза и стари панталони сумтеше в съня си, четири реда пред него нисък и набит латиноамериканец гледаше втренчено през прозореца, два реда пред латиноамериканеца две черни тийнейджърчета се смееха и подбутваха един друг. Когато минахме покрай тях, тийнейджърчетата се обърнаха и погледнаха Ози, а после и мен. Седнах на предната седалка до затворената кабина на машиниста и се преструвах, че гледам безцелно. Опрях ръце на коленете си, за да не се вижда треперенето им.

Вратата се затвори с грохот и потеглихме напред в тъмнината. Влакът скърцаше и тракаше, докато преодоляваше малкия завой южно от гара „Морз“, но после набра скорост. Бях с лице към предното стъкло на вагона. Един оазис от светлина започна да осветява широките релси. Светлините блестяха все по-силно и ние пристигнахме на спирка „Лойола“. Обърнах леко главата си, като лицето ми остана безизразно. Качиха се трима души: възрастен пиян мъж с несигурна походка и разконцентриран поглед като на умствено изостанал, младо чернокожо конте с оранжев анцуг и жена му, която се поклащаше на металните си токчета. Контето носеше слънчеви очила и портативно стереорадио с размерите и формата на комуникационен сателит. Двамата — контето и жена му — седнаха в дъното и скоро вагонът гърмеше от регемузика.

Мъжът със сивия плик за храна слезе в Гранвил. Контето и жена му — в Лоурънс. На спирка „Уилтън“ пияният отвори вратата, срещуположна на перона, и уринира върху релсите. Той се наведе напред и едва не се прекатури, когато влакът потегли. Едно от черните тийнейджърчета отиде до отворения прозорец с лице към перона и извика: „Ей, луд, внимавай!“ Приятелят му избухна в смях, а после се смушкаха един друг.

Влакът зави покрай парка „Шеридан — Ървинг“ и навлезе в спирка „Адисън“. Хванах Ози изкъсо и минах по пътеката между редовете. Стъпихме на празния перон в два часа и три минути след полунощ. Изчаках, докато влакът потегли. Бързо слязох по стълбите до междинната площадка, а после се изкачих по другите стълби и излязох на северния перон. И той бе празен.

Загледах се в преплетените железопътни релси, сливащи се в далечината в посока към спирка „Белмонт“. Не се задаваше влак. Отсреща се виждаха сивите очертания на „Рилгли Фийлд“, извисяващ се над южния перон.

Какво правех тук? Аз съм адвокат, а не детектив. Трябваше да оставя мистериите на Пол.

Един автобус мина по улица „Адисън“ над перона и пневматичните му спирачки изсвистяха. Полицейска сирена прониза нощта — звукът ставаше все по-силен и изведнъж прекъсна. Шум от стъпки по металната стълба към перона наруши зловещата тишина. Обърнах се по посока на шума, стараейки се лицето ми да остане спокойно. Държах Ози близо до мен.

Чернокос мъж слизаше по стълбите. Бе облечен в панталони цвят „каки“ и черна тениска. Той спря за момент, погледна първо към Ози, а после към мен и слезе на перона. Застана на десет ярда северно от мен. Бе висок мъж с блестяща черна коса, опъната назад.

И двамата чакахме мълчаливо. Тениската ми бе подгизнала от пот. Ози се бе обърнал към мъжа, но каишката му бе опъната здраво. Кучето погледна към мен, а после отново към непознатия. Аз се взирах право напред, а мъжът бе обърнал погледа си към релсите на юг. Ръцете му бяха пъхнати в джобовете и пристъпяше от крак на крак.

С периферното си зрение улових светлините още преди да чуя приближаващия се влак. Щом влакът намали скорост, мъжът се отправи към предната врата. И тогава това се случи, толкова бързо, че едвам го видях. Вратите на влака се отвориха, мъжът надникна вътре и някой му подаде голям кафеникав плик. Мъжът се обърна в моята посока, бързо премина по перона и се качи на стълбите.

Направих две крачки към вратата на влака, като че ли ще се качвам, а после се върнах обратно, щом мъжът се качи по стълбите. Изчаках, докато влакът се отдалечи от гарата, и си свалих слънчевите очила.

— Хайде, Ози.

Бързо изтичахме по стълбите и се промушихме през въртящата се врата. Мъжът се бе качил в сив „Форд“ комби, паркиран пред гарата. Прилепих се към стената, държейки Ози изкъсо. Сърцето ми биеше силно. Мъжът четеше нещо от кафявия плик на светлината на уличната лампа. После за пали мотора и потегли.

Изтичах на улицата. Комбито се отправяше на изток към крайбрежната улица. Под електрическия стълб бе паркирано едно такси със запален двигател. Влязох в него заедно с Ози.

— Следвай тази кола! — изрекох аз, сочейки комбито, което беше взело преднина от две пресечки.

Таксиметровият шофьор се подсмихна, докато ускоряваше колата.

— Лейди, двадесет години чаках някой да ми каже тези думи. Ще го хванем.

Настигнахме комбито край парка „Ървинг“ при изхода към крайбрежната улица и го последвахме по полегатия път в северна посока.

— Гаджето ли е? — попита шофьорът, докато разглеждаше дрехите ми в огледалото за обратно виждане.

— Не точно — отвърнах аз.

— Следвай тази кола — повтори той усмихнат. Бе около петдесеттодишен, нисък, плешивеещ и топчест. Ноктите на ръцете му бяха изядени до месото. Името и снимката му бяха на разрешителното, закрепено над брояча: „Луис М. Фарина“.

— Веднъж возих в таксито си Ред Бътънс — разказа той, махайки една незапалена и сдъвкана цигара от устата си. — Този Бътънс се оказа най-обикновен мъж.

Шофьорът отклони таксито в крайната лява лента, следвайки комбито.

Карахме след колата до края на крайбрежната улица, където тя зави надясно и намали скоростта си, докато се промъкваше между небостъргачите на улица „Шеридан“. Зави отново и излезе на авеню „Девън“, а после надясно по авеню „Уестърн“. Последвахме комбито по авеню „Уестърн“ на север и спряхме зад него на светофара на ъгъла на авеню „Уестърн“ и „Праг“. Голямата светлинна реклама за хот-дог на небостъргача „Флайки“ тъмнееше. Улиците бяха безлюдни. Светна зелено и комбито продължи напред по авеню „Уестърн“. Докато минавахме покрай улица „Морз“, той даде мигач и зави наляво по улица „Лърт“.

— Остави по-голямо разстояние между нас — казах аз, когато минахме покрай края на парка „Индиан“. — Не искам да го изплашим.

— По дяволите — изруга таксиметровият шофьор. — Оня загаси фаровете си.

Комбито зави надясно. Караше покрай границата на парка, после отново зави надясно към задънената уличка зад парка.

— Не завивай — помолих аз. — Нека да почакаме тук.

Спряхме на ъгъла и наблюдавахме как комбито спря в паркинга на края на улицата срещу парка.

— Чакай ме тук — казах аз и отворих вратата.

— Сигурна ли сте че искате да отидете сама?

— Няма да бъда сама. — Сърцето ми биеше силно. — Хайде, Ози.

„Индиан“ бе един от прекрасните малки чикагски паркове. Имаше тенискортове, детска площадка, езеро с патици, минизоологическа градина с кози, мишки, гъски, два дългокраки вълка, ракум и две черни мечки. Това лято бях водила тук няколко пъти Кейти и Бен. Децата храниха козите, играха на детската площадка и приключихме деня в ресторант „Баскин-Робин“ нагоре по улицата.

Пробягах покрай тенискортовете и зад клетките на животните, а Ози плътно ме следваше. Скъсих пътя, като минах между клетките на вълците и оградените места на козите.

Лампата в купето на комбито светна, щом мъжът отвори вратата. Аз се наведох до клетките на козите, за да мога да го наблюдавам. Мъжът вървеше от далечната страна на мястото за разходка на козите към пустата детска площадка, осветена от лампата на единичен електрически стълб. Приведох се по-ниско и се скрих зад едно дърво. Ози изръмжа, щом подуши животинската миризма.

Мъжът мина покрай люлките и гимнастическата джунгла и стигна до каляската на Пепеляшка от тикви, които изглеждаха оранжеви на бледата светлина. Същата каляска, на която дузина пъти през неделните следобеди бях качвала Кейти и Бени. Спря пред нея. Прикрих се зад дървото, докато той бавно се оглеждаше наоколо.

Когато погледнах отново, той бе пъхнал ръката си в каляската. Извади нещо, приличащо на пазарска чанта, и бързо се върна до комбито. Отвори задната врата, сложи торбата на пода и затвори вратата. После влезе в колата, запали фаровете и двигателя.

През това време аз спринтирах обратно през клетките на животните. Не исках да ни засече на излизане от улицата. Едната от мечките се надигна, докато минавахме покрай клетката й.

Ози и аз стигнахме края на парка тъкмо когато комбито завиваше зад ъгъла. Клекнах в храстите, притиснах надолу Ози, докато мине колата, а после изтичахме през улицата към таксито. Фарина бе обърнал колата, докато ме чакаше.

— Удачна мисъл — похвалих го аз и се строполих на задната седалка.

Фарина запали двигателя и отново последвахме комбито.

— Помислих си, че отново ще се върне по този път — обясни той. — Залегнах, когато той мина покрай мен. Нищо не е видял, лейди.

Следвахме колата по авеню „Девън“. Той зави наляво и се отправи към езерото. Ози бе показал главата си през прозореца, наслаждавайки се на лекия бриз.

— Не си от ЦРУ, нали? — попита Фарина.

— Не, нямам нищо общо с тях. Остави повече разстояние между колите — казах аз. — Не искам да разбере, че го следим.

Комбито излезе на крайбрежната улица и се насочи на юг. Последвахме го към центъра. То намали скоростта си и се насочи към подземния гараж на сградата „Крайбрежна кула“, където бях със Синди тази сутрин.

Подадох няколко десетдоларови банкноти на Фарина, а после Ози и аз се затичахме към вратата на гаража. Натиснах копчето в стената, гаражната врата се плъзна и се отвори със скърцане.

Намерихме комбито на по-долното ниво, паркирано на мястото за гости. Бе празно и заключено. Пазарската чанта я нямаше. Върнахме се на главното ниво на гаража и аз се опитах да отворя желязната врата към сградата. Заключена. Ключалката бе с панелче за цифри като на телефон за набиране на секретната комбинация, която отваряше вратата. Опитах няколко случайни комбинации. Никакъв резултат.

— По дяволите — ядосах се аз.

Отново се върнахме при комбито. Погледнах номера му и го запомних. Може би живееше в тази сграда.

Седнах на пода и си опрях гърба в една бетонна колона три редици по-нататък от комбито. Скриваше ме един „Линкълн-Континентал“. Ози отпусна глава в скута ми. Трябваше да изчакаме и да видим дали нашият преследван няма да се върне отново.

Един час по-късно един от охраната на сградата ме събуди. Изправих се. Комбито все още бе тук.

— Трябва да се махнете оттук, мис. Вие и кучето ви.

Не можах да измисля добро обяснение, което да му предложа в замяна на факта, че ме е намерил заспала в гаража в четири часа и тридесет минути сутринта, за да ме остави тук долу заедно с кучето ми. Като вземем предвид и дрехите ми — стари джинси и тениска, баскетболни обувки и шал, — се съмнявах, че въобще ще ми повярва.

— Хайде, Ози — казах аз и ние си тръгнахме.