Майкъл Кан
Заговорът „Ханаан“ (41)

Глава 43

Дори не си помислих да викам за помощ. Просто трябваше да разбера дали тази ръка е на Пол. Изтичах обратно през галерията и намерих метална врата с надпис „САМО ЗА ПЕРСОНАЛА“. Беше заключена. Вратата в следващата галерия също. Минах бързо покрай тази галерия и забелязах друга врата. Беше притворена. Отворих я и изтичах нагоре по тясната циментова стълба, като вземах по две стъпала на веднъж.

Спрях на края на стълбището, сърцето ми блъскаше. Опитах се да се ориентирам. Бях над аквариумите, над някоя от галериите. Подът вибрираше от бръмченето на помпите. Наведох се, за да премина под сноп оранжеви тръби. Май някъде бях прочела, че в аквариума „Шед“ има над 75 мили тръби.

Стоях на прага на нещо, което приличаше на дълга и тясна лаборатория. По дължина на пода от двете страни, бяха отворени входовете към аквариумите с риби, които бях проучвала отдолу. Повечето от отворите имаха ниско разположени предпазни перила. По средата на помещението, разпръснати между различни видове оборудване, се намираха малки аквариуми с риби на стоманени поставки — два аквариума, след това лабораторна маса, още три резервоара и дълбока метал на мивка, още два аквариума и накрая висок бял фризер. Две грамадни рибарски кепчета бяха облегнати на стената отдясно.

Отидох до първия отворен резервоар отляво и надникнах бързо в него. Само жълти и червени риби, стрелкащи се напред-назад във водата.

Реших, че аквариумът на акулите трябва да е в далечния край на галерията, вдясно от мен. Преминах колкото се може по-бързо през дългото помещение покрай другите резервоари и спрях за миг накрая, надниквайки в двете посоки към тесните проходи за съседните галерии. Не видях никого. Моля ти се, Господи, не позволявай Пол да е мъртъв. Поех дълбоко дъх и тръгнах по прохода.

Никога преди не бях виждала мъртъв човек. Освен на кино. В действителност те изглеждат много по-мъртви. Поне така изглеждаше Джо Оливър. Почувствах прилив на облекчение — не беше Пол, — последван от порив за повръщане. Оливър лежеше по гръб в локва кръв, близо до аквариума на акулите, краката му бяха разкрачени. Лявата му ръка до китката висеше над ръба на резервоара. Ризата и сакото му бяха оцветени в тъмночервено. Слънчевите му очила висяха накриво през лицето само на едното ухо, като оставяха открито едно отворено око. Миризма на човешки изпражнения изпълваше помещението.

Дръпнах се до стената, като се борех срещу необходимостта да повърна. Вдишах няколко пъти дълбоко и след това все още гнусливо се придвижих обратно до тялото на Джо Оливър. На пода, близо до лявото му коляно, имаше видео касета. В изпънатата си дясна ръка той държеше пистолет. На ревера на сакото му имаше бележка. Наведох се и прочетох отпечатаното на машина съобщение:

За моите приятели и семейство:

Не мога да продължавам да живея в лъжа.

Извинявам се за всичките си слабости.

Джо Оливър.

Загледах се в бележката и след това в раната от куршума, после в пистолета. Сива гръбна перка се плъзна бавно покрай ръката на Джо Оливър и изчезна под водата. На циментовия под личаха шест кървави отпечатъка от обувки, които отвеждаха от тялото на Оливър към тесен коридор.

Първите два отпечатъка бяха тъмночервени и наситени, следващите два бяха по-светли, само частични, последните два бяха едва видими петна от токове.

През бръмченето на водните помпи чух плискането на вода в дълбока мивка. Шумът като че идваше отвъд галерията. Той, изглежда, се мие, помислих си. Загледах се във видеокасетата. Шумът от плискането на вода спря. Завъртях се и огледах помещението за прикритие. В момента се намирах зад резервоара на акулите в далечния край на помещението. Водата в отворените резервоари бълбукаше. Нямаше къде да се скрия. Но в средата на помещението имаше стоманени маси, големи мивки и малки изправени аквариуми. Вероятно можех да се свра под една от масите.

Чух приближаващи се стъпки от единия край на коридора. Спуснах се покрай ръба на аквариума за акули към средата на стаята.

Точно тогава видях Пол Мейсън. Той се беше свил под една от стоманените маси, близо до другия край на дългото помещение. Гледаше ме с подивели очи, без да показва, че ме познава. Изразът на лицето му спря крачките ми — това беше само страх.

Преди да успея да продължа, стъпките зад мен прозвучаха в стаята близо до аквариума за акули и спряха. Вкопчих се за една от масите, краката ми трепереха, раменете ми увиснаха.

— Здравей, Кент — промълвих най-накрая. Бавно се завъртях.

Бях напълно права. Кент Чарлс стоеше до тялото на Джо Оливър. Държеше, топка влажна хартия в едната си ръка и тъмно кожено куфарче в другата. Той се усмихна и очите му се присвиха. Усмивката му беше ледена.

— Здрасти, Рейчъл — каза той. Гласът му беше спокоен, почти безразличен.

— Всичко свърши — казах аз, опитвайки се да овладея гласа си.

— Свърши ли? — Той се намръщи. Беше си свалил сакото, а ръкавите на ризата му бяха навити до лактите. — Какво свърши?

— Ти и Ханаан.

— А, Ханаан. — Той заобиколи аквариума за акули. — Домашния любимец на Маршал. — После пусна хартията на пода и постави куфарчето върху ръба на една голяма мивка, по средата между мен и аквариума за акулите. Бяхме на 30 фута един от друг, разделени от средния ред аквариуми, мивки и стоманени маси.

— Ние знаем за теб и Ханаан, Кент.

Той сви рамене.

— Нямам представа за какво говориш.

— Джо Оливър беше капан — казах аз. — Няма никаква видеокасета с Ричардсън и Синди Рейнолдс. — Ъгълчето на устата му потръпна, но лицето му остана безразлично. — Синди е жива — продължих аз — и полицията арестува един от твоите хора. Той призна. Ние знаем за фалшивата газова експлозия в апартамента й. Знаем всичко за правилата на твоя Ханаан. — Поех дълбоко въздух, опитвайки се да запазя гласа си спокоен. — Ченгетата чакат долу. — Защо ли наистина не бях извикала полицията? Вкопчих се още по-здраво в масата, за да не позволя на ръцете си да треперят.

Кент ме наблюдаваше с присвити очи.

— Защо уби Джо? — попитах аз.

Очите му проблеснаха.

— Самозащита. Повиках този задник следобеда. Два часа след като му изпратих съобщението, че няма да има сделка. Мислех, че ще го хвана неподготвен. Промених си гласа. Казах му да се срещнем тук горе в шест и петнадесет. Той дойде навреме, но когато му поисках лентата, той я хвърли в аквариума и се опита да ми извади пистолет. Трябваше да го застрелям.

— Ти така или иначе щеше да го убиеш — казах аз.

Той сви рамене.

— Може би. Но не в гърдите.

— Защо претърси апартамента ми? — попитах аз. Трябваше да поддържам разговора, за да дам на Пол шанс да направи нещо.

— За да видя какво беше открила. Пол ми каза, че пазиш много от нещата си вкъщи. — Той се усмихна. — И да те по-раздрусам малко. Може би да те уплаша. — Той поклати глава. — Май те подцених. Кога разбра, че аз съм този, който нахълта в апартамента ти?

— Отгатнах току-що. Подозирах мнозина и ти беше един от тях. Ако това ще те накара да се чувстваш по-добре, Пол също бе заподозрян. Но се замислих дали си ти, когато отговори на позвъняването ми за Пол онази вечер. Ти каза, че ще дойдеш веднага, защото аз съм само на пет минути. — Направих пауза. — А ти никога преди това не си бил в апартамента ми. Как можеше да знаеш, че е само на пет минути път от жилището на Пол? — Озърнах се бързо наоколо. Не виждах Пол от мястото си.

— Не е лошо — каза Кент. — Разбира се, Пол би могъл да ми покаже твоята улица.

— Знам. И точно така си помислих. Не исках убиецът да е някои, който ми харесва. — Потреперах. — Ти претърси и кабинета ми, нали?

Кент повдигна вежди.

— Какво намери в моя?

— Достатъчно, за да знам, че трябва да те следя — изръмжа той.

— Какво имаше в ковчега?

Кент поклати глава.

— Добре, че разбрах за допълнението към завещанието навреме — каза той. — Измаел се опита да запази всичко скрито-покрито, но тоя палячо Додсън беше толкова загрижен да спаси задника си, че ми разказа всичко. Искаше да ме убеди, че няма нищо общо с написването му.

— Какво имаше в ковчега? — попитах аз отново.

— Четири изрезки от вестници, ксерокопие на онази книга „Ханаан“ и компютърна разпечатка от 1985. Компютърната разпечатка съдържаше всичко, което Маршал беше направил тогава: времена, места, имена, системата на лотарията, въобще всичко. Моето име се споменава там няколко пъти.

— Какво направи с тези неща? — попитах аз.

— Ти как мислиш? — усмихна се Кент. — Натъпках всичко в мелачката за хартия в нашата фирма. — Той постави ръце на куфарчето.

— Откъде купи кучешкия скелет? — Изчерпвах възможностите си да продължа разговора. Защо Пол не правеше нищо? И кога ли някой щеше да погледне там долу в аквариума за акули и да види ръката на Джо Оливър? Сякаш бяха минали часове, откакто се качих тук горе.

— От един малък екарисаж на западния бряг.

— А какво ще кажеш за втория обир в гробището? За зелен хайвер ли ни прати?

Той кимна.

— Ти вършиш добра работа, Рейчъл. Трябва да ти го призная.

— Как влезе в лотарията на Маршал?

Кент се засмя.

— Лотарията на Маршал? Той би бил поласкан да чуе това от теб. Това не е негова лотария, Рейчъл. Той не е единственият. — Кент щракна ключалките на куфарчето. Дали пистолетът му беше вътре?

— Той ме завербува — каза Кент. — Беше по време на един бизнесполет от Лондон за Чикаго в края на 1985. И двамата бяхме изпили доста. Той ми разказа историята за истинската лотария „Ханаан“. След две седмици ние бяхме заедно в Лос Анжелос. Тогава ми разказа какво е направил. Той беше решил, че ще бъда неговият наследник. Аз бях идеалният избор. Направихме нещо заедно през 1986. Веднъж-дваж ме остави да опитам сам през 1987. — Кент замълча. — Аз поех нещата изцяло, когато той умря.

— Пое нещата? — попитах аз. Ти не си ги поел, ти напълно ги изврати. Виж какво направи — изнудване, убийство. Това не е лотарията „Ханаан“.

— И какво от това? — отговори той, повишавайки глас. — Греъм Маршал организира своята малка, елегантна ханаанска мрежа, издигна се, като се правеше на дядо Боже, и след това се оттегли. Оттегли се. — Лицето на Кент се разкриви от гняв. — Трябваше да видиш лицето на Бил Бентли, когато влезе в съда онзи ден, за да каже на съдията, че документите са били унищожени. Аз седях на скамейката на защитата и си рекох, че най-после съм разчистил сметките си с този задник. — Той разтърси глава. — Не можете да си представите какви боклуци нахвърли върху ми Джо Оливър по делото на кентърбърийската охрана през последните две години. Щях да го измъчвам няколко години за това. Така ще направя и с останалите. Знаеш ли, че имам дори видеокасета с един съдия и тази уличница? Невероятна стока. Имаш ли си идея какво мога да направя с тоя тип? — Той бръкна в куфарчето си. — Не можеш да ми попречиш. — Той държеше пистолет. — Достатъчно време изгубих с теб. Не ме плаши с ченгета. Няма нито един там долу. Мислиш си, че съм някой мухльо. Отивай до Оливър!

Не помръднах. Роклята ми залепна за тялото, мокра от пот.

— Няма да ти се размине, Кент — казах аз, опитвайки се да запазя гласа си спокоен. — Може би ще повярват на едно самоубийство, но ако застреляш и мен, това е убийство. Хайде да слезем долу. Можеш да кажеш на ченгетата, че Джо Оливър се е опитал да те застреля. С добър адвокат може би ще се отървеш.

— Хайде, Рейчъл — рече той подканващо. — Не се опитвай да минеш с тази глупост. Никой дори не знае, че съм тук. Помниш ли? Напуснах преди час. Направих така, че много свидетели да ме видят как излизам. Включително и твоят приятел. И наистина излязох. Слязох до пристанището, взех си лодката и се върнах. Закотвих я отзад и влязох през задния вход. Имам собствени ключове. Една от привилегиите на доброволните спонсори за ежегодното набиране на средства за аквариума. Ще си тръгна по същия път. Колата ми е на пристанище Белмонт. Ще бъда в „Равиния“ преди почивката. Сега престани да се усукваш и ела насам. — Той посочи с пистолета.

Аз се придвижих бавно към аквариума за акули, чудейки се къде е Пол. Не го виждах никъде.

— Срамота, Рейчъл — каза Кент, когато се приближавах към него, влачейки токчета толкова силно, колкото се осмелявах. — А аз си мислех, че съм те заблудил. Фирмата щеше да се гордее с теб. Жалко за нас, а? Чаках с нетърпение нашето пътуване с лодка този уикенд. Колко жалко, че ще трябва да разваля хубавата ти рокля — добави той саркастично. — Не трябваше да се качваш тук. Въобще. — Той повдигна пистолета.

— Знаеш ли кой наистина уреди да те открием? — казах аз. — Греъм Маршал.

— Ти си луда.

— Той очевидно е разбрал, че е направил ужасна грешка, като те е включил. Че не ти пука за лотарията „Ханаан“. Ти просто си искал да използваш системата за твоите собствени планове.

Кент се усмихна.

— Подценяваш ме, Рейчъл. Греъм никога не е подозирал нищо. Той смяташе, че съм изцяло предан на лотарията.

Поклатих глава.

— Ти си сляп за очевидното, Кент. Маршал беше две крачки преди теб дори и от гроба. Той подготви допълнението към завещанието, за да бъде сигурен, че някой ще изрови ковчега. Не можеше да те унищожи, докато беше жив, защото щеше да провали и себе си. Така че уреди да те хванат след смъртта му.

Кент се намръщи.

— Тогава не е успял. Аз го надхитрих, като сам изрових ковчега.

— Грешиш — казах аз. — Ти унищожи документите, но не и ковчега. И това, което не знаеше, е, че Греъм беше оставил доказателство в ковчега. Аз проследих това доказателство и стигнах до теб. — Прекъснах отново. — Струва ми се, че Греъм ще се смее последен.

Кент се намръщи, стисна челюсти.

— Този кучи син — изсъска той. Но бързо възстанови равновесие. — Но аз съм с една крачка пред него сега. — Той отново махна с пистолета. — Застани до Оливър веднага, по дяволите!

Погледнах надолу към пистолета в безчувствената ръка на Оливър, докато се приближавах към Кент. Изведнъж се чу звук от падаща вода.

— Наведи се, Рейчъл! — Беше Бени в другия край на помещението. Той беше свалил навития пожарникарски маркуч от стената и беше пуснал водата. Държеше края му с две ръце и насочваше дебела струя вода към нас. — Махни се от нея, говедо! — изкрещя Бени.

Кент Чарлс се завъртя към Бени и стреля. Куршумът отиде високо надясно и рикошира от една тръба.

— По дяволите — изкрещя Бени и изпусна маркуча.

Кент Чарлс тръгна по тясната пътека между аквариумите към Бени. Маркучът скачаше напред-назад по пода, като пръскаше силно вода из стаята. Аз застанах на колене и се опитах да издърпам пистолета от студената ръка на Джо Оливър. Не можех да сваля дебелия му пръст от спусъка. Погледнах към Кент, който беше сега на двадесет фута, с гръб към мен, пълзящ бавно по пътеката към Бени. Вдигнах пистолета с ръката на Джо, насочих го към гърба на Кент с две ръце и силно натиснах пръста на Джо върху спусъка. Откатът на пистолета ме събори на земята. Пистолетът се плъзна по цимента. Претърколих се след него. Когато погледнах нагоре, видях Кент да се влачи към мястото на пода, където лежеше пистолетът му, близо до един аквариум. Дясното му бедро кървеше, ръката му притискаше раната. Седейки, аз се прицелих отново с треперещи ръце, когато Кент се подхлъзна на мокрия под само на няколко фута от пистолета си. Той се протегна към долните перила на аквариума, когато аз най-сетне дръпнах с усилие спусъка. Щрак. Пистолетът беше празен.

Хълцайки, аз се изправих на крака и се затичах към Кент, който се протягаше за пистолета си. Той се обърна към мен, като се държеше за перилата. Метнах празния пистолет по него. Той се наведе и вдигна ръка, за да се предпази. Пистолетът на Оливър се удари в ръката му и цопна в аквариума.

Когато се отдръпнах назад, Бени излезе на пътеката. Приведе рамене и блъсна Кент точно когато той вдигаше пистолета си.

Всичко изглеждаше като на забавен кадър. Силата на удара повали Кент през долните перила на аквариума. Пистолетът отлетя от ръката му и рикошира в задната стена, докато Кент цопна назад във водата, с главата надолу.

Изтичах до аквариума и погледнах надолу в разпенената вода. Едва различих фигурата на Кент Чарлс, потъваща във водата. Бени и аз стояхме и чакахме Кент да изплува. Едва тогава забелязах жълтите знаци за опасност на стената зад аквариума.

Той не изплува. Не и докато пожарникарите не извадиха трупа му от аквариума един час по-късно.

Излезе, че е имало свидетели в галерията отдолу — двама адвокати от „Уинстън и Страун“. Те си пийвали бяло вино пред аквариума с електрически змиорки, когато Кент Чарлс цопнал с главата напред. Според тях дясната ръка на Кент се плъзнала в една от малките пещери, очевидно стряскайки обитателя й. Змиорката захапала китката му здраво. Един от клатещите се крака на Кент ударил друга змиорка, която грабнала своята порция. Трета змиорка се присъединила към авантата и дръпнала другата ръка на Кент в своята пещеричка чак до лакътя. Двамата съдии стояли ужасени, докато Кент Чарлс бавно се давел от другата страна на стъклото с широко отворени очи. Ръцете и краката му били раздърпвани напред-назад в ужасяващата война на разкъсване.

Бени изтича долу да извика полицията. Аз стоях до перилата на аквариума. Кент беше престанал да мърда преди малко. Все още стоеше надолу с главата във водата и змиорките подръпваха тялото му. Можех да видя през водата как тълпа от зяпачи се боричка за място пред стъклото на аквариума. Мислех си за бедния Бил Уилямс и за това как неговото дълго чакано тържество беше провалено от това зловещо разкъсване.

— Страхотна работа, Рейчъл!

Аз се обърнах. Пол стоеше пред мен и се усмихваше насила. Погледнах го.

— Какво, по дяволите, правеше горе?

— Май бях една крачка пред теб. Видях бележките за Джо Оливър, когато бях в апартамента ти. После видях съобщението от Джо във вестника — това за видеокасетата. Свързах нещата и наблюдавах Джо долу. Когато се измъкна насам, аз го последвах. Видях всичко. — Той поклати глава. — Не мога да повярвам, че моят приятел Кент…

— Твоят приятел щеше да ме убие — казах аз.

— Знам. Не можех да повярвам. Тъкмо се опитвах да измисля как да му отвлека вниманието, когато Бени нахлу.

— Кент щеше да ме убие — поклатих глава. — Ти не направи нищо, за да го спреш.

— Ей. Казвам ти. Смятах да направя нещо. Да обърна един от празните аквариуми. Нещо такова. Да ти дам шанс да избягаш.

Погледнах го.

— Ако не се бе появил Бени, щях да съм мъртва. А ти все още щеше да се криеш под масата.

— Не. Разбираш всичко погрешно, Рейчъл.

— Качих се горе, за да спася теб, Пол.

— Щях да ти помогна. Наистина щях. — Пол се опита отново да се усмихне. Приличаше повече на гримаса.

Изгубих интерес към разговора.

— Остави. Върни се при твоите трилъри на ужким.

Обърнах се и тръгнах към стълбите.

— Почакай за минута — извика Пол, когато доближих стълбите. — Къде отиваш?

Спрях се на горното стъпало и след това бавно тръгнах надолу. Не погледнах назад.