Майкъл Кан
Заговорът „Ханаан“ (6)

Глава 5

Бени и аз вървяхме по улица „Монроу“, докато стигнахме до Диърбърн. Слънцето бе зад гърба ни, а от езерото повяваше лек бриз. Минувачите бързаха покрай нас към станциите на метрото и присвиваха очи от лъчите на залязващото слънце. От Диърбърн завихме на север към „Първи национален площад“. Кафето, с масички, разположени отвън на площада, бе пълно с млади двойки, които отпиваха по глътка студено вино. В сянката на площада мозайката на Шагал приличаше на гигантска локва от плесенясало сирене, нацапано със сини и зелени пастели.

— Кога ще се ожениш за мен, Рейчъл?

— Бени, не започвай пак. Знаеш, че майка ми иска да се омъжа за еврейски доктор.

— Ей, та аз съм доктор по право. Какво е това? Кълцан черен дроб?

Бени Голдберг бе изключение в „Абът и Уиндзър“, един топчест евреин сред високи, атлетични хора. За разтака от типичния адвокат във фирмата, чийто език бе подчинен на телевизионните правила за добро държание, хамалският му речник бе учудващ, очевидно повлиян от хроничното му чревно разстройство.

Малкото име на Бени звучеше като такова, а фамилията му си беше като фамилия. Това, също го нареждаше сред малцинството в „Абът и Уиндзър“, където малките имена и фамилиите на повечето от адвокатите можеха да се заменят едно с друго. В управата на фирмата влизаха Стърлинг Грант, Хамилтън Фредерик, Измаел Ричардсън, Портър Едуардс, Хайдън Джеймс, Бейкър Скот, Таунсенд Уорд и доскоро Греъм Маршал. Най-отгоре бяха отдавна починалите съдружници: Кендал Абът и Евънс Уиндзър.

Бени работеше в „Абът и Уиндзър“ от шест години, веднага след дипломирането си като един от първенците на випуска на Колумбийския правен факултет. Дълголетието му във фирмата бе продиктувано от нуждата от ума му, но се подкопаваше от нетърпимостта на фирмата към всичко, което бе външната обвивка, храна и транспорт на този мозък. До смъртта на Греъм Маршал това равновесие бе започнало да се нарушава в полза на фирмата, тъй като Бени се приближаваше до годините, необходими за повишаване в съдружник. При обикновени обстоятелства за Бени нямаше бъдеще във фирмата след тридесетия му рожден ден. Измаел Ричардсън и Таунсенд Уорд потръпваха при мисълта да представят Бени на клиентите като „моя съдружник Бен Голдберг“.

Но смъртта на Маршал промени това. Бени знаеше повече от всеки друг за „Ин ре Ботълс и Канс“ с изключение на двамата помощници на Маршал, Кент Чарлс и Калвин Пембертън. Поне докато някой друг старши съдружник не навлезеше в случая — съдебен процес, носещ годишно на фирмата шест милиона долара във вид на такси, — положението на Бени бе сигурно.

— Аз нямам никакви илюзии — каза Бени, докато пресичахме улица „Мадисън“. — Някой като Ричардсън например би предпочел да го мушкат с електрически остен, но аз да не стана съдружник. Повярвай ми, те ще намерят начин, за да са сигурни, че обувките ми няма да бъдат лъснати.

Лъскането на обувките беше традиция в „Абът и Уиндзър“. Два пъти седмично Харолд (момчето ваксаджийче) обикаляше офисите на съдружниците и им лъскаше обувките. Всяка пролет по време на секретно събиране съдружниците избираха новите си колеги сред групата на работилите седем години във фирмата сътрудници. Харолд идваше по-късно през този следобед. Слухове за срещата започваха да се носят още от девет часа на следващата сутрин и всичките сътрудници, работили седем години, нервно очакваха Харолд. Ако те удостояваха с честта да бъдеш съдружник, появата на Харолд на вратата, който усмихнат те питаше дали имаш нужда от лъскане на обувките, се възприемаше като божествена милост. През последната година на работата ми в, „Абът и Уиндзър“ един изнервен старши данъчен сътрудник се побърка, когато Харолд мина покрай офиса му, без да го погледне. Трима души трябваше да го свалят от прозореца, който той се опитваше да разбие с дипломатическото си куфарче.

— Аз не се тревожа за това, Бени — казах. — Ти носиш обувки марка „Хъш пъпис“.

— По дяволите, Рейчъл, аз също не се тревожа — рече Бени. — Моето бъдеще е на улицата. Мисля, че мога да получа дори предложение от Де Пол. Те наистина са харесали юридическата статия, която написах за тях миналата година.

Докато стигнахме до асансьора в сградата, където се намираше офисът ми, аз реших да разкажа на Бени за задачата, която ми постави Измаел Ричардсън, и за моето пътуване до гробището. Знаех, че не трябва, но се нуждаех от някой, с когото да обсъждам проблема, и този някой не беше Измаел Ричардсън. Заклех Бени да пази тайна и накратко му разказах историята, докато стигнем офиса ми.

Отключих вратата и влязохме в избелялата приемна. Мери вече си беше отишла. Бени седна на фотьойла, докато аз преглеждах оставените телефонни съобщения върху бюрото ми. Нищо важно. Погледнах през прозореца към площад „Дали“, където ръждивокафявата скулптура на Пикасо се извисяваше огромна и самотна. Тя не приличаше на художествена творба, а по-скоро на странна измислица на съветската технология: един ранен руски опит за производство на ракети, изоставен по-късно поради неудобството от размера.

— И така — казах аз, обръщайки се към Бени, — твой ред е. Какво знаеш ти за Маршал?

— Чете ли некролозите?

— Да.

— Споменаваше ли се къде е починал?

— В офиса си.

— Ами! Виж, Лу Коен работи в северозападната болница в спешното кардиологично звено. Ние сме израсли заедно. Съседи сме. — Бени бе израсъл в Западен Ориндж, Ню Джърси.

— Е, и?

— Той също е видял некролога. Не съвпадал с това, което той знае за „Абът и Уиндзър“.

— Какво не съвпада? — попитах аз.

Бени се подсмихна.

— Лу не смята, че съдружниците в „Абът и Уиндзър“ идват на работа в костюми за гмуркане.

— За какво говориш, Голдберг? — попитах аз.

— Ти чу.

— Да не би да ми казваш, че Маршал е бил по плувки, когато са го приели в болницата?

— Да, Рейчъл. Съдейки по доказателствата, той не е работил върху пледоарията си, когато е починал.

— Ей!

— Да, да. Чукал се е. Семето му се влачело по оранжевия му бански костюм.

— Ти се подиграваш с мен, Бени. — И двамата се засмяхме. — Маршал в бански костюм? Това е все едно… Чарлс Бронсън^[1] с рибарска мрежа и въдица.

Бени поклати глава.

— Истина е. Лу видял некролога и после се върнал да провери какво е записано в регистрационната книга. Не са го взели от офиса, а от сградата „Крайбрежна кула“.

— При кого е бил? — попитах аз.

— При някого на име Рейнолдс. С. Рейнолдс.

Записах това име на лист хартия.

— Рейчъл, това е поверително. Лу ми го каза под секрет.

— Не ти обещавам, Бени.

— Измъкваш се. Все пак мисля, че е интересно за теб.

— Знаеш ли първото име на тази Рейнолдс? — попитах аз.

— Не. Може би нещо галено.

— Първото име започва с буквата „С“, нали?

— Така каза Лу.

Взех телефонния указател и започнах да проверявам хора та с фамилия Рейнолдс. Рейнолдс С. беше отбелязана, че живее в сградата „Крайбрежна кула“. Записах на лист хартия телефонния й номер.

— Дали тя няма домашно животно на име Ханаан? — попита Бени, прокарвайки пръсти през къдравата си черна коса. Той стана прав, отиде до лавицата с книги и извади един речник.

— Мисля, че означава Обетована земя. — Той седна отново и сложи речника в скута си. — Ето го. Нека да проверим: „Ханаан — четвърти син на Хем и внук на Ной“. Какво е това име Хем за едно добро еврейско момче?

— Продължавай да четеш — казах аз.

— Добре. Продължавам: „В библейско време част от Палестина между река Йордан и Средиземно море — Обетованата земя.“ Име за глупаци, а?

— Продължавай — повторих аз.

— Това е всичко.

— Не е. Трябва да има още едно определение.

— Няма го тук — изрече Бени, подавайки ми речника.

Прочетох определенията бавно.

— Почакай за момент. — Извадих от куфарчето бележки те си.

— За какво говориш? — попита Бени.

— Аз проверих определенията в „Абът и Уиндзър“ в речника на Маршал. Чуй ги.

Започнах да чета от бележките си.

— „Селище в Масачузетс, основано през 1679 година от преподобния Уинтроп Марвел и разрушено през 1698 година.“

— Голяма работа — каза Бени. — Различни речници, различни определения.

— Но е същата дума.

— Може би си преписала грешно определение, Рейчъл.

— Не мисля така. — Аз смръщих вежди.

— Прочети ми отново това определение — помоли Бени.

Прочетох му го.

— Ханаан, Масачузетс? — промълви Бени. — Никога не съм чувал за него. Познавам няколко души от Ню Ханаан, Кънектикът. Но никога не съм чувал за Ханаан, Масачузетс. — Бени се приближи до прозореца.

— Странно име за домашно животно.

— Още ли си гладен? Аз умирам от глад. Хайде да излизаме оттук. Готова съм да изям цяло теле.

Прибрах бележките си в куфарчето, загасих лампите и заключих. Взехме такси до Оксфордската кръчма, за да ядем хамбургери и бира.

Щом ни взеха поръчките, аз отидох до телефона и позвъних на С. Рейнолдс. Тя вдигна слушалката при третото позвъняване. Гласът й бе приятен, но леко разстроен. Представих се, като завоалирано й обясних връзките си с Греъм Маршал и „Абът и Уиндзър“, и я помолих да ми отдели тридесет минути от времето си утре сутринта, за да й задам няколко въпроса.

Тя се колебаеше, аз настоях и накрая тя се съгласи.

— Така да бъде, мис — каза тя. — Елате около десет часа сутринта. Ще ви отделя петнадесет минути.