Филип Хосе Фармър
Невъзможен свят (20)

Двайсета глава

Прозорецът беше кръгъл и с диаметър, по-голям от ръста на мъжа. Дори от това разстояние се виждаше, че той се движи, но не можаха да различат Уртона ли е или Червения Орк. Беше невъзможно да се каже и колко бе висок. Косата му бе кестенява и събрана в нещо като опашка. Лицето му имаше красиви черти. Беше облечен в костюм с кройка, каквато Кикаха никога по-рано не бе виждал, на за която Анана по-късно обясни, че била модерна сред Повелителите преди много, много години. Сакото блестеше, сякаш бе на райета от неонови тръби с пулсираща светлина. Ризата беше разкопчана на врата.

Прозорецът с мъжа на него ги подмина, но минута по-късно той се появи на друг. Видяха го да тича покрай прозорците. Накрая се измори, спря и опря лице в стъклото на ъгловия прозорец. Малко по-късно се скри от погледа им.

— Позна ли го? — попита Кикаха.

— Не, но това нищо не означава — спокойно отговори Анана. — Преди време имаше много Повелители, а дори и да съм го познавала преди, след толкова години може да съм го забравила.

— Искаш да кажеш, че не е бил достатъчно гаден, за да ти е направил впечатление, нали? — поусмихна се Кикаха. — Добре де, щом не е един от тях, какво прави тогава в двореца на Уртона? Как е влязъл там? И ако сме му били интересни, което личи от начина, по който се държеше, защо тогава не направи нищо, за да спре двореца?

— Как бих могла да знам?

— Не съм и очаквал да ми кажеш. Може би той не знае как да премине на ръчно управление. Може да е в капан. Искам да кажа, попаднал е някак в двореца и сега не може да го напусне.

— А може и а е намерил контролната зала, но не смее да влезе в нея понеже знае, че ще се натъкне на неприятна изненада.

— А може би ще измисли начин да влезе в нея, без да пострада — изрази надежда МакКей.

— Това може да стане след толкова време, че той вече да не е в състояние да ни намери, дори да иска — напомни тя.

— Този дворец пак ще мине насам — замислено промълви Кикаха. — И тогава…

— Съмнявам се, че дворецът е на постоянна орбита — поклати глава Анана. — Най-вероятно се движи по спирала.

На планетата дворецът се носеше само на няколко стъпки над повърхността. По някакви причини тук летеше на височина над сто стъпки. Анана предположи, че това е съзнателно заложено в програмата му, защото дворецът щеше да съпроводи луната по падането й.

— По този начин той е могъл да се спуска редом с нея, да се наслаждава на фантастичната картина отблизо и все пак да е на достатъчно разстояние, така че да не бъде застрашен от удара.

— Ако това е така, тогава този удар едва ли е чак толкова силен. Защото ако беше, почвата като нищо би могла да излети и на много повече от стотина стъпки. А какви ли предпазни мерки е взел срещу падане на планина върху него?

— Това не знам. Сигурна съм, че всичко което Уртона е направил, е подчинено на някаква логика. За наше нещастие това ни лишава от всякакви шансове да се доберем до него, докато сме на луната.

Не видяха повече двореца. Изглежда той наистина следваше спирална орбита.

Последваха дълги дни и нощи, посветени на техния проект. В допълнение към лова, който и без това им отнемаше много време, те трябваше да събарят и убиват дървета, както и да дерат кожите на убитите антилопи. Окастряха клоните на дърветата и ги оформяха с ножа и секирата. Кожите изстъргваха и обезкосмяваха, макар Анана да не бе много доволна. Тя майстореше дървени игли и съшиваше кожите една за друга. После изрязваше излишните парчета и така постигаше точно желаната форма. След това фиксираше триъгълното парче върху дървената структура.

В крайна сметка се получи триъгълно хвърчило. Тънки кожени ремъци заместваха кабелите за управление. Анана се бе надявала, че ще може да използва триъгълен трапец за управлението му. Но всичките им усилия да изработят солиден дървен триъгълник, здраво свързан в ъглите, се провалиха. Конструкцията, която се получаваше, не вдъхваше никакво доверие. Тя най-вероятно щеше да се разпадне веднага след като се подложеше на по-сериозно усилие.

Затова се спря на правоъгълната конструкция. Пилотът поставяше мишници върху опорите и хващаше вертикалните пръти. Надеждата й бе, че насочването ще става само с изместване тежестта на тялото.

Когато конструкцията бе завършена, Анана я погледна критично и се намръщи:

— Не знам дали ще издържи на усилията. Както и да е, вече има само един начин да разберем.

Тя застана на позиция под делтаплана. После, вместо да се затича, както би постъпила на планетата, приклекна и отскочи във въздуха. Издигна се на трийсет и пет стъпки, вдигна малко носа нагоре, опитвайки се да хване вятър и измина късо разстояние. Уби скоростта точно преди кацане и леко се приземи.

Двамата мъже се придвижиха до нея на едри скокове. Тя обяви с широка усмивка на лицето:

— Първият делтаплан от антилопска кожа в историята, току-що извърши успешен пробен полет.

После продължи кратките си скокове и спря едва след като измина две мили. Върнаха се обратно и получавайки инструкции за двайсети път, Кикаха изпробва уменията си. Последва го МакКей и понеже всичко свърши без злополуки, решиха че денят е бил успешен.

— Утре отново ще тренираме в равнината — каза Анана. — В други ден ще се качим ниско в планините и ще опитаме късмета си там. Искам вие двамата да се научите да управлявате делтаплана в относително дълъг полет. Не очаквам от вас да станете професионалисти. Просто искам да добиете чувство за ориентация във въздуха.

На петия ден от тренировките започнаха да опитват завои. Анана ги предупреди да наберат достатъчно инерция, преди да пробват, понеже долното крило губело скорост. И ако тя паднела под определена граница, делтапланът просто пропадал. Двамата последваха съвета й и всичко мина без инциденти.

— Ще бъде добре, ако можем да скачаме от скала и да политаме от нея — обясняваше тя. — Това наистина ще ви бъде от полза. За нещастие тук няма възходящи термални потоци. И все пак така ще можете да летите на по-далечни разстояние. Дали да не опитаме.

Спътниците й казаха, че изгарят от желание да го направят. Наложи се да почакат докато съседната планина придобие нужната им форма. Защото на тях им трябваше планина, която да има един относително плавен склон, по който да се качват с делтаплана и друг почти вертикално спускащ се склон за скачане. Докато чакаха, тя построи първото си паракрило. То не можеше да се разгръща при скока понеже кожата бе прекалено твърда. Необходимата форма бе получена с помощта на лека дървена рамка.

След това изкачиха планината. Без да се колебае Анана прихвана крилото и го вдигна над главата си с връх, насочен надолу, за да попречи на вятъра да го подхване. След това скочи от извисяващия се на четири хиляди стъпки корниз, отпусна се, намести се между ремъците и полетя. Мъжете отскочиха от корниза точно навреме, защото миг по-късно той се откърти.

Наблюдаваха спускането й и прецениха, че беше по-твърдо, отколкото с делтаплан, видяха я как свива носа му, за да пикира с по-голяма скорост, после как го изнася нагоре, за да намали и как ловко манипулира с ремъците, избирайки място за кацане.

Когато се убедиха, че е жива и здрава, те се обърнаха и спуснаха по склона, по който се бяха качили.

На следващия ден скочи МакКей, а на по-следващия Кикаха. И двамата кацнаха без проблеми.

Анана се зарадва на успешното им представяне. Но не беше доволна от всичко:

— Крилото е прекалено тежко, за да се използва на планетата. Трябва да намерим по-леко дърво и нещо значително по-леко от кожата на антилопа за обличане на конструкцията.

Кожата вече миришеше отвратително. Наложи се да я изхвърлят, защото привличаше различни насекоми.

Анана направи ново крило с известни подобрения: процепи за маневриране и клапи на носа, които трябваше да предотвратят пълната загуба на скорост. Този път се качиха на друга планина, откосът на която бе не по-висок от хиляда стъпки. Анана отново скочи първа и се справяше отлично, когато от небето се спусна птица рок и заби нокти в крилото. После пое нагоре, размахвайки дългите си криле и се насочи към планината, където живееше.

Анана запрати секирата си нагоре. Острието едва докосна шията на птицата и падна. Но тя явно реши, че се е заловила с опасен противник. Освободи ноктите си и паракрилото полетя свободно. В продължение на няколко минути птицата я следваше. Ако бе решила да я атакува на земята, Анана вероятно щеше да бъде напълно беззащитна. Но тя само остро пикира над главата й, дрезгаво изграчи и отлетя в търсене на по-малко опасна и не толкова чуждоземна плячка.

Анана изгуби близо час в търсене на секирата, но накрая се отказа, без да я намери, и побягна към дома, защото а далечината се появи една моа. На следващия ден в търсенето взеха участие и тримата. Чак по обед МакКей се натъкна на секирата, скрита зад една скала, издигнала се от земята докато търсеха.

Следващата фаза на проекта предвиждаше да направят малък изпитателен балон. Но първо им трябваше заслон от вятъра. Вятърът, който се създаваше от движението на луната в атмосферата, имаше скорост към десет мили в час и никога не спираше да духа. А това означаваше, че те не биха могли да завършат пълненето на балона, преди вятърът да им го изтръгне от ръцете.

Работата им отне четири седмици. Копаха земята с ножове, със секирата и заострени колове. Когато се получи полукръгъл насип с височина шестнайсет стъпки, поставиха му покрив, държащ се върху забити в земята умрели дървета.

Тогава се захванаха с лов на антилопи. В края на продължилото два дни ловуване и пренасяне на кожите от най-различни и по правило отдалечени места, пред тях се издигаше огромен куп от кожи. Все в различна степен на разлагана.

Нямаше време за никаква почивка. Изстъргаха тлъстините и частично обезкосмиха кожите. Нарязаха ги, после Анана и Кикаха съшиха отделните парчета. МакКей се занимаваше да прави кожени ремъци и да плете мрежа от тях.

На сутринта очите им бяха зачервени и сълзяха. Въпреки това запалиха огън върху пръстения под на малката кошница. Използвайки дървени подпори изправиха отпуснатия балон, така че горещината на огъня да влиза право в тясното гърло. Балонът постепенно се пълнеше. Когато им се стори, че е готов да се отлепи от земята, те сграбчиха висящите краища на ремъците на мрежата и го изтеглиха изпод покрива. Вятърът го подхвана и потътри кошницата по земята. Изглежда огънят се размести, защото кошницата започна да дими. Но балонът продължаваше да се раздува и което бе по-важното… издигаше се!

През шевовете се просмукваше бледосин дим.

— Знаех че ще липсва уплътнение — поклати глава Анана.

Аеростатът се издигаше и издигаше. Кошницата, висяща на ремъци от сурова кожа, пламна, единият й край пропадна и остатъците от огъня се изсипаха през дупката. Балонът се издигна още малко, после започна да се спусна, а малко по-късно стремително летеше надолу. Беше изминал поне пет мили по хоризонтала и се бе издигнал на близо една миля нагоре. Беше минал над края на планината, без съмнение бе подплашил животните там и бе дал възможност на кучета, бабуини и лъвове да уловят лесна плячка.

— Съжалявам, че нямах камера — въздъхна Кикаха. — Единственият балон от необработена сурова кожа в историята на човечеството!

— Дори да намерим материал, с който да запечатаме пролуките между парчетата, той пак ще има животински произход — каза със съжаление Анана. — И следователно ще гние прекалено бързо.

— Мисля че местните жители знаят как частично да щавят кожа — каза Кикаха. — А също могат и да знаят къде да намерим дърво и покритие каквото ни трябва. Защо не потърсим някой, който да ни каже?

Четири седмици по-късно вече бяха на прага да се откажат от търсенето на човешки същества. Дадоха си още три последни дни. На втория ден забелязаха едно малочислено племе да се придвижва по надигащата се равнина. Зад тях, може би на миля разстояние, се виждаше малка фигурка, седнала в центъра на пустошта.

Няколко часа по-късно стигнаха до фигурката. Тялото беше покрито с одеяло от сурова кожа. Кикаха пристъпи напред и дръпна одеялото. Под него седеше много стара жена, кръстосала кривите си крака, скрила отпуснатите си гърди под едната си ръка, хванала остър кремък с другата. Очите й бяха затворени, но като усети, че одеялото го няма, тя ги отвори. Постепенно те станаха огромни. Беззъбата й уста се разтвори в изражение на ням ужас. После, изненадвайки Кикаха, тя се усмихна, затвори отново очи и започна да пее някаква странна песен на висок глас.

Анана мина зад нея, погледна извития гръб, изпъкналите ребра, подутия стомах, редките бели кичури и задържа поглед върху едното й ходило. Изглеждаше като сдъвкано от лъв преди много време. Три от пръстите липсваха, през него минаваше дълъг белег и беше извито под неестествен ъгъл.

— Прекалено стара е, за да върши някаква работа и за да върви сама — отбеляза Анана.

— Така че са я оставили да умре от глад или да бъде изядена от хищниците — допълни Кикаха. — Но за какво й е този кремък? Какво се очаква да направи с него? Да си пререже вените?

— Вероятно — отвърна Анана. — Може би затова и се усмихна като ни видя. Сигурно е решила, че ние ще я избавим от страданията веднага.

Тя опипа коженото одеяло.

— Но бърка. Може да ни каже как се щавят кожи, а кой знае… може би ще ни разкаже още много неща. Ако не се е смахнала съвсем.

Оставиха МакКей да пази старицата и отидоха на лов. Върнаха се късно. Всеки носеше по част от тялото на газела. Донесоха още и цяла торба, пълна с плодове, набрани от едно дърво, което бяха повалили. Върху кожата на Кикаха ясно се виждаше къде го бе улучило размахващото се пипало на отбраняващото се дърво. Предложиха вода и плодове на старицата и след кратко колебание тя прие. Кикаха разчука част от плешката, за да стане месото по-крехко и й го подаде. Слабите й зъби едва го дъвчеха. Като видя това, той изкопа по-късно дупка в земята, наля вода в нея, нагорещи няколко камъка, пусна ги във водата и добави към нея късчета месо. Супата не беше нито гореща, нито хубава, но се получи силна и тя можа да се нахрани с нея.

Преспаха без проблеми, на сутринта направиха още супа, добавяйки малко плодове под формата на експеримент и старицата изпи всичко, което й поднесоха. След това започна ученето на езика й. Трябваше й известно време да разбере, че не я угояват, за да я изядат, и от този момент нататък тя се превърна в истински учител.

На следващия ден Кикаха тръгна по следите на племето, което я бе изоставило. Два дни по-късно се върна с кремъчни наконечници за копия, бойни секири и няколко бумеранга.

— Беше много лесно. Промъкнах се една нощ, докато хъркаха след като се бяха натъпкали с развалено слонско месо. Взех каквото исках и си тръгнах. Дори пазачите им спяха.

Езиковото обучението напредваше бързо. След три седмици Шубам им разказваше шеги. На всичко отгоре се оказа, че е истинска съкровищница на знания.

Натъпкани с информация, тримата се хванаха на работа. Докато единият охраняваше Шубам, другите излизаха да търсят материалите, които им трябваха. Убиваха растенията, за които им бе казала, че може да съдържат галотанин или неговия еквивалент. Имаше едно друго дърво, което откриха и убиха, и което имаше изключително лека дървесина, оказала се в допълнение и много здрава.

Кикаха направи на Шубам патерица, така че отново да може да се придвижва, а Анана отделяше всеки ден по малко време, за да масажира полупарализираните крака на старицата. Не след дълго тя не само започна да обикаля наоколо, ами и наддаде на тегло. И все пак, макар да обожаваше да разказва на тримата най-различни истории и да се чувстваше така полезна както не се бе чувствала от дълго, тя не беше щастлива. Липсваше й племенния живот и най-много й липсваха внучетата. Но в нея имаше от стоическата твърдост на дивака, която й позволяваше да приема като лукс всичко, което за тримата бе минимално необходимото за оцеляването им.

Така изтекоха няколко месеца. Кикаха и спътниците му работеха от сутрин до късно след падането на нощта. Накрая дойде моментът, в който пред тях лежаха три паракрила, превъзхождащи предишното по тегло, якост и издръжливост. Конструкцията им бе фиксирана с дървени ребра и поради това крилата не можеха да се сгъват.

Знаейки от Шубам, че има едно дърво, чиято кора съдържа силна отрова, Кикаха и Анана тръгнаха да търсят горичка от подобни дървета. Най-сетне намериха такава, повалиха една дузина с ласата си и ги убиха. Не беше толкова лесно разбира се, защото едва се изплъзнаха на пипалата, които можеха да ги ужилят със същата силна отрова. Старицата им бе разказала как да извлекат отровата.

Кикаха бе много щастлив когато откри, че клоните на отровното дърво много приличат на земния тис. Той не пропусна възможността да си направи лъкове от тях, а за тетива се спря на кози черва. Постави на стрелите кремъчните наконечници, които бе взел от племето на Шубам и ги потопи в отровата.

Едва сега можеха да се захванат с лов на слонове. Макар дебелокожите тревопасни да имаха имунитет срещу отровата на много дървета, отровата на „тиса“ бе прекалено силна дори и за тях. След още един месец групата разполагаше с необходимия запас от ципа на слонско шкембе, необходима за уплътнение. И това не беше приумица, защото карантията на слоновете се оказа поне на две трети от теглото на същото количество кожи на газела. Анана свали обшивката на крилата и я смени с ципата.

— Сега вече мисля, че крилата са достатъчно леки, за да ги използваме дори и в гравитационното поле на планетата — каза Анана. — Всъщност мога да кажа, че съм сигурна. Не бих могла да кажа същото и за кожите.

Едно друго растение им даде — не без много усилия и разочарования в началото — лепкава субстанция. С нея можеха да запечатват краищата на лентите, от които щяха да ушият обшивката на балона. Направиха опит с няколко слонски ципи, слепени с новото лепило. Дори след двайсетчасов престой над огъня лепилото не се предаде. Започна да се разлага едва на трийсетия час.

— Това е добре — заключи Анана. — Надявам се да не летим с балона повече от един час. Освен това просто няма как да вземем дървета за горене за по-дълго.

— Изглежда като че ли най-сетне сме на прага да успеем — обади се Кикаха. — Но какво ще правим с нея? — и той посочи към старицата. — Нали точно тя ни спаси или най-малкото ни даде шанс да се преборим. Как да постъпим, когато дойде моментът да се понесем нагоре? Не можем просто така да я оставим. Още по-малко можем да я вземем с нас.

— Не се безпокой, аз вече обсъдих този въпрос с нея — успокои го Анана. — Тя разбира, че един ден ще трябва да си тръгнем. И е благодарна, че е доживяла до тази възраст, да не говорим, че ние й дадохме повече храна, отколкото някога е виждала.

— Така ли? И какво казваш ще стане с нея, когато решим да си вървим?

— Обещах да й прережа вените на китките.

Кикаха примижа.

— Ти си по-силна и от мен. Не мисля че бих могъл да го сторя.

— Имаш ли по-добре идея?

— Не. Щом трябва да бъде така. Радвам се, че не аз трябва да го сторя.