Майкъл Кан
Заговорът „Ханаан“ (34)

Глава 33

Пристигнах в офиса преди останалите. Запалих лампата, прекосих стаята и включих телевизора и видеорекордера. Измъкнах касетата от черната й обложка, поставих я във видеото и натиснах копчето за включване. Видеорекордерът забръмча, набра скорост и аз седнах на края на бюрото си, за да гледам.

Точките по екрана на телевизора подскачаха и накрая се фокусираха. На екрана бе Синди Рейнолдс. Но не Синди Рейнолдс като „Мис Илинойс“. Не танцуващата степ девойка. Това бе деветстотиндоларовата нощна Синди Рейнолдс с черен сутиен бриджитка, черни ластични бикини, черни дантелени жартиери и колан, на високи остри черни токчета. Тя бе седнала на края на леглото си с кръстосани крака.

Синди отпусна главата си назад с полуотворени очи и прокара пръста си с искрящо черен лак от загорелия си дълъг врат до надигащата се плът между гърдите й. Очите й се отвориха широко и тя засмука пръста си между нацупените си устни. Притвори очи, после ги отвори и бавно извади пръста от устата си.

— Ела тук, Джо — каза тя дрезгаво на екрана. — Синди е самотна.

Космато мъжко тяло мина пред камерата и излезе от екрана, а после се появи отново в леглото й. Това бе Джо Оливър, облечен с червени слипове и черни три четвърти чорапи.

Щом Синди смъкна червените му слипове, аз станах и превъртях касетата напред с копчето за бавно превъртане. Гледах един ням порнографски филм на бързи обороти, телата се мятаха и търкаляха по леглото. Джо най-накрая се строполи върху нея, пъхтейки като куче. Следващата сцена бе в банята на Синди, като и двамата бяха голи и се виждаха от колената нагоре. Със серия от търкания, сапунисване и опипване сцената в банята завършваше и се пренасяхме в спалнята, където Джо Оливър — бивш председател на Католическото общество за милосърдие в Чикаго — бе легнал разкрачен и гол на леглото. Синди — сега облечена с дантелен колан и жартиери, чорапи и обувки на високи токове — завърза китките и глезените му за краищата на леглото, като ръцете й трепереха от вълнение. Тя възседна Оливър със задни части към камерата. Джо Оливър се извиваше на леглото като риба на сухо. Отидох до видеото и го спрях. Последното изображение бе на Джо Оливър от брадичката надолу, излегнат отпуснато върху леглото.

Пренавих касетата, сложих я обратно в плика до съобщението за шантаж и ги заключих в куфарчето си. На вратата се почука. Бяха Бени и Меги.

Бени дишаше тежко.

— Поздравления. Къде е Синди?

— Не се е прибрала още. Ще си дойде скоро. Е? — попитах аз.

— Всичко стана като по ноти — отговори Бени. — А при теб? Къде те отведе мършавият мъж?

— До сградата на „Първа илинойска банка“ — отвърнах аз. — Загубих го на тридесет и шестия етаж. Синди сигурно е там горе с охраната.

Не исках да им разказвам за касетата, докато не поговорех със Синди.

— Ами вашият човек?

— Имаш предвид Антонио Росино ли? — попита Меги.

— Така ли се казва?

— Да. Проследихме го до дома му — каза Бени. — Аз и този револвер „Съливан“, ей там.

Меги се засмя.

— Не го изгубихме, нали?

— Госпожа Парнели Джоунс — Бени насочи показалеца си към Меги — трябва да изкара опреснителен курс за закона и правилника за движение по пътищата.

И двамата избухнаха в смях.

— Какво се случи? — попитах аз.

— Мъжът изгаси светлините си и ние го загубихме — обясни Меги. — Бе твърде далеч пред нас.

— След това той включи фаровете си — каза Бени. — Бе се насочил на север, а ние все още се движехме на запад, като всички обикаляхме покрай игрището за голф. После тази луда до мен ми извика да се държа здраво и запраши направо през игрището, през живия плет и премина диагонално през деветте дупки на игрището. Подскачахме над пясъчни дупки, плъзгахме се по тревата, блъскахме се в малки дръвчета.

— Млъкни, приятелю — каза Меги. — Кажи какъв е краят! Нали не го изпуснахме?

— Не — отвърна Бени. — Следвахме го до дома му.

— Къде живее той? — попитах аз.

— „Парк Ридж“ — отговори Бени и извади сгънат лист хартия от джоба на панталоните си. Разгърна го. — Триетажна къща в квартал „Асбъри“. Адресът е на Антонио Росино.

— Как открихте името му?

— Видяхме го да влиза в сградата — каза Меги.

— Няколко минути по-късно лампите на третия етаж светнаха — рече Бени. — Виждахме го как се разхожда. Аз влязох във фоайето и потърсих името му на пощенските кутии.

— Добра работа сте свършили, приятели.

На вратата се почука.

— Рейчъл? — извика Синди.

Отворих вратата и я пуснах да влезе.

— Слава тебе, Господи, ти си добре — каза тя.

— Какво се случи? — попитах аз.

— Мъжът слезе десет минути след като ти го последва. Изчаках още пет минути. Безпокоях се много. Повиках пазача. Той бе сигурен, че си се качила на тридесет и осмия етаж. Аз го уверявах, че е тридесет и шестия. Първо претърсихме тридесет и осмия етаж, а после тридесет и шестия. Господи, бях изплашена до смърт. Изкрещях от радост, като видях бележката ти на гишето.

 

 

Бени ни закара със Синди до апартамента ми в четири часа и тридесет минути сутринта. Трите етажа стълби ми приличаха на западния склон на Монт Еверест. Ози ме поздрави с една голяма влажна целувка, очевидно доволен, че най-после съм си вкъщи. Отидох до кухнята да му донеса кучешка бисквита.

Синди ме последва и наля и на двете ни по чаша мляко.

— Аз наистина не изгубих този мъж в банковата сграда — казах аз.

Синди ме погледна объркана.

— Искам ти да си първата, която ще види това — извадих дебелия кафеникав плик от чантата ми. — Той остави това в офиса на Джо Оливър.

Сложих плика върху масата.

Очите на Синди се отвориха широко, щом го взе.

Наблюдавах я, докато изваждаше видеокасетата и бележката.

— О, боже мой! — Тя закри лицето си с ръце и поклати глава. Като ме погледна, очите й бяха пълни със сълзи.

— Ти гледа ли я?

— Не цялата.

— Бени и Меги?

— Не. Само аз.

— Бедният Джо. Господи, бедният човек.

— Откъде са намерили касетата?

— Не знам.

— Всички твои клиенти ли получават касета?

— Не. Това е допълнителна услуга.

— Кой е снимал това? — попитах, сочейки видеокасетата.

— Аз. Нагласям камерата и двамата да сме на фокус и с дистанционното управление я включвам.

Намръщих се.

— Какво правят клиентите ти с видеокасетите? — поинтересувах се аз, като преодолях вътрешното си нежелание.

Синди присви рамене.

— Предполагам, че ги гледат. Един клиент ми подхвърли идеята да направя моментални снимки на двама ни. Ще се учудиш, като разбереш, колко много от тях искат видеокасети.

— Клиентите отнасяха ли със себе си касетите?

— Разбира се. — Синди ме погледна, намръщи се, а после разтвори широко очи. — О, не!

— Какво? Какво има?

— Касетата на Джо Оливър бе в апартамента ми.

— Кога?

— До края. До експлозията. Или поне до деня, когато заминах на снимки в Дюни.

— Къде?

— В един сейф в стената. Зад една от картините във всекидневната.

— Защо?

— Джо ме помоли да му я пазя. За няколко седмици. Искаше да намери сигурно място. Не желаеше да я държи в офиса или в дома си.

— Той единствен ли беше?

— Единствен какво?

— Единствен ли те беше помолил да му пазиш касетата.

— Не. — Синди се намръщи. — Различно е. Никой не оставяше касетата си за постоянно. Повечето от тях ги вземаха със себе си веднага. Но някои ги оставяха за няколко седмици при мен да им ги пазя. Особено ако касетата не беше пълна. Касетите могат да записват два часа. Понякога бяха необходими три сеанса, докато се напълни. Обикновено само за няколко седмици. Господи, Рейчъл! Нима мислиш?

— Вероятно. Добър мотив е. Колко касети имаше в сейфа ти, преди да заминеш за Дюни?

— Може би шест или седем. — Тя поклати глава. — Господи!

— Знаеш ли имената им? — попитах аз.

— Разбира се. Поне на повечето от тях.

— Те истинските имена ли си казваха?

— Разбира се — докачи се тя. — Аз настоявах. Те знаеха моето истинско име и къде живеех. Защо аз да не знам техните?

— Изненадана съм — отговорих аз. — Предполагах, че са използвали чужди имена.

— Някои се опитаха. Но аз веднага познавам кой ме лъже.

Помислих върху това, което тя ми каза.

— Виж — каза тя нетърпеливо, — ако се казваш Том и най-голямата ти мечта е жена да те похвали, че си страшен любовник, няма да я лъжеш, че се казваш Хари или Джо. Освен това те бяха адвокати. Занимаваха се със съдебни спорове. Ти познаваш тоя тип мъже, Рейчъл. Големи егоисти са. Обичаха да ми се хвалят с победите си в съда. Искаха да ме впечатлят, Рейчъл. Все едно, че изпълняваха главната роля в някоя пиеса. Щом веднъж ми се доверяха, не се страхуваха да ми кажат истинските си имена.

— Кой още освен Джо Оливър? — попитах аз леко.

Синди можа да назове още двама. Не беше сигурна за останалите. Но и тия двамата, които тя успя да си спомни, бяха мечта за изнудвача: старши съдружник в голяма чикагска адвокатска фирма и съдия в щатския апелативен съд.

— Ужас — изрекох аз накрая. — Попаднали са на главната жила.

— Бедните хора — каза Синди. — Ще бъдат унищожени.

И ти също, помислих си аз. Мръсотия. Всичко наоколо е мръсотия. Същестуваха поне половин дузина видеокасети. До сега професионалният живот на Синди ми изглеждаше като за бавна подробност, несвързана с всичко останало. Видеокасетата бе променила всичко това, бе изкарала наяве истинския характер на работата й. Тя бе решила да промени начина си на живот, да се насочи към друга професия. Какъвто и шанс да бе имала преди, ако касетките видеха бял свят, той ставаше нулев.

— Какво ще правим? — попита Синди.

— Първо трябва да видим дали са откраднали всички касети — отвърнах аз.

— Как?

— Имам човек, който утре ще провери полицейския опис от разследването на апартамента ти.

— Какво представлява полицейският опис?

— Списък на всичко, което полицията е открила в апартамента ти след експлозията. Какво друго имаше в сейфа?

— Малко пари. Бижута.

— Полицейският опис ще ни покаже какво липсва.

— Рейчъл, мисля, че действаме много на своя глава.

— Не много — отвърнах аз. — По-добре, отколкото да седим и да чакаме. Ще се опитам утре да намеря някой да ни помогне. Мисля, че е време Синди Рейнолдс да се върне при живите, поне що се отнася до полицията.

— Както кажеш. — Тя сведе рамене и наведе глава.

— Кой знаеше за сейфа и видеокасетите?

— Само онези, които ме питаха дали знам някакво сигурно място, където да съхраняват касетите си.

Легнахме си в пет и половина сутринта и аз навих часовника да звъни в осем и половина. Срещата ми с Измаел Ричардсън бе в единадесет и половина.

Замислих се за цифрите в ковчега. Шифърът ми бе познат, но не можех да се сетя откъде. Щях да бъда сигурна след срещата ми с Тайрън Хендерсън на другата сутрин.