Филип Хосе Фармър
Невъзможен свят (26)

Двайсет и шеста глава

Измина месец. Все още бяха в планината, макар и от другата й страна и близко до полите й. Долината не беше населена от хора, макар от време на време да се появяваха случайно отбили се насам ловци от селцето, което бяха видели на излизане през вратата. Кикаха и Анана ги отбягваха.

Първо си построиха навес. После си направиха лъкове и стрели от ясен, сложиха им кремъчни накрайници, убиха сърни, каквито имаше в изобилие, и ощавиха кожите им. От тях си построиха индианска палатка, добре скрита в шубраците. Близкият поток им даваше достатъчно прясна вода. От него разнообразяваха менюто си с риба.

Облякоха се в дрехи от еленова кожа и спяха на мечи кожи. Почиваха, но и възвръщаха формата си. Ходеха на лов, беряха плодове, любеха се. Дори наддадоха на тегло. След толкова глад, трудно им беше веднага да намерят точната мярка. Част от диетата им беше хляб и масло, което откраднаха една нощ от селото. Цели две кожени торби.

Подслушвайки разговорите на селяните Кикаха се бе уверил, че наистина се намират в Драхеланд. Допълнително бе подразбрал, че селото е в земите на Улрих фон Найфен.

— Негов суверен, теоретически погледнато, е херцог Вилехалм фон Хартмот. Сега вече знам приблизително къде се намираме. Ако се спуснем до онази река и тръгнем по нея, ще стигнем до реката Пфаве. Триста мили по-надолу ще се озовем в земите на Зигфрид фон Листбат. Той ми е добър приятел. Поне очаквам, че още ми е такъв. Дадох му замъка си, а на всичко отгоре се съгласих да се ожени за бившата ми съпруга. Не че аз и Изоте не се разбирахме. Просто тя не можа да се примири с дългите ми отсъствия.

— Колко дълги?

— Е, от няколко месеца до няколко години.

Анана се изсмя.

— Отсега нататък, когато потегляш за някъде, аз ще те придружавам.

— Да. Ти ще можеш да ми бъдеш равен партньор, но Изоте не би могла. А дори и да можеше, не би пожелала.

Споразумяха се да посетят фон Листбат след около месец. Кикаха бе поискал да слезе на долното ниво, което наричаше Америндия, и да намери там племе, което да го приеме за свой член. От всички нива, Америндия беше любимото му. Там имаше величествени планини, покрити с вечни гори, необятни равнини, в потоците и реките течеше най-чистата вода, наоколо бродеха гигантски бизони, мамонти, антилопи, мечки, саблезъби тигри, диви коне, бобри, а в небесата се носеха милиарди птици. Човешкото население бе малочислено, но индианците бяха с горещ темперамент. Макар второто ниво да покриваше територия, по-голяма от Северна и Централна Америка, взети заедно, малко бяха местата, които Кикаха-Хитреца не познаваше.

Крайната им цел беше дворецът-крепост на върха на този свят, свят създаден като една гигантска Вавилонска кула. Оттам щяха да се прехвърлят отново на Земя-1. Нямаха особено желание да го правят, понеже никой от двамата не държеше много на онзи свят. Беше пренаселен, замърсен и всеки момент можеше да изчезне в пожара на атомна война.

— Дано Улф и Хризеис са се прибрали, когато стигнем горе. Това наистина ще бъде чудесно.

Още бяха в планината, някъде над долината, с извиващата се по дъното й река, когато той изрече тези думи. Надолу по склона растяха брези, от които щяха да си издълбаят кану. Дим се издигаше от комините на малкото селце над завоя на реката. Въздухът беше опияняващо чист, а земята под краката беше неподвижна. Огромен черноглав орел се спусна остро от небето, а два ястреба се оставиха на вятъра да ги поеме и понесе над реката, която гъмжеше от риба. Мечка-гризли изсумтя в малинака зад тях.

— Чудесен е този свят, Анана. Джадауин може и да е негов Повелител, но това наистина е моят свят — светът на Кикаха!