Майкъл Кан
Заговорът „Ханаан“ (29)

Глава 28

Меги Съливан се обади в шест и петнайсет вечерта, за да съобщи, че ще закъснее. Казах това на Бени и на Синди, които преди няколко минути се бяха върнали натоварени с пакети от магазините. Бени — чийто хранопровод сега бе в добро състояние — предложи таверната на Били Гоут.

— Можем ли да се срещнем в таверната на Били Гоут? — попитах аз Меги. — Около седем и половина часа?

— Разбира се.

— С мен ще има още двама души. И двамата знаят за случая.

— Не са ченгета, нали?

— Не. Просто приятели.

— Окей. Ще се срещнем там.

Преди да излезем, Синди си сложи перука. Сега тя бе с дълга черна коса с път по средата и дълга до раменете.

— Учудващо — казах аз.

— Ако облечеш рокля от кринолин — каза Бени, — ще приличаш на бегълката от Уудсток.

Бени, Синди и аз вървяхме по улица „Вашингтон“, докато стигнем авеню „Мичигън“. Докато пресичахме река Чикаго, едно от корабчетата за разходки мина под моста. Някои от пасажерите ни приветстваха с ръка и ние им махнахме в отговор.

Точно зад небостъргача „Ригли“ слязохме по уличката със стълби към постоянно тъмната долна част на авеню „Мичигън“. Модерното авеню „Мичигън“ — чудесната улица с бутици, пълни с дрехи „висша мода“, художествени галерии, хотелите „Риц-Карлтън“ и „Нейман-Маркъс“ — бе точно над долната част на това авеню, поддържано от огромни стоманени колони, които вибрираха от преминаващите лимузини и таксита. Долната част на авеню „Мичигън“ бе като гранддама, лишена от грима си, бижутата и официалните тоалети. Улицата бе тясна и въздухът бе влажен. По колоните нагоре се виждаха паяжини, случайни мишки претичваха да пият вода от мазните локви. Таверната на Били Гоут бе завряна на един ъгъл на долната част на авеню „Мичигън“ — отдавнашно свърталище на чикагските журналисти.

Минахме покрай пълните маси и се промъкнахме до една малка маса в дъното на ресторанта, точно под снимката на възрастния кмет Ричард Дж. Дейли. Поръчахме си три бири.

Разказах им за посещението на Кент Чарлс този следобед.

— Сигурна ли си, че той никога не е бил сред твоите клиенти? — попитах аз Синди.

— Никога — отвърна тя. — Сигурна съм.

Бени вдигна глава.

— Ей, ето я твоята приятелка.

Обърнах се към входа на ресторанта, където Меги Съливан се бе изправила в морскосини панталони, полиестерна блуза в розови и сини флорални мотиви с къси ръкави и бели обувки за тенис. Изправих се и махнах с ръка. Тя ме видя и започна да се промъква през тълпата към нашата маса, държейки синя пластмасова чанта над главата си. Видях погледа на сервитьора и му поръчах бира за Меги.

Меги надигна чашата си.

— Да го вземат мътните. — Тя я изпи на две глътки.

Дългата маса срещу нас бе заета от спортния отбор на една от големите застрахователни фирми. Членовете на отбора бяха със сини тениски, на които с бели букви бе изписано името на отбора — „Фендър Блендърс“. Бяха изпили огромно количество бира и някои от тях се клатушкаха към мъжката тоалетна. Виковете и смехът от масата им, смесен с общата врява в ресторанта, предоставяше почти пълна интимност за малката ни масичка близо до задната стена.

Бяхме изяли хамбургерите си и приключили с общите теми за разговор. Меги се обърна към мен:

— И така, какво има в ковчега?

— Определено съм сигурна, че не е било животно — отговорих аз. — На гроба е написано 1985 година. Но той го е за ровил през юни 1986 година. Това е поне шест месеца по-късно. Кой ще пази толкова дълго умряло животно, преди да го погребе?

Замълчах за момент.

— Абсолютно съм сигурна, че са били заровени компютърни разпечатки.

Разказах им как Тайрън Хендерсън търси информация, свързана с Ханаан, в компютъра.

— Датите съвпадат — обясних им аз. — Маршал е отпечатал документа за Ханаан, състоящ се от седемстотин страници, късно през една майска нощ на 1986 година. Няколко седмици след това той заравя един ковчег в твоето гробище и поръчва надписа за Ханаан.

— Но защо гробище за домашни животни? — попита Меги.

Въздъхнах.

— Удобно е.

— Какво имаш предвид?

— Нека да предположим, че документите за Ханаан съдържат тайна информация за нещо, в което Маршал е бил замесен през 1985 година. Нещо много важно за него. Толкова важно, че не е могъл да допусне мисълта да изтрие всички следи за него. И така той първо отпечатва информацията, а после изтрива файла. Сега всички доказателства са в неговите ръце. Но какво да прави с тях?

— Но защо гробище за домашни животни? — попита Синди.

— Защо не? — отговорих аз. — Сейф в някоя банка е твърде явно, твърде тъпо. Той умира и жена му отваря сейфа. Къде е удоволствието? Още повече, ами ако жена му не разбере? Или не се погрижи? Или каже на някого? Маршал е искал да бъде сигурен, че другите ще го открият. Човешко гробище е много сложно нещо. Не можеш просто така да заровиш не идентифициран човешки труп. А и ковчег с такива размери — ковчег за дете — ще събуди много повече любопитството. Какво още се събира в малък ковчег, трябва да се е запитал той. Естествено: куче или котка. Гробище за домашни животни. Дълговечност на документите й надпис на гроба, който съобщава, поне на някого, че той се е казвал Греъм Маршал и е бил замесен в историята с Ханаан през 1985 година.

Обърнах се към Меги:

— Спомняш ли си ковчега, който той е взел? И въпросите за водоустойчивостта му?

Поясних на Бени:

— Греъм Андерсън Маршал се е тревожел да не би мъртвото животно да се намокри. Глупости. Това са били документи. Водата поврежда документите, а Маршал е искал тези да се запазят.

Меги се наведе напред.

— И така ти твърдиш, че този нахалник е напъхал купчина документи в ковчега и ги е заровил в моето гробище?

Кимнах утвърдително.

— Където ще бъдат съхранени навеки — — каза Синди.

— И името на Маршал е изписано на гранитната плоча отгоре — добави Бени. — Наред с името Ханаан.

— Все още не го схващам — изрече Меги. — Защо ги е заровил в гробище за домашни животни? Кой ще разбере, че са там? Ако никой от приятелите му не знае, че са там, тогава какъв е смисълът да ги заравя?

— Може би е гледал в бъдещето — каза Синди. — Стотици години напред. Някой вижда този надгробен камък и се заинтересува от цялата тази история. Може да го разкопаят и да видят какво има вътре. Може би той е очаквал това.

— Той е гледал в бъдещето — отвърнах аз, — но положително не много по-далече от собствената си смърт.

— Какво искаш да кажеш с това, Рейчъл? — попита Бени.

— Той е искал някой да ги открие — отвърнах аз. — Затова е оставил следи за тях.

— Как? — позаинтересува се Синди.

— Добавката към завещанието — отговорих аз. — Нещо толкова странно като това — попечителски фонд за грижата и поддръжката на гроб в гробище за домашни животни. Преди всичко попечителството е било ненужно.

Аз се обърнах към Меги:

— Разкажи им това, което ми съобщи. Ако някой иска по-специални грижи за гроба си, тогава какво прави?

— Те ми казват какъв вариант избират — отговори Меги. — Написано е отдясно на формуляра за договор, който им давам, когато те идват за парцел. Има стандартни грижи. Те струват седемдесет и пет долара на година. Има доживотни грижи. Хиляда долара. А съществуват и вечни грижи. Три хиляди долара.

— Дотук — казах аз — ясно ли ви е?

— Да.

— Разбирате ли? — попитах аз и огледах масата. — Добавката към завещанието му е била напълно излишна. Единственото нещо, което би могъл да направи с нея, е да възбуди любопитството на фирмата. Той е знаел, че „Абът и Уиндзър“ вероятно ще се погрижат за завещанието му. И е бил сигурен, че един странен попечителски фонд за четиридесет хиляди долара ще ги накара да бъдат любопитни. Никой уважаващ себе си юрист не може да отмине попечителски фонд за мистериозен гроб в гробище за домашни животни. Особено когато юридическата фирма е облагодетелствана от този фонд. Най-малкото, адвокатите са задължени да открият какво има в този гроб.

— Ако това е, което е искал — каза Бени, — той успя.

— Ако гробът не бе ограбен — рекох аз, — се обзалагам, че фирмата щеше да прибегне до ексхумация. Те не биха прекъснали попечителството, без да разберат поне какво е имало в ковчега.

— Дали е оставил и други следи? — попита Синди.

Аз кимнах потвърдително.

— Вземете допълнителните данни. Той е отпечатал съдържанието на файла през 1986 година и после е изтрил само съдържанието. Оставил е името Ханаан като заглавие на файла в компютъра.

За момент всички замълчахме.

Синди изгаси цигарата си в пепелника и вдигна поглед намръщена.

— И какво е имало на компютърната разпечатка, която той е заровил?

Погледнах седналите около масата.

— Дръжте се здраво за стола, защото ще паднете. Изглежда, Греъм Маршал е смятал, че семейството му произхожда от пуританите в Масачузетс. През 1679 година някой си Бенджамин Маршал е участвал в основаването на селище в Западен Масачузетс. То се е казвало Ханаан. Бенджамин Маршал бил един от тамошните църковни старейшини. Дали Греъм Маршал е знаел за това? Може би не, докато не отишъл в колежа. Колежа „Барет“. И там той слушал лекции за една книга. За брошурата на Амброуз Шпрингер — „Лотарията на Ханаан“.

— Откъде знаеш всичко това? — попита Синди.

— Разговарях с преподавател от Северозападния университет, който е завършил колежа „Барет“.

Обърнах се към Бени:

— Пол Мейсън. Той ми разказа, че по онова време в колежа е имало професор, който изнасял популярна лекция за книгата и селището Ханаан.

Опитах се да им обясня за лотарията на Ханаан.

— Тайна лотария — заключих аз, — която решава бъдещето на хората. Звучи невероятно. И мен ме учуди, когато го прочетох. Представете си какво може да направи един деветнайсетгодишен хлапак, който си мисли, че това е историята на един от предшествениците му.

Отпих глътка бира.

— Секретарката на Маршал ми съобщи, че през 1985 година дълго време е работил върху секретен проект, наречен „Ханаан“. На надгробния камък има написана само една дата: 1985 година. Нито датата на раждане, нито датата на смъртта. Затова може да се предположи, че участието на Маршал в случая „Ханаан“ е било през 1985 година. Очевидно е използвал компютъра на „Ботълс и Канс“. Било е безопасно и удобно. Той е имал терминал в офиса си, който е бил пълен с толкова много информация, че да намериш файла за Ханаан е все едно да търсиш игла в купа сено.

— Какво, по дяволите, е правил? — ме попита Бени.

— Бих искала да зная. Базирайки се на тези вестникарски статии, които ти ми помогна да открия, изглежда, сякаш Маршал е имал нещо общо с четири несвързани едно с друго събития.

Обърнах се към Меги:

— Напомни ми за това. Ще ти го обясня по-късно.

Обясних на Бени и Синди:

— Всеки ден във вестника срещате примери на късмет и шанс. Може би Маршал е избрал случайно четири такива събития, описал ги е, заровил е ковчега и се е надявал, че комуто поръчат да разследва какво е имало в ковчега, ще си помисли, че Маршал ги е причинил.

— Това всичко ли е? — попита Бени.

— Може би — отговорих аз. — Но това не обяснява случилото се след понеделник. Кой е откраднал ковчега? От начало си помислих, че Маршал и това е организирал предварително. Заравяш един празен ковчег, организираш да го откраднат след смъртта ти и се наслаждаваш на лудването на човека, натоварен да разбере какво е имало в ковчега. Но къде е удовлетворението за Маршал? Откъде да знае той кой ще намери ковчега? Откъде да знае, че изследователят — аз — ще разкрие всичко само по един празен гроб?

— Господи Боже — каза Меги и поклати глава. — От единадесет гробища за домашни животни в Чикаго Маршал да избере моето за тази мерзост! Господи!

— Това, което ме тревожи — казах аз, — е, че не е било просто една малка шегичка. Ами ако е била голяма шега? Голяма мръсна шега? Ами ако Греъм Маршал е решил в чест на тристагодишнината от лотарията на Ханаан да организира своя собствена лотария? Ами ако той е причинил самолетната катастрофа? Ами ако Маршал е причината за печатната грешка? Ами ако Греъм Маршал е скрил парите в използвания скрин? Ами ако той е определял наградите на конкурса за красота?

— Но защо? — попита Синди.

— Защо не? — отвърнах аз. — Щом Бенджамин Маршал е успял да върши това през 1685 година, защо Греъм Маршал да не успее през 1985 година?

Замълчах за момент.

— Нека възприемем неговия начин на мислене. Маршал през целия си живот е бил адвокат на различни съдебни процеси. Да участваш в съдебен процес е все едно да пишеш история. Какво е историята, ако не последователност от причини и следствия? Същото е и в един съдебен процес. Ако си обвинител, опитваш се да създадеш връзка между последствията — щетите на клиента ти — и причината за тях — поведението на обвиняемия. Ако си защитник, се опитваш да разрушиш причинната връзка. Но адвокатът като историка действа след събитието. Той не го причинява, той само се опитва да го обясни.

Кимнах към Бени.

— Разбираш ли? Това може да е повик за лотария тип „Ханаан“. Ти не обясняваш историята. Не зависиш от свидетел извън твоя контрол. Вместо това ти сам си творец на историята. Ти си съдията. Ти си съдът. Ти си свидетелите.

— Но ако всичко е тайна, няма история — каза Синди.

— Разбира се, че има — отвърнах аз. — Просто са разделени причината от следствието. Следствието е отразено във вестниците — самолетната катастрофа, кралицата на красотата, скритото съкровище, скъпата печатна грешка. За останалите хора това е просто съдба или късмет, или шанс. Спомняте ли си епитафа на гроба? Име, дадено от Провидението. Знаете ли какъв е пълният цитат? Библиотекарката в „Абът и Уиндзър“ ми го намери. От някакъв френски философ е. „Шансът е име, дадено от Провидението.“ В този случай обаче шансът е име, дадено от Греъм Маршал.

— Явно някой по погрешка е разкопал гроба — каза Синди.

— Да — каза Бени. — Но кой го е направил?

— А какво ще кажете за втората гробищна кражба? — попита Меги. — За какво е всичко това?

— Кой е влизал в апартамента ти и е дрогирал Ози? — попита Бени.

— И кой се опита да убие Синди? И кой, по дяволите, е онзи мъж, когото си проследила от метрото?

— Това и мен ме озадачава — отвърнах аз. — Дори Маршал не би могъл да свърши всичките тези неща от гроба.

Седяхме смълчани сред крясъците и смеха в ресторанта.

— Трябва да го приема — каза Бени. — Почти бях убеден, че Маршал е организирал всичко това.

— Дори и сегашните вестникарски съобщения за Ханаан? — настоя Синди. — Ами всичката тази лудост в метрото? — Тя се облегна назад. — Мисля, че наистина съществува лотарията на Ханаан. Някаква тайна организация все още я съхранява и провежда. Стават толкова много необясними неща.

— Може би — отвърнах аз. — Но е почти невероятно.

— И така, какво ще правим? — попита Меги.

— Ще чакаме — отговорих аз. — Ще си държим очите отворени. Ще бъдем нащрек. Може пък и да имаме късмет.

— Как? — попита Бени.

— Нещо трябва да се случи — отвърнах аз. — И аз се моля да не се случи на някого от нас.