Майкъл Кан
Заговорът „Ханаан“ (11)

Глава 10

Прибрах се в офиса си малко след пет. Мери току-що бе си отишла. Оставила ми бе бележка от Меги Съливан.

Обадих се на Меги, която беше във възторг, тъй като бе разбрала от зоопарка условията за погребването на хипопотама. Погребението бе определено за след седмица, считано от тази събота.

— Защо толкова дълго? — попитах аз.

— Да не мислиш, че е лесно да се погребе един петтонен хипопотам? Трябва да наема кран и двама допълнителни гробари. Необходим ми е дърводелец, който може да скове ковчег с размерите на пикап, марка „Форд“. Гюс може да почака. Два дни ще трябва и да го размразяват. Освен това мисля, че ще го аутопсират. Това също ще отнеме време.

И двете бяхме осъзнали важността — за нея, за Греъм Маршал и за „Абът и Уиндзър“ — да не разгласява в пресата за кражбата на ковчега. Но аз исках да й обясня потенциалния конфликт между нейния интерес, изразен като защита на правата й на собственост, и този на адвокатската фирма, която искаше да обяви за невалиден попечителския фонд.

— Чуй, искам ти да се заемеш със случая. Уверена съм, че ще ме защитиш, Рейчъл. Това можех да го кажа още когато те видях за пръв път. Ти и аз сме двойка упорити жени. Само намери ковчега.

— Ще се опитам.

— Между впрочем девер ми беше тук днес. Братът на Карл. Той е бил ченге. Сега е охрана в едно от близките предприятия. Огледа всичко много внимателно. Казва, че е професионална работа. Няма отпечатъци, няма следи от гуми, нищо. Никакви следи.

Разказах й какво съм открила досега. Уговорихме се да се чуем утре.

Продиктувах на диктофона няколко писма, прибрах няколко съдебни книжа в куфарчето си и го заключих. Бени Голдберг и аз трябваше да се срещнем за вечеря в кафето „Хартленд“ в парка „Ийст Роджърс“. Тъкмо бях излязла на перона на метрото на улица „Стейт“, и северният влак се показа. Седнах до прозореца, вратите се затвориха с трясък и влакът се понесе напред с глух метален стон. Облегнах се назад, докато влакът се провираше през тъмния тунел под река Чикаго. Лампите в тунела прелитаха покрай прозореца ми.

Електрическият влак навлезе в станция „Морз“. Слязох и се отправих към северния край на перона, а оттам по стълбите излязох на булевард „Лънт“. Кафене „Хартленд“ е на ъгъла на булевард „Лънт“ и тясната уличка, която върви паралелно с метрото. Бени още не бе дошъл. Седнах на последната маса отвън на терасата.

Десет минути по-късно той се появи на паркинга пред ресторанта и натисна свирката на колата си, марка „Шеви Нова“ от 1970 година, докато излизаше от нея. Носеше сандали, червена тениска с бял надпис „Моля, помогнете ми — аз съм ендоморфен“. Отпред тениската му беше размъкната и откриваше широко косматото му тяло.

— Ти не си ли се прибирал вкъщи? — попитах аз.

— По-добре ми повярвай, Рейчъл. — Бени седна срещу мен. — Целия следобед прекарах в Чикагската обществена библиотека, потейки се. Каква мъка! Няма климатична инсталация, няма вентилация. Докато бях там, си мислех, че ще трябва да лекувам рака, който нарастваше в подмишечните ми ямки.

Бени огледа ресторанта и взе менюто.

— Шик място си открила, Рейчъл. Погледни това меню. Сандвич с ядки! Какво, по дяволите, е това? Нямат ли свинско месо тука?

— Опитай рибата или пилето.

Накрая той се спря на пиле с копър. Аз си поръчах супа от леща и гъбена каша. След като предадохме поръчките си, Бени ми разказа за изследователските си усилия този следобед.

— Рейчъл, мисля, че това определение в речника е печатна грешка. Нищо не можах да открия за Ханаан, Масачузетс. Абсолютно нищо. Дори помолих една от библиотекарките също да потърси. Това място никога не е съществувало.

— Целият този случай е странен — отвърнах аз. — Нито една подробност не се връзва с друга.

— Какво имаш предвид?

— Само няколко очевидно несвързани помежду си неща. Греъм Маршал погребва нещо, наречено Ханаан, в гробище за домашни любимци. Издига му паметник със странен епитаф. Върху надгробния камък е написана само една дата: 1985 година. Но Маршал го заравя през май 1986 година. Никой не знае какво има в гроба, дори и собственичката на гробището.

— Тя е Меги Съливан, нали?

— Да. А след това Маршал създава попечителския фонд за поддръжка на гроба. Постановява създаването му в тайна добавка към завещанието си, въпреки че фирмата се е занимавала с това. Пет седмици след смъртта му нищо не се случва. Но точно тогава фирмата ме наема и аз посещавам гроба. Тогава посред нощ някой разкопава гроба и открадва ковчега. Междувременно секретарката на Маршал смътно си спомня, че през 1985 година е работила с Маршал върху секретен проект, касаещ Ханаан. Но тя не знае за какво е бил той. Маршал се е занимавал с всичко сам, дори със създаването на информационните файлове. Тя никога не го е чувала да споменава за домашно животно. Тя претърси информационните файлове в главния компютър за нещо, касаещо Ханаан, и откри един лист от компютърна разпечатка. Онзи, който ти показах днес. — Замълчах, докато келнерката сервираше поръчката ни. — Днес посетих Синди Рейнолдс. Ти беше прав. Тя е била с Маршал, когато той е починал. Наистина е много хубава. И умна също.

— В тебе ли е листът? — попита Бени.

— Какъв лист?

— Компютърната разпечатка.

Извадих копието си от куфарчето и го поставих на масата.

— Цял следобед го разучавах — казах аз. — Нещо в него ми е познато, но все още не мога да схвана какво.

— Дай да разгледаме първия ред — каза Бени. — Три, тире, двадесет, тире, буквите „Ч“ и „Н“, тире, седемнадесет, тире, три. — Той изучаваше листа. — Всеки ред има същата структура: две числа, последвани от две или три букви, и накрая още две числа. Не са номера на кола — поне не на щата Илинойс. Почакай малко, може би те имат нещо общо с кучето. Домашните кучета нямат ли си номер на разрешителните за тях? Може би са номера на разрешителни за притежаване на кучета?

— Вече се сетих за това. Помолих Мери да провери в кметството. Нямаше късмет. Разрешителните за кучета нямат същата структура на буквите и цифрите. Освен това на листа са изписани четири реда. Той не е заровил четири животни в ковчега, нали?

— За какво още си се сетила? — ме попита Бени между две хапки от пилето. — Знаеш ли, това хич не е лошо.

Изредих различни възможности: чеков номер, номер на банкова сметка, номер на сейф. Докато ги изреждах, погледът ми бе прикован в листа с компютърната разпечатка:

 

3 — 20 — ЧН — 17 — 3

7 — 28 — ЧХТ — 4 — 3

9 — 12 — ЧП — 23 — 6

11 — 30 — ЧХТ — 4 — 2

 

Изведнъж извиках.

— Открих го! — казах аз. — Намерих ключа.

— Какво си намерила?

— Погледни втория ред. Прочети го.

— Окей. Седем, тире, двадесет и осем, тире, буквите „Ч“, „X“, „Т“, тире, четири, три. Е, и?

— Това е рожденият ми ден.

— Честит рожден ден, Рейчъл.

— Не, не. Присмехулнико, погледни го. Седем, тире, двадесет и осем. Тоест двадесет и осми юли. Тогава е рожденият ми ден. След това са буквите „Ч“, „X“, „Т“. Нали виждаш? Това е име на вестник. „Чикаго хералд трибюн“. Разбра ли? Нещо се е появило в „Чикаго хералд трибюн“ на двадесет и осми юли. На двадесет и осми юли 1985 година. Мисля, че знам какво е то.

— Почакай за момент. Откъде взе 1985 година?

— Догадка — казах аз. — Нали си спомняш, че ти разказвах за албума с вестникарски изрезки на Синди Рейнолдс?

До всяка изрезка бяха записани датата и името на вестника, откъдето е взета. Една от тези изрезки се вряза в мозъка ми, защото съвпадаше с рождения ми ден. От двадесет и осми юли 1985 година. В „Чикаго хералд трибюн“. Трябва да е 1985 година. Всичко води към. 1985 година. Гробът, спомените на Хелън Марстън, статията във вестника.

— А какво ще кажеш за останалите две цифри? — попита Бени. — Четири, тире, три?

— Не знам. Трябва да видя статията.

— Мисля, че си на верен път. Погледни останалите редове — каза Бени. — Три, тире, двадесет. Тоест двадесети март. А какво ще кажеш за буквите „Ч“, „Н“.

— „Чикаго нюз“ — казах аз.

— Може би. Тогава „Ч“, „П“. „Чикаго пост“, а?

— Става.

— Ей — каза Бени. — Рейчъл, мисля, че го открихме.

— Довърши яденето си и да тръгваме. Библиотеката „Лойола“ все още е отворена. Можем да прочетем статиите.

 

 

Бени зареди микрофилма в апарата, превъртя, докато намери необходимия брой на вестника, и фокусира обектива. Разгледахме титулната страница на „Чикаго хералд трибюн“ от по неделник, двадесет и осми юли 1985 година. Бени натисна копчето за бързо превъртане и неясните очертания на титулната страница преминаха преднас. Нищо не открихме на първа страница. Той бавно превърташе филма, страница по страница.

— Задръж — казах аз. — Ето го.

Четвърта страница от първия раздел на „Чикаго хералд трибюн“ застана пред нас на екрана. В средата на страницата бе отпечатана същата статия, която бях видяла в албума на Синди.

НОВАТА „МИС СЪЕДИНЕНИ ЩАТИ“ Е КОРОНЯСАНА

„МИС ИЛИНОЙС“ ЗАЕМА ТРЕТОТО МЯСТО

АТЛАНТА — Пред погледите на широката национална аудитория мис Бети Джо Джонсън от Остин, Тексас, бе короняса на за „Мис Съединени щати“ на деветия ежегоден конкурс. „Мис Илинойс“ — Синтия Ан Рейнолдс — зае третото място.

„Благодаря на Господа за ролята, която ми е отредил — каза плачещата мис Джонсън по време на пресконференцията след награждаването. — Надявам се да разпространявам Божието слово, докато съм «Мис Съединени щати».“

Мис Рейнолдс от Илинойс каза за „Хералд трибюн“, че тя се е надявала да се върне в Илинойс с короната. „Но аз съм много радостна за Бети Джо — каза тя. — Ще бъде чудесна «Мис Съединени щати».“

Новата „Мис Съединени щати“ е втората „Мис Тексас“, която получава короната в деветгодишната история на конкурса. По време на кръга за демонстриране на таланта на участничките тя впечатли журито, като изпя „Невъзможен сън“, докато въртеше две запалени факли.

— Ако в това нещо е ключът за загадката — казах аз, — със сигурност не мога да го открия.

— Тя благодари на Бога. — Бени поклати глава. — Като че ли Господ е разпоредил кой да победи в конкурса.

— Хайде да помислим за това. Прочети какво е написано за тази статия в разпечатката.

— Окей. — Бени разгъна компютърната разпечатка. — Дай да видим… седем, тире, двадесет и осем. Предполагам, че това означава двадесет и осми юли 1985 година. Буквите „Ч“, „X“, „Т“ са „Чикаго хералд трибюн“. Следват: четири, тире, три. Хм.

И двамата разгледахме статията отново.

— Открих го! — каза той. — Очевидно е страница четвърта, трета колона.

— Прав си. Трета колона. Четвърта страница, трета колона. Това е шифърът. Датата, вестникът, страницата и колоната.

— Да.

— Какво още има записано на листа? — попитах аз и вдигнах разпечатката.

— Още един „ЧХТ“ — посочи Бени. — Единадесет, тире, тридесет. Тоест тридесети ноември. Четвърта страница, втора колона.

— Аз ще го донеса. — Отидох до рафта с микрофилмите и намерих този за седмицата, започваща от двадесет и чет върти ноември.

— Още един конкурс за красавици, а? — попита Бени, докато аз зареждах филма.

— Кой знае. Може би си е падал по кралици на красотата. Трябва да видиш Синди Рейнолдс — казах аз.

— Красива ли е?

— Ще паднеш в нокаут. Прекрасна е. — Пренавих филма, докато стигнах до тридесети ноември и спрях на четвърта страница.

— Боже мой — смотолеви Бени.

Заглавието на материала бе:

„ДВАМА УБИТИ ПРИ АВИОКАТАСТРОФА“

Статията бе кратка:

„РОУЗМОНТ — Двама бизнеспартнъори от Карбондейл загинаха вчера, когато едномоторният им самолет се разби в една соева нива в Западен Илинойс. Убитите са Уилям Карсуел от «Мейпъл лейн» № 20 и Питър Фремингам от «Грейбридж авеню» № 15.

Говорителят на Националния комитет по безопасност на движението заяви, че се провежда разследване на този случай от офиса в Чикаго. Предварителните разследвания показват, че е имало неизправност в мотора.

Жертвите са пътували от чикагското летище «Мидуей» до Рокфордското търговско изложение, когато е станало произшествието.“

— Какво разбра от това? — попита Бени.

— Не знам. — Записах в бележника си имената и адресите на жертвите. — Може би Синди Рейнолдс ги познава. Хайде да намерим и останалите статии.

Бени изучаваше компютърната разпечатка.

— „Чикаго нюз“, дванадесети септември.

Отиде до рафта с микрофилмите, потършува малко и се върна с два микрофилма. Заредих първия и го превъртях до седемнадесета страница на броя на „Чикаго нюз“ от двадесети март. Заглавието на статията в третата колона бе:

„ПЕЧАТНИ ГРЕШКИ ПОРАЖДАТ НЕДОРАЗУМЕНИЯ“

Под заглавието статията се състоеше само от пет абзаца:

ЧИКАГО (ЮНИ) — Издателите на книгата „За хората“, автобиография на борбения конгресмен Ралф Барнет, се червиха днес, когато бяха разкрити две неприятни печатни грешки в първото изречение на току-що публикуваната автобиография.

Според оригиналния ръкопис книгата започва с думите: „На четиринадесетгодишна възраст в Шарон аз щастливо навлизах в общественото поприще.“ (Конгресменът Барнет бе родом от Шарон, щата Илинойс.) В книгата обаче липсва ха две букви — „Л“ от думата общественото и „Н“ от поприще, тоест вместо обществено поприще бе напечатано срамната област.^[1]

Издателите, „Атина Пъбликейшънс“, от Оук парк, не направиха изявление. Конгресменът Барнет все още не е открит, за да бъде изслушан коментарът му.

Източници от издателската къща твърдят, че първоначалният тираж от десет хиляди бройки е вече в книжарниците и че компанията ще бъде принудена да събере обратно тези екземпляри.

„Бъдете сигурни, че в компанията ще хвърчат глави“ — каза източник, който помоли да не се разкрива самолич ността му.

— Конкурс за красота, самолетна катастрофа, печатна грешка — промърмори Бени, докато превърташе филма, за да намери четвъртата статия:

„СЕМЕЙНА ДВОЙКА ОТ «ПАРК ФОРЕСТ» НАМИРА ДОЛАРИ В УПОТРЕБЯВАН СКРИН

Робърт и Луиз Байрън от «Парк Форест» платиха петнадесет долара за един употребяван скрин на полицейска разпродажба на стари вещи миналата събота в Еванстън. Решили, че са на сметка. И наистина били.

В събота мистър Байрън слязъл в мазето, за да почисти и боядиса скрина. Два часа по-късно се качил с един кафеникав плик, който намерил залепен от вътрешната страна на едно от чекмеджетата. Жена му го погледнала учудено, но мистър Байрън отворил плика и извадил 142 банкноти от по сто долара или общо четиринадесет хиляди и двеста долара.

— Боб и аз бяхме искрено изненадани — обясни мисис Байрън. — Точно тази сутрин на закуска се чудехме дали бихме могли да си позволим да имаме дете, ако аз напусна работа. И тогава намерихме парите в този скрин.

Семейство Байрън се свързали с полицията в Еванстън по-късно през същия ден. Полицията взела временно скрина и парите, докато се провежда разследването.

— Проверихме нашите архиви — каза детектив Джеймс Моран — и стана ясно, че скринът е попаднал в наши ръце, след като градските власти са бракували един стар склад на улица «Чърч». Скринът е бил изоставено имущество. Ако не разкрием нещо неочаквано, ще върнем парите на семейство Байрън.“

— По дяволите, Синди може да е познавала този Барнет и двамата бизнесмени — каза Бени. — Всичко е много странно.

— Може би — промърморих аз. — Ще разбера дали Синди знае изобщо нещо за тези случаи.