Майкъл Кан
Заговорът „Ханаан“ (27)

Глава 26

Бени Голдберг ни чакаше във фоайето на моята жилищна сграда, когато се върнахме. Той погледна към Синди и опули очи.

— По дяволите!

Засмях се.

— Бени — казах аз, — нали си спомняш Синди?

— Проклето момиче! Добре завърнала се! — Бени я прегърна с мечешка прегръдка, като я повдигна от пода.

Синди се подсмихна и изпъшка.

— Благодаря. Хубаво е да се завърнеш.

Качихме се в апартамента ми и Синди му разказа всичко, докато сипвах вода на Ози и му направих две бъркани яйца. Бяха полезни за козината му. Върнах се в дневната с бира за Бени и диетична кола за Синди и мен. Пуснах албума „Аби роуд“ на „Бийтълс“ на стереокасетофона и се обърнах към Бени:

— Малко джин, а?

— Диво — заключи Бени. — По-скоро опасно като ада. Ти си се сблъскала с много опасна група хора.

— Може би — казах аз. — А може би не.

Отворих капачката на моето безалкохолно и седнах на пода срещу Синди и Бени, които се бяха разположили на дивана.

— Експлозията в апартамента на Синди не е доказателство, че някакъв заговор на Ханаан се опитва да я убие. Дори не доказва, че някой се опитва да я убие. Може наистина да е имало изтичане на газ. Синди е платила на някакъв мъж да прекъсне газопровода. Може би той не си е свършил работата. Или някой на етажа е пипал главния газопровод и без да иска, е отворил връзката към фурната на Синди. Би могло да се случи и това.

— Какво ще кажеш за всичко останало? — попита Синди.

— Някои неща могат да се обяснят — присвих аз рамене. — Някои не могат. Все още. Кражбата на ковчега. Съобщенията във вестниците „Ридър“ и „Трибюн“. Смяната на пакета в метрото. Мъжът в комбито, който влезе в сградата „Крайбрежна кула“.

Усмихнах се безмълвно.

— Втората кражба на ковчег. Откраднатият речник. Претърсването на апартамента ми.

— Прекрасно, Рейчъл — каза Бени. — Радвам се да чуя, че няма много неясни неща. Какво смяташ да правиш?

— Не знам — присвих аз рамене. — Ще измисля нещо.

Бени се опита да сподави едно оригване.

— Господи — изпъшка той.

— Не изглеждаш много добре.

— Намерих си майстора.

— Коя е тя?

— По дяволите, това не е жена, а храна. — Бени се облегна на дивана. Погледна към неотворената кутия с бира и притвори очи. — Всъщност не бих я нарекъл храна.

— Какво бе то? — позаинтересувах се аз.

Бени потръпна.

— Димящи факли. От онази гостилница, дето я отвориха в Холстед. Цялата ми храносмилателна система е дала сигнал за тревога от полунощ.

— Какви са тези димящи факли? — попита Синди.

Той изпъшка.

— Твърди се, че са задушени свински наденички. Но трябваше да видиш тези неща. Само Господ знае какво има в тях.

— Лошо, а? — изхили се Синди.

— По-лошо. Чувала ли си за трайф?

— Не.

— Това е обратното на кошер^[1] — обясни Бени, като сподави още едно оригване.

— Тези димящи факли са мегатрайф. Ако един евреин изяде четири от тях наведнъж, ще му порасне нов препуциум. След като изядох две, се почувствах като токсичен отпадък.

— Доколкото разбирам, не си падаш по това мексиканско място, а?

— Аха. Не го споменавай. Не бих могъл да поема нищо по-силно от магнезиево мляко.

Бени стана от дивана.

— Извинете ме, дами. Дебелите ми черва подават сигнал SOS.

 

 

Всички решихме да пропуснем обяда. Синди и аз не бяхме огладнели още от закуската, а стомахът на Бени подаваше зловещи сигнали. Направих му чаша слаб чай, а после той ни откара до центъра с колата си. Исках да отида в офиса си, а Синди трябваше да си купи някои дрехи и перуки.

Бе приятен августовски следобед. Небето бе тъмносиньо и езерото блестеше на слънчева светлина, докато пътувахме по крайбрежната улица. Футболът се радваше на успех по всички игрища покрай авеню „Монтроуз“, а испанските семейства се събираха на дузини около гриловете за барбекю покрай парка. Далече на юг бегачите за здраве и велосипедистите се движеха бавно по пътя, където той навлизаше в пристанището.

Синди ми посочи платноходките и яхтите, леко поклащащи се в пристанището.

— Веднъж имах клиент, който ме заведе на яхтата си и плавахме с вдигнати платна — каза тя. — Плати ми двеста долара, за да му чета стари писма от негова приятелка от колежа и да го гледам как мастурбира. Много странно.

— Аха — рече Бени. — Ние винаги се опитваме да плуваме срещу течението, постоянно се връщаме в миналото.

Той ме погледна втренчено в огледалото за обратно виждане.

— Не е зле — съгласих се аз. — Не е велико, но не е лошо.

Зад изхода „Фулъртън“ крайбрежната улица имаше странно разширение към небостъргачите на авеню „Мичигън“. Небостъргачът „Джон Хенкок“ се извисяваше напред като топ в шах за гиганти. Движението се забави при плажа „Оук стрийт“. Бени започна да пъшка.

— Господи, погледни тези деца — изрече той.

— Забрави ги, Бени — му каза Синди. — Познавам този тип мъже. Всичкото, което те искат, са наркотици и ексцентричен секс.

Бени изпъшка отново.

— Кокаин и робство. И така цял живот.

Той остави колата си в обществен гараж близо до офиса ми. Синди отиде по магазините за дрехи, черна перука, слънчеви очила, а Бени доброволно тръгна с нея да й прави компания. Уговорихме се да се срещнем в офиса ми в шест часа.

Моят офис се намира в една от старите сгради в квартала. Най-големите наематели — юридически и счетоводни фирми — го напуснаха и се преместиха в тавански помещения в новите бляскави небостъргачи на улица „Ласал“. Повече от половината помещения не бяха заети. Делях етажа си с програмисти, възрастен лекар на свободна практика и три женски счетоводни фирми. Техните офиси бяха тъмни в събота следобед.

Влязох вътре и отворих прозореца да проветря. Мери бе напечатала черновата ми за съдебната реч, която бях приготвила в петък. Имаше шест дни, докато почне процесът, а тя се нуждаеше от доста преработка. Сложих касета в диктофона, обърнах се към прозореца и започнах да диктувам. Спрях след второто изречение и пренавих касетата, казвайки си, че защитната реч може да почака.

Трябваше да издиктувам бележките си за Ханаан. Откъде да започна? От гробището: моята първа среща с Меги. Не, по-добре да започна от самото начало. Срещата ми с Измаел Ричардсън. Като диктувах, можех да си припомня всичко. Някъде тук трябваше да е решението на проблема. Включих диктофона и започнах отначало.

Един час по-късно телефонът иззвъня. Бе Меги Съливан.

— Как вървят приготовленията ти за погребението?

— Ще започнат да копаят в понеделник, дете. Намерих дърводелец за ковчега. Обеща, че ще бъде готов до четвъртък. Ще натоварят Гюс в петък сутринта и ще го докарат на камион с желязна каросерия.

— Направиха ли му аутопсия? — попитах аз.

— Още не. Ще го оставят да се размрази през уикенда и ще започнат в понеделник.

— Ще дойда в събота за погребението.

— Ще се радвам. Но ела по-рано. Ще има много хора.

— Предполагам, че последната нощ е било спокойно.

— Да. Тази сутрин намерих стария Върн заспал в стаята на покойника.

— Добре. Слушай. Не знам точно къде се намира този ковчег, но мисля, че знам какво има в него. Би ли наминала покрай офиса ми? Ще бъда тук до шест часа.

— Дотогава ще мога да дойда.

— Добре. Ела. А сега искам да ти задам няколко въпроса — казах аз.

— Питай.

— Таксата за погребение в гробището ти какво включва?

— Парцела земя и самото погребение.

— А грижата и поддръжката?

— Те се плащат допълнително.

— Как се урежда това?

— Зависи. Предлагам на моите клиенти няколко възможности за избор. Те са отпечатани направо на типовия ни договор. Могат да плащат годишна такса или да си платят за постоянна грижа и поддръжка чрез една глобална сума. Размерът на сумата зависи от вида на грижите и поддръжката, която те желаят. Предлагам обикновен пакет от услуги и луксозен.

— И всичко това е записано в договора?

— Да. Но аз също го обявявам винаги.

Това решаваше нещата окончателно.

— Благодаря ти, Меги.

— До довечера, дете.