Майкъл Кан
Заговорът „Ханаан“ (13)

Глава 12

Видях статията във вестник „Трибюн“, докато пътувах към центъра в четвъртък сутринта. Бе на трета страница в раздела за новини от градския живот:

„ЗООЛОГИЧЕСКА ГРАДИНА УСТРОЙВА ИСТИНСКО ПОГРЕБЕНИЕ НА ПОПУЛЯРЕН ХИПОПОТАМ

Говорителят на зоологическата градина «Брукфийлд» обяви вчера, че са решили да погребат популярния хипопотам Гюс, който почина миналата събота, в гробището за домашни животни «Земя на въртящите се опашки» в югозападната част на Чикаго.

По този начин почитателите на Гюс ще имат възможност да се простят с него — обясни Хармън Браун, помощник-гледач в този зоопарк.

Датата на погребението не бе съобщена.

Смятаме, че погребението ще се състои след седмица, считано от тази събота — каза Меги Съливан, собственичка на гробището. — Ще бъде обикновена, но издържана церемония. Това е, което би искал Гюс.

Хипопотамът почина три седмици след четиридесет и първия си рожден ден. Екип от ветеринари ще му направи аутопсия по-късно през тази седмица. Служители твърдят, че е бил един от най-възрастните хипопотами, отглеждани в зоопарк.“

Бях доволна, че Меги се е успокоила, а и заради собственото ми душевно равновесие. Това щеше да спомогне за бизнеса и да отвлече вниманието й от кражбата на ковчега поне до погребението.

Прекарах почти цялата сутрин в съдебната зала на двадесет и втория етаж в сградата на Федералния съд със съдията Хари Уилсън. Бе сутрешното заседание за даване на показания и около залата се бяхме събрали дузина адвокати, чакащи да ги извикат за техните случаи. Някои препрочитаха пледоариите си, други преглеждаха вестници. Седнах на една от редиците с пейки в чакалнята. Докато ме извикат, прочетох отново добавката към завещанието на Маршал. Сравних четирите дати, определени за изпращане на цветя, с датите от компютърната разпечатка. Във всеки един от случаите цветята трябваше да бъдат доставени един ден по-рано от датата, на която бе отпечатана статията във вестника. За момент се обърках, но после нещата се проясниха. Бе очевидно.

Даването на показания започна в девет и половина сутринта. Най-накрая в десет и половина ме повикаха. Всичко продължи петнадесет минути, съдиите уважиха иска ми и наредиха на противника ми да донесе след петнадесет дни необходимите медицински изследвания.

Обадих се в офиса си от външен телефон близо до съда.

— Някакви съобщения? — попитах аз.

— Бени иска да обядвате заедно в един часа в бара „Двойно «Р».

— Обади се и му кажи, че ще бъда там. Имаш ли телефонния номер на Синди Рейнолдс?

Позвъних на Синди. Тя каза, че може да се срещне с мен след петнадесет минути край басейна в тяхната сграда.

— Ще се попека малко — обясни тя. — Утре снимаме край индианските дюни. Необходимо е да имам някакъв тен.

Синди се бе излегнала на шезлонг върху бетонния под около плувния басейн. Две деца се плискаха в плиткия край на басейна, а възрастен мъж с черна гумена шапка и зелени очила плуваше с бавно темпо. Жена на средна възраст, облечена в цял червен бански костюм, седеше на стол край далечната част на басейна, пушеше цигара и четеше евтино романче.

Синди бе с бял прилепнал бански костюм и слънчеви очила. Приближих един стол и седнах до нея. Слънцето печеше приятно.

— Животът на моделите е труден, а? — подсмихнах се аз.

Синди се засмя.

— Ще рекламираме екипировка за зимен каталог. Наредиха ми да се попека тази сутрин. Не повече от един час. Тази вечер всички манекени трябва да се срещнем в един мотел в Индиана. Снимките ще започнат утре сутринта. Може би ще отнемат около два дни.

— За какво са? — попитах аз. Тя се усмихна.

— Малко оскъдно, а?

Кимнах. Нагоре банският й костюм свършваше точно над зърната на гърдите й, а долната му част бе високо изрязана по хълбоците и много над пъпа й.

— Казаха ми, че не трябва да има видима разлика в тена. Не можех да легна тук гола. Каталогът е за «Карсонс». Не мисля, че те ще ме облекат в нещо по-разголено от това.

— Предполагам, че си права — отвърнах аз.

Синди се облегна назад и си сложи слънчевите очила.

— Какво е станало?

— Не съм сигурна — намръщих се аз. — В «Абът и Уиндзър» намерих файл за Ханаан. Разпечатката е само един лист със закодирани вестникарски статии.

— Вестникарски статии?

— Четири на брой. Всичките са от 1985 година. Прочетох ги миналата вечер.

— И?

— Едната е за теб.

— За мен? — Синди свали слънчевите си очила. — Какво означава това?

— Статията за конкурса «Мис Съединени щати». Същата, която е залепена в албума ти. Беше една от четирите статии, закодирани на листа.

— Наистина ли? — Синди се изправи.

Кимнах утвърдително.

— Другите три статии нямат нищо общо с конкурсите за красота или с теб.

— Този файл Греъм ли го е съставял?

— Мисля, че да, но не съм сигурна. Секретарката му си спомня, че е работил върху нещо с име Ханаан през 1985 го дина. Но тя не знае за какво е ставало дума. Тя провери файловете във фирмата и откри само този документ. Така че не може да се каже кой е авторът на този списък.

— На ръка ли е написан?

— Не. Компютърна разпечатка e.

— На компютрите на «Абът и Уиндзър» ли е съставен?

— Не мисля, че е така — отвърнах аз. — Поне не на главния компютър на фирмата. Имам една идея и утре ще отида във фирмата, за да видя дали не мога да открия нещо.

Прегледах бележките си.

— Какво знаеш за двама бизнесмени — Карсуел и Фремингам? Познаваш ли ги?

Тя поклати отрицателно глава.

— Не.

— А конгресмена Барнет? Или семейна двойка от «Парк Ридж» на име Байрън?

— Не. За тях ли са останалите материали? Кимнах с глава.

— Двамата бизнесмени са починали при самолетна катастрофа. С частен самолет. Автобиографията на конгресмена Барнет е била публикувана с печатни грешки на първата страница. Семейство Байрън са намерили много пари в стар скрин, който купили от полицейска разпродажба на стари вещи.

Синди се намръщи.

— За тях ли са останалите статии?

— Да.

— Какво прави моята статия при тях?

Присвих рамене.

— Нямам представа. Но поне засега тези статии са единствената следа, която имам.

— Ти мислиш, че те имат нещо общо с домашното животно на име Ханаан, нали?

— Мисля, че са свързани по някакъв начин.

Разказах й за добавката към завещанието.

— Не го разбирам, Рейчъл.

— Аз също. Но погледни датите. Статията за теб се е появила на двадесет и осми юли. Според добавката към завещанието на Маршал две дузини рози трябва да бъдат доставени на двадесет и седми юли. Същото е и с останалите статии. Розите трябва да бъдат доставени един ден преди появата на статиите.

— Защо един ден по-рано?

— Отначало това ме обърка и мен. Но помисли малко. Всяка вестникарска статия се появява един ден след като се е случило събитието, описано в нея. Той иска розите да бъдат доставени точно в деня, в който е станало събитието. Конкурсът за красота се е състоял на двадесет и седми юли, а не на двадесет и осми. Както ти казах, датите съвпадат. Не може да е просто съвпадение. Освен това името на файла бе Ханаан. А каквото и да е заровено в този гроб, то е носило това име.

Синди се втренчи в пода.

— Окей — каза тя накрая. — Но каква е връзката между тези събития и гроба на едно домашно животно?

— Не знам. Затова и дойдох да те видя. Може би ще успееш да ми помогнеш. Преди 1985 година познаваше ли Маршал?

— Не. Започнах да се срещам с него през лятото на 1986 година.

— Сигурна ли си, че никога не ти е говорил за нещо лично?

Синди се наведе да си вземе пакета цигари «Вирджиния слимс». Извади една цигара и запали с газова запалка. Изчаках я. Бавно изпусна дима и се обърна към мен.

— Не бях напълно искрена с теб вчера — каза тя. — Едва те бях срещнала и не те познавах.

Тя дръпна още веднъж от цигарата си.

— Греъм и аз не бяхме близки през първата година. Свързваше ни само бизнесът. Но през последните шест месеца той започна да се отпуска, да си споделя с мен. Статията за самолетната катастрофа ми напомня за нещо, което той ми разказа преди няколко месеца.

— Какво е то?

— Сестра му. Тя също е участвала в конкурси за красота. От начина, по който говореше за нея, предполагам, че наистина е била много красива. Била е две години по-голяма от него.

— Какво е станало с нея?

Синди поклати глава.

— Господи, било е ужасно. Греъм е бил едва на осемнадесет, когато това се е случило. През лятото, преди да отиде в колеж. Мисля, че било през 1955 година. — Синди замълча за момент, за да изгаси цигарата си. — През онова лято сестра му и майка му са загинали, когато са отивали на конкурс за красавици в Спрингфийлд.

— При самолетна катастрофа ли?

Синди отново поклати глава.

— Не точно. От самолет. Малък частен самолет имал трудности с мотора си. Пилотът се опитал да се приземи на магистралата. Направил го точно върху тяхната кола, докато те пътували по това шосе.

— Боже мой!

Синди кимна.

— Да. Всички са загинали. Можеш ли да си представиш това? Да загинеш на магистрала от падащ самолет?

— Греъм ли ти разказа всичко това?

Тя кимна утвърдително.

— И още нещо. Предполагам, че баща му никога не се е възстановил от шока. Почнал да пие през лятото и починал от сърдечен удар през зимата. Това наистина довършило Греъм. Първо изгубва сестра си и майка си. После наблюдава как баща му бавно се самоунищожава пред очите му.

— Това единствената сестра ли му е била?

— Да. И мога да ти кажа, че я е обичал твърде много. През нощта, в която ми разказа това, бе много тъжен и с мъка достигна до края на историята.

Този случай ме разтърси повече, отколкото бях предполагала. Греъм Маршал, когото аз познавах — арогантния и властен старши съдружник, — нямаше нищо общо с момчето, загубило цялото си семейство на осемнадесетгодишна възраст през 1955 година.

Синди избърса очите си с опакото на ръката.

— Никога не проговори повече за това. Бях му благодарна. В историята имаше една част, която, не знам защо, ме безпокоеше.

— За какво става дума?

Синди потръпна.

— Може би го възприемам твърде надълбоко. Сестра му. Казвала се е Синтия.

Не проговорих и дума.

— Изглежда, той не виждаше връзката — продължи тя. — Господи, Фройд сигурно кара всеки да стане подозрителен. Нямам предвид, че Греъм е извършвал нещо като кръвосмешение. Просто аз веднага съзрях връзката — още една кралица на красотата на име Синтия.

Тя поклати глава.

— Имала съм странни молби от клиентите си. Но не бях готова да изпълнявам ролята на сестра му. Не бих могла. Но както ти казах, той повече не се върна към тази тема.

И двете замълчахме за момент.

— А какво точно за конкурса за красота, в който си участвала, те питаше? — заинтересувах се аз. — Какво точно каза той?

Синди отново отвори пакета с цигари.

— Искаш ли една?

— Не, благодаря. Опитвам се да ги откажа.

— Аз също. Опитах се през януари. През март също. И през май. — Тя замълча, докато запали цигарата си. — Както ти казах, начинът, по който той обсъждаше даден въпрос, бе странен. Но първия път, когато го направи, бе наистина особено.

— Как?

Тя изпусна дима от цигарата си, който бързо се разсея.

— Беше една нощ, след като бяхме… бяхме го правили. Мисля, че миналото лято. Греъм седеше пред огледалото и си връзваше вратовръзката. Изведнъж той ме попита, сякаш без никаква връзка: «Мислиш ли, че късметът има нещо общо с това?» «С какво?» — попитах аз. «С конкурса за красота — отговори той. — Другите момичета побеждават, а ти оставаш трета.» Това ме изненада. Никога не бях се замисляла за късмета. И искрено се изненадах, че той — Греъм Андерсън Маршал — знае кой е бил на трето място. Или пък коя е била победителката. Присвих рамене и отговорих: «Мисля, че това е късмет като на лотария.» Той се обърна към мен, последна ме, а очите му бяха тъжни. И тогава той каза — аз никога няма да забравя тези думи, — каза бавно: «Това наистина бе късмет от лотария. Сега съжалявам за това. Но може би то ме е довело при теб?» Странно, нали?

— Наистина — казах аз накрая. За момент нещо ми просветна, но сега бях още по-объркана.

— Удоволствие ли беше да се работи с него? — попита тя.

— Не — отговорих аз. — Той бе грубиян. Много взискателен. Ако поискаше нещо да бъде свършено, то наистина трябваше да бъде. Веднага. Не приемаше извинения. Не мисля, че някога е работил с жена адвокат.

— Опитал ли е нещо с теб?

— Не. Не беше такъв — замълчах за малко. — В това отношение беше различен. Повечето мъже адвокати, особено съдружници, се опитват. Начинът, по който те гледат, когато говорят с теб, шегите им, ръката им върху рамото ти.

— Имаш ли приятел? — попита Синди.

— Сега нямам.

— Скоро ли скъсахте?

— Преди няколко месеца.

— Мога да ти кажа — каза тя.

— Какво имаш предвид?

— Ти си сложила защитна броня. Трябва много да те е наранил.

— Вярно е. — Кимнах утвърдително.

— Не се ядосвай! Те се държат като малки момчета в сладкарски магазин. Не могат да не си вземат нещо.

— А при теб как е? — попитах аз.

— При мен ли? — Синди се усмихна и поклати глава. — Все едно да работя и в празничен ден. Повярвай ми, аз се наслаждавам на нощите, когато съм сама. Далеко от тях.

Тя дръпна от новата си цигара.

— Може би, когато спра всичко това, може би тогава.

Наблюдавах възрастния мъж, който бавно плуваше кроул. Ръцете му бавно се издигаха от водата, една по една.

— Някога била ли си омъжена? — попита Синди.

Поклатих отрицателно глава.

— Как си успяла?

— Какво имаш предвид? — запитах аз.

— Ти си умна, красива, с прекрасно тяло. Сигурно се тълпят след теб.

Присвих рамене.

— Винаги е бил неподходящ мъж в подходящо време или подходящ мъж в неподходящо време.

— Не те разбирам.

— В средното училище търсех някой, който да бъде самоуверен — обясних аз. — Самоуверените ме привличаха. Трябваше да се облича леко, да говори самоуверено, да е различен от тълпата. Имаше един такъв. Предния защитник на училищния отбор по ръгби.

— Аз също имах такъв — каза Синди.

— Добре изглеждащ, великолепно тяло, малко мозък.

— И добре работеха с ръцете.

Засмяхме се и двете.

— После отиваш в колежа и ти се приисква да бъде интелектуалец — продължих аз. — Приятел за душата. Някой, с когото би могла да обсъждаш Сартър, който вярва, че Америка се управлява от тоталитарна фашистка диктатура. Знаеш този тип мъже. И тогава, след като преминеш и през този период, накрая осъзнаваш, че този, когото наистина искаш, трябва да бъде… да бъде мил.

Синди се усмихна.

— За предпочитане хубав мъж с приятна усмивка.

— Да. Хубав мъж, с великолепно тяло, който харесва поета Робърт Лоуел^[1].

— Ти също ли харесваш Робърт Лоуел?

— Какво означава това също? — попитах аз.

— Греъм Маршал харесваше едно от стихотворенията му.

— Вие с Маршал сте чели заедно поезия?

— Не точно. Греъм ми донесе една антология със стихотворения. Бе част от ролята му на Пигмалион. Прочете ми «За мъртвия съюз». После ми разказа за полковник Робърт Гоулд Шоу. Знаеш ли какъв е бил Шоу?

— Не много — отвърнах аз. — Знам само, че е бил бял, който е командвал полк от чернокожи войници на страната на Севера.

— Маршал ми разказа всичко за него. Интересна история е.

— Разкажи ми я — помолих аз.

— Шоу е бил бостънец, истинска синя кръв. Аристократ от Нова Англия. Когато избухнала Гражданската война, той постъпил във войската. През пролетта на 1863 година го произвели в чин полковник и го поставили начело на първия полк от чернокожи войници. Същото лято той завел чернокожите си воини на остров Фоли^[2]. Не е ли чудно: остров Фоли. Войските на Юга атакували Форт Уагнър и полковник Шоу и черните му войници отвърнали на атаката. Шоу бил ранен, докато превземали хълма. Той достигнал до върха, забил там сабята си и умрял. Повечето от половината от войниците му загинали тогава. Погребали ги — Шоу и войниците му — в плитък окоп близо до морето. Няколко години по-късно морето отнесло окопа и всичките трупове, включително и този на Шоу.

— Не бяха ли построили паметник в негова чест в Бостън? — попитах аз.

Синди кимна.

— След като войната свършила, група бостънски граждани събрали пари, за да бъде издигнат паметник в чест на полковник Шоу и неговите войници. Отнело им почти тридесет години да го построят. Виждала съм го. Наистина е прекрасен.

Синди загаси цигарата си.

— Невероятна история е, нали?

— Да — отвърнах аз.

— По-невероятен е подаръкът, който ми направи Маршал.

— Какъв е?

— Качи се с мен горе и ще ти го покажа — каза тя, поглеждайки часовника си. — Достатъчно дълго се пекох.

— Трябва да се срещна с един приятел на обяд — обясних на Синди, докато вървяхме към асансьора. — Само приятел. От «Абът и Уиндзър». Защо не дойдеш с нас? Ще го харесаш. Наистина е симпатяга и знае почти всичко за случая.

Тя отключи вратата и ме погледна.

— Сериозна съм — потвърдих аз. — Метни си някакви дрехи и да тръгваме. Ще прекараме весело.

Синди сложи ръка на дръжката на вратата и се замисли за момент. После присви рамене и каза:

— Защо не? Може би си права.

Отиде в спалнята, развързвайки горнището на прилепналия си бански. След няколко минути се върна в дневната, облечена в лилави бикини и копринена блуза, която още не бе закопчала. Държеше в ръце картонен плакат с размерите на вестник.

— Маршал ми даде това — каза тя. — Държа го в спалнята си.

На плаката бе монтирана заглавната страница на вестник «Бостон Комонуеил» от 29 май 1863 година. Тя се състоеше от десет колони, напечатани с плътен, дребен шрифт без илюстрации.

— Не знам къде го е намерил — рече Синди, закопчавайки блузата си. — Прочети тази статия — посочи тя. — Ще си обуя едни джинси и сандали и идвам.

Статията беше напечатана в средата на страницата:

ПРЕДСТАВЯНЕ НА ЦВЕТНОКОЖИЯ 54-и ПОЛК

Четвъртък, 28 май. Този ден ще бъде запомнен от всички граждани на Масачузетс, които обичат свободата и се борят тя да победи, та да бъде заличен официално позорът от предразсъдъците срещу цветнокожите.

Воден от смелия си млад командир, полковник Робърт Гоулд Шоу. 54-и полк напусна лагера в ранен час и се отправи към Комон, където пристигнаха към десет и половина часа. Спряха пред губернаторската резиденция и се представиха на висшите военни, инспектиращи войските. Губернаторът Андрю и служителите му, негово превъзходителство, много офицери и видни граждани поздравиха полка.

Множество от хора, поне пет или шест хиляди, присъстваха на церемонията. Сред тях личаха добре познатите лидери на аболиционистите^[3] — Гарисън, Филипс, Куинс, Мей, Дъглас и други, — а освен тях и редица видни бостънци — Лоул, Пътнам, Джексън и Кебът.

Хората от цветнокожия полк са добре въоръжени с пушки «Енфийлд», добре обучени и тяхната военна стойка по нещо не отстъпваше на другите новосформирани полкове, преминаващи през града.

Губернаторът Андрю им връчи знамето, като произнесе дълго и прочувствено слово, а преподобният мистър Гримс го освети. Красивият и смел командир на 54-и полк отговори:

«Ваша светлост, ние приемаме знамето с чувство на дълбока благодарност. То ще ни напомня не само за причината, поради която се бием, но и за приятелите ни, останали тук. Благодарим на Бога за възможността, която ни предостави, да докажем, че не е направил грешка, като ни е предоставил честта да бъдем първият цветнокож полк, да бъдем първият щат, изпратил такъв полк във войната.»

Крайната цел на похода им бе пристанът, където войските се натовариха с малко закъснение на парахода «Де Молей». Параходът отплава вчера следобед в четири часа.“

Облегнах плаката на фотьойла. Каква беше причината Маршал толкова да се интересува от всичко това? Защо се бе загрижил за полк от цветнокожи от времето на Гражданската война? Изглежда, Синди смяташе, че това просто е само един странен подарък от един от клиентите й. Може би бе права.

Барът „Двойно «Р» е шумна дупка в подземията на градски паркинг. Гаражът бе срещу театър «Уудс», на чиято бяла фасада се виждаха имената на тазседмичните три филма: «Тексаско клане», част III, «Кунг-фу убийци» и «Завръщането на смъртоносния ученически взвод».

— Знаеш ли, бяха ми предложили роля в «Смъртносният ученически взвод» — каза Синди. — След конкурса за красота получих предложения да се снимам в няколко отвратителни филма.

Тя ме последва по стълбите в задимения ресторант. Минахме покрай бибибкането и тряскането на видеоигрите и стигнахме до Бени. Той бе запазил една дървена маса до сцената, на която свиреше според плаката — «Съндаунерс» — най-известната кънтригрупа на запад — дава представления след залез-слънце до полунощ“.

Представих Синди на Бени, който загуби дар слово. Той се изправи на крака, като почти бутна малката маса, удари си ръката, а очите му щяха да изскочат. Синди и аз се наредихме на опашката, взехме си ядене и се върнахме при Бени. Той ни бе поръчал по бутилка бира.

— Господи, Бени — казах аз, — как можеш да ядеш такъв боклук? — На масата пред него имаше две купи с лютив доматен сос, хамбургер с пържени картофи и хот-дог.

— Това е тяхното специално гориво — обясни Бени. — До три следобед ще съм готов за излитане.

Той се обърна към Синди, която се смееше и отпиваше от бирата:

— В „Абът и Уиндзър“ сме културни момчета.

— И така, какви са добрите новини? — попитах аз. — Секретарката ми каза, че си имал голямо съобщение за мен.

— Не мога да повярвам, Рейчъл. — Бени отпи глътка бира. — Днес ми позвъни заместник-деканът на Юридическия факултет в Депол. За първи път го чувам.

Той се обърна към Синди:

— Опитвах се да си намеря работа като преподавател. Изпратил съм резюмета и копия от статиите си на всички юридически факултети в западната част на страната. — Бени ме погледна. — Те ми се обадиха и ми предложиха асистентско място от следващия януари.

— Шегуваш се!

— Не, Рейчъл. Двегодишен договор, за да преподавам до говорно право и да водя семинари. Можеш ли да повярваш? Това означава край на голямата заплата, но си заслужава. Веднага приех.

— Поздравления, Бени — казах аз.

— Супер е — добави Синди.

— Кога ще напуснеш фирмата? — попитах аз.

— Вероятно около първи октомври. Ще си почина няколко месеца, преди да започна преподавателска дейност. Ще направя нещо весело за разнообразие. Може би дълга почивка в „Майронс хаус“.

— Какво ще кажеш за едномесечна електрошокова терапия в болницата „Белвю“? — попитах аз. Отпих глътка бира. — Кой знае, може би Синди е една от твоите бъдещи студентки.

— Синди? — повтори Бени, гледайки към нея.

Тя кимна.

— Синди има намерение да запише право — обясних аз.

— Добра вест — каза Бени с комично учудване. — Красавица с мозък в главата си.

Той сложи ръка на сърцето си и отвори широко очи.

— Най-сетне, Господи. Изпратил си ми знак.

Доядохме обяда си, говорихме за различните правни факултети и за отбора „Кубе“, който току-що бе започнал лятната си почивка.

— Забравете „Кубе“ — рекох аз. — Наблюдавайте моите „Кардинале“. И тази година ще го направят отново. Този път ще спечелят и световните серии.

Бени погледна към Синди и поклати глава.

— Това е нещастието на Рейчъл. Тя е красива, умна, с великолепни крака. Световни крака. Но жената си харесва „Кардинале“. Дори е кръстила кучето си на техния капитан.

— Не се подигравай — каза Синди на Бени. — Израснах в Пеория, викайки за „Кардс“. Баща ми ме водеше два пъти през лятото на стадион „Буш“.

— И двете ви уволнявам. — Бени допи бирата си и поръча по още една за всички нас.

— Значи ти помагаш на Рейчъл за случая Ханаан — попита я Бени.

— Малко — отговори тя. — Страхувам се, че от мен няма голяма полза.

— Бени знае за сърдечния удар в апартамента ти — казах аз.

Бени кимна.

— Познаваш ли Джийн Хубър? — попита той бързо.

— Не… как да кажа, професионално — отвърна Синди. — Но знам какво е работел във вашата фирма. Той наистина е починал от сърдечен удар в офиса си, нали?

— Посред бял ден — обясних аз. — Той винаги държеше вратата си затворена. На секретарката му не беше позволено да влиза в офиса, когато вратата беше затворена. Той говореше с нея по телефона.

— Очевидно е получил сърдечен пристъп по средата на сутринта — продължи Бени. — Трябва да е съборил телефона, когато е падал. Секретарката му помислила, че той говори по телефона, защото лампичката на вътрешния му номер светеше на нейния телефон. Около четири часа следобед един от другите адвокати почукал на вратата и влязъл. Намерил го да лежи по гръб, студен като шаран.

— Господи — промълви Синди.

— Приятелят ти Маршал едва не погуби Хубър с един от мръсните си номера — казах й аз.

— Маршал е погаждал мръсни номера? — учуди се Синди.

— Когато е бил по-млад — обясни Бени. — Бе прочут с тях.

— Какво е направил на Хубър? — попита Синди.

— Хубър и Маршал били в Канзас Сити за съдебни заседания — разказваше Бени. — Те се, настанили в хотел „Краун Сентер“ и двамата отишли в стаята на Хубър. Предполагам, че Хубър имал нужда от пари в брой за през нощта. Казал на Маршал, че ще слезе долу, за да купи списания и да осребри един чек на рецепцията. Веднага щом Хубър изля зъл от стаята, Маршал позвънил на рецепцията и им казал, че се обажда Джийн Хубър и че някакъв едър мъж в сив костюм току-що влязъл в стаята му, ударил го и му откраднал портфейла и чековата книжка. Междувременно Хубър слязъл долу с асансьора, влязъл в магазина за подаръци и после отишъл на рецепцията и помолил да му осребрят чека. Две минути по-късно бил обграден от ченгета. Сложили му белезници, завели го в участъка и го задържали. Хубър побеснял. Получил страшен кръвоизлив в затвора. Междувременно Маршал се обадил на кмета, който му бил състудент от правния факултет, и два часа по-късно Маршал отишъл в полицията и освободил Хубър.

— Това е ужасно — промълви Синди.

— Да — отвърна Бени. — Но Хубър не се опита да му го върне. Бе уплашен до смърт от Маршал. Повечето от съдружниците в „Абът и Уиндзър“ също бяха. Маршал притежаваше странна власт над тях, особено над младите, които той бе обучил. Държеше се с тях като квачка с пиленцата си.