Филип Хосе Фармър
Невъзможен свят (3)

Трета глава

Събуди се облян в пот от горещината. Ярката дневна светлина го бодеше в очите. Небето се бе превърнало в алена пещ. Облаците ги нямаше заедно със скъпоценната влага, която бяха отнесли незнайно къде. Вече не се намираха в долина. Хълмовете се бяха изравнили с равнината, която се простираше около тях. Групата им сега се намираше на върха на ниско възвишение.

Това го изненада. Скоростта, с която се бе извършила промяната, бе по-голяма от очакваната. Уртона обаче поясни, че понякога се наблюдават случайни скокове в темпото на тектоничните преобразувания. Тук нищо не беше постоянно или поне предсказуемо. Така че не трябваше да се изненадва.

Дърветата обаче продължаваха да ги заобикалят. Бяха хиляди и точно в момента няколко разузнавачи се приближаваха към билото на новородения хълм. Бяха високи към десетина стъпки. Подобните им на варел стволове бяха покрити с гладка зеленикава кора. Големи кръгли тъмни очи опасваха ствола в горната му част. От едната страна се виждаше отвор, наподобяващ уста. Вътре в него можеше да се различи мека гъвкава тъкан и два ръба, обсипани с остри като на акула зъби. Според Уртона растенията били наполовина на белтъчна основа и храносмилателната им система силно наподобявала тази на животните. Тя започвала с устата и свършвала с ануса, който съвсем изненадващо се намирал… също в устата.

Е, Уртона положително знаеше. Нали той ги бе създал.

— Те не страдат от никакви болести, така че няма никакви причини изпражненията да не минават отново през устата — бе пояснил съображенията си Уртона.

— Сигурно имат отвратителен дъх — бе отбелязал тогава Кикаха. — Но това не е проблем, нали и без това никой не се кани да ги целува.

Той, Анана и МакКей се бяха засмели. Уртона и Червения Орк не скриха отвращението си. Чувството им за хумор явно се бе атрофирало. А може и никога да не бяха притежавали такова.

Короната на дърветата се състоеше от множество тънки клонки, не по-дълги от две стъпки. Покриваха ги широки зелени листа с формата на сърце. От ствола излизаха още шест къси клона, всеки дълъг към три стъпки, групирани в три двойки. Те се разклоняваха допълнително, но листата по тях бяха едри и овални. Между клоните излизаха гъвкави като на октопод пипала, стигащи до към дванайсет стъпки. Отделна двойка пипала имаше при основата.

Точно последните две помагаха на дървото да се придвижва върху двата си къси крака, лишени от колянна става и завършващи с огромни безпръсти кръгли ходила. Когато дървото решеше да се установи на дадено място, ниско разположените пипала се заравяха в почвата, пускаха корени и започваха да всмукват хранителни сокове. Корените лесно можеха да бъдат пречупени, а пипалата да бъдат изтеглени обратно, когато се налагаше придвижване.

Кикаха бе попитал Уртона какво го бе накарало да създаде такова непохватно и тромаво създание в своите биолаборатории.

— Защото това ми достави удоволствие — бе отговорът.

Сега Уртона вероятно съжаляваше. Той вече бе събудил останалите и всички бяха обърнали поглед към страховитите и странни създания.

Кикаха се приближи до групата.

— Как комуникират помежду си?

— Чрез феромони — различните субстанции, които се отделят от тях. Те са към трийсет на брой и всеки отделен феромон предава различен сигнал на съседните дървета. Те не мислят — мозъците им са с размера на мозъка на динозавър. Реакциите им са на инстинктивно ниво. Но в тях е заложен здрав стаден инстинкт.

— Има ли феромон, който стимулира чувството на страх?

— Да. Но трябва да накараш поне едно да се изплаши, а в тази ситуация това е направо невъзможно.

— Мисля си — промърмори Кикаха, — колко несъобразително от твоя страна е да дойдеш тук без ампула с феромона на страха.

— Точно така постъпвах преди — отговори Уртона.

Най-близкият разузнавач бе спрял на трийсетина стъпки от тях. Кикаха погледна към Анана, която стоеше на шейсет стъпки от групата им. Беше извадила лъчемета си и го държеше готов за всяка враждебна проява както от страна на дърветата, така и от тримата мъже.

Кикаха се отправи към разузнавача и спря недалеч от него. Дървото помаха със зеленикавите си пипала. Няколко други се насочиха към тях, но не се движеха прекалено бързо. Според Кикаха тази конструкция на краката им едва ли щеше да им позволи да развият повече от една миля в час. От друга страна той не познаваше пълния им потенциал. А и Уртона не си спомняше каква максимална скорост е била заложена в работния му проект.

Още докато се приближаваше към дървото, Кикаха чувстваше земята да се надига под краката му и усещаше как скоростта на метаморфозата се увеличава. Въздухът стана по-топъл, между стръкчетата трева се появиха празни пространства. Почвата бе черна и някак мазна на външен вид. Вече знаеха, че след спиране на процеса на преобразуване са необходими три дни, за да поникне нова трева.

Хилядите дървета продължаваха да се движат, но вече по-бавно. Накланяха се напред на несгъваемите си крака и протягаха пипала, за да се опрат на тях.

Кикаха погледна по-внимателно най-близкия представител и видя на клоните му да се клатят към дузина малки сфери, червени като ябълки.

— Стават ли плодовете им за ядене? — обърна се той към Уртона.

— Да, от птиците — отговори му той. — Не си спомням точно. Но не мога да се сетя по каква причина бих решил да ги направя отровни за хората.

— Като те познавам, бих казал, че може да си го направил, за да се посмееш — язвително подметна Кикаха.

После направи знак на Ангъс МакКей да дойде при него. Негърът се приближи предпазливо, но беше ясно, че опасенията му са свързани с близкото дърво, а не с Кикаха.

МакКей беше инч по-нисък от Кикаха, но с петнайсетина килограма по-тежък. При това разликата в теглото не се дължеше на повече тлъстина. Носеше черни дънки, черни чорапи и черни обувки. Отдавна бе захвърлил ризата и коженото си яке на рокер, но не се бе разделил с мотоциклетната си каска. Кикаха бе настоял да я запази, ако не за друго, поне за да събират дъждовна вода в нея.

МакКей бе професионален престъпник, продукт на Детройт, дошъл в Лос Анжелис, за да стане един от наемните убийци на Уртона. Разбира се не бе и предполагал, че Уртона е Повелител. Така и не бе разбрал с какво точно се занимава Уртона, когото той познаваше като мистър Калистър. Но заплащането бе добро и щом мистър Калистър не навлизаше в запазената територия на другите банди, всичко бе наред. На всичко отгоре мистър Калистър бе доказал, че знае как да се оправя с полицията.

Онзи ден, който сега изглеждаше толкова отдавна, той беше освободен от задължения за следобеда. Беше се запил в една таверна в Уатс. Беше забърсал една нелоша макар и бърборива жена и я бе откарал в апартамента си в Холивуд. Бяха скочили в леглото още от вратата и след като приключиха с онова, за което я бе довел, той бе заспал. Събуди го телефонът. Обади му се Калистър и възбуденият му глас издаваше, че му се е случило нещо неприятно. Събитието явно бе тревожно, макар той да не му каза за какво става дума. Само му съобщи, че трябва веднага да се яви. И да вземе автоматичният си пистолет 45-и калибър.

Последното го накара веднага да изтрезнее. Мистър Калистър сигурно наистина бе загазил, за да му говори такива неща по телефон, който като нищо можеше да се подслушва. И точно тогава започнаха неприятностите. Жената естествено я нямаше, бе изчезнал и портфейлът му — петстотин долара и кредитните карти, — както и ключовете за колата.

Когато надзърна през прозореца към паркинга до сградата видя, че и самата кола я няма. Ако не му трябваше спешно, сигурно щеше да се изсмее. Обран от проститутка! Тъпа при това, защото явно не бе съобразила, че с лекота ще я открие. Не беше проблем да си върне портфейла и съдържанието му… е, ако още си беше на мястото. И колата, разбира се. Нямаше да я убие, но щеше да й посмачака фасона, за да й даде урок. Беше професионалист, а професионалистът не убива, освен за пари или при самозащита.

Така че облече мотоциклетните си дрехи и потегли на максимална скорост в нощта, готов да избяга на прасетата, ако го зърнеха. Калистър го чакаше. Другите бодигардове ги нямаше. Не попита Калистър къде са, защото босът никак не обичаше въпросите. Но той сам му обясни. Каза че всички били в една кола, която катастрофирала, докато преследвала един мъж и една жена. Не били загинали, но не ставали за работа.

Калистър бе продължил с описание на двойката, която го интересуваше, без да казва по каква причина.

После бе останал, двоумейки се за миг, захапал в нерешителност долната си устна. Беше едър и красив мъж, с жълтеникава къдрава коса, очи със странно зелен цвят и лице, напомнящо с нещо за киноартиста Пол Нюман. Накрая отиде до един шкаф, извади от джоба си малка кутийка с размера на бучка захар, приближи я до ключалката и вратичката се отвори.

Калистър извади някакво странно на външен вид устройство от чекмеджето. Макар никога да не бе виждал нищо подобно преди, МакКей се бе досетил, че това е оръжие. Имаше основно тяло, към която можеше да се прикрепи къс дебел приклад, точно както ловджийска пушка с рязана цев.

— Взех друго решение — каза Калистър. — Вземи това и остави пистолета си тук. Може да се озовем на място, където не бива да се чуват изстрели. Ето, виж как работи.

Наблюдавайки кратката демонстрация, МакКей бе усетил леко замайване. И това беше само първата крачка в серията от събития, накарали го да се почувства като превърнал се в резултат от някаква магия герой от научнофантастичен филм. Ако бе имал грам мозък в главата си, още тогава трябваше да се обърне и да се махне. Но едва ли имаше някой, който би могъл да му каже, че само пет минути по-късно той изобщо няма да бъде на Земята.

Но тогава стоеше ококорен и наблюдаваше демонстрацията на Калистър. Лъчеметът бе прерязал един стол на две. После Калистър му даде метална защитна жилетка. Поне на вид и на пипане му се стори, че е стоманена. Но беше гъвкава.

Калистър също навлече такава и после каза няколко думи на неразбираем чужд език. В стената просветна голямо кръгло петно, секунди по-късно сиянието изчезна и той видя пред себе си пейзаж от друг свят.

— Мини през вратата — нареди късо Калистър. Той държеше в ръка друго оръжие, маскирано като револвер. Не бе насочено към МакКей, но той разбираше, че ще погледне в цевта, ако откаже да се подчини.

Калистър го последва. МакКей се досещаше, че го използват вместо щит, но не протестира. Знаеше, че ако се осмели, ще бъде прерязан надве.

После минаха през нова „врата“ и се озоваха в нов свят или ново измерение, или каквото и да беше това. И докато Калистър оглеждаше за преследваната двойка, МакКей се разходи сред дърветата. Изведнъж сякаш небето се стовари върху главата му. Отнякъде се появи едър червенокос тип, който — МакКей не можеше да повярва на очите си! — бе въоръжен с лък и стрели.

Криеше се зад едно дърво и МакКей сряза с откос клоните от едната му страна. Искаше само да стресне стрелеца, защото Калистър му бе обяснил, че иска този тип жив. И какво само име, Кикаха! Но Кикаха бе изстрелял една стрела и МакКей веднага разбра по каква цел. Една-единствена част от тялото му бе останала незащитена от дървото, зад което се бе скрил — рамото. Но Кикаха бе улучил точно тази част!

Ако не бе жилетката, стрелата щеше да го прониже. Така само го събори на земята. Лъчеметът му излетя от пръстите и все така включен се изтърколи през поляната.

И тогава най-грамадният вълк — вълк!, — който МакКей някога бе виждал, мина през лъча и бе намерил смъртта си, срязан на четири парчета. МакКей осъзна какъв късмет бе извадил. Ако лъчът се бе извъртял в противната посока, парчетата щяха да бъдат от собственото му тяло. Макар рамото и ръката му да бяха като парализирани, той бе съумял да се изправи и приведен да изтича към друго дърво. Проклинаше, без да се сдържа, защото бе допуснал Калистър да го накара да остави пистолета си. Знаеше, че никога не би набрал куража да излезе на поляната и да опита да си прибере лъчемета. Не и срещу противник, който можеше да стреля с лък по този начин.

На всичко отгоре нещо му казваше, че се е забъркал в нещо, което е далече, много далече над неговото ниво.

След това се развиха бурни събития, от които МакКей не видя много. Успя да се качи на огромна канара с размера на къща и макар с една ръка ловко се възползва от множеството издатини и удобни за захващане дупки. По-късно се питаше какво го бе накарало да се качи на място, където бе останал без път за отстъпление. Но в обзелата го тогава паника това му се бе сторило най-разумния ход. Беше сметнал, че никой няма да се сети да го потърси точно там. Освен това можеше да се просне по корем и да се скрие, докато суматохата не утихне. Ако спечелеше боса, той щеше да слезе долу. Щеше да поясни, че се е качил на канарата, за да огледа ситуацията от птичи поглед, така че да съобщи на Калистър каква е дислокацията на врага.

Междувременно зарядът на лъчемета се бе изчерпил, разтапяйки наполовина намиращата се на петдесетина стъпки от него скала.

Успя все пак да види Калистър да тича към двойката и още някакъв мъж и му се стори, че шефът държи нещата под контрол. Но тогава червенокосият Кикаха, който в този момент лежеше в тревата, бе казал нещо на жената. И тя бе вдигнала някакъв странно изглеждащ тромпет до устните си и бе започнала да свири някаква необичайна мелодия. Калистър бе замръзнал на място, бе изкрещял нещо и се бе хвърлил като побъркан в обратна посока.

В следващия миг всички се озоваха в друг свят. И ако преди ситуацията бе просто лоша, сега нещата бяха толкова лоши, колкото изобщо беше възможно. Е, май не чак толкова. Защото той все пак беше оцелял. Макар да имаше моменти, когато съжаляваше за това.

Така бяха изминали дванайсет „дни“. Много неща му се бяха изяснили междувременно, повечето благодарение на Кикаха. Но той все още не можеше да приеме, че Калистър, чието истинско име се оказа Уртона, Червения Орк и Анана са по на хиляди години. Нито вярваше, че идват от друг свят, който Кикаха упорито наричаше „джобна вселена“. Някакъв изкуствен континуум, нещо като четвъртото измерение от фантастичните филми, или най-малкото нещо подобно.

Повелителите — защото те се наричаха така — твърдяха, че са направили Земята. И не само нея, ами и Слънцето, другите планети, звездите — които на свой ред не били точно звезди, а само изглеждали такива, — изобщо цялата проклета вселена.

Всъщност те твърдяха, че са създали прародителите на всички земни хора в своите лаборатории.

Но върхът беше — и от тази идея мислите в главата му започваха да се люшкат като коркова тапа сред вълните в океана, — че имало много такива изкуствени джобни вселени. И те били създадени по такъв начин, че в тях господствали различни от земните физически закони.

Оказваше се, че преди десетина хиляди земни години сред Повелителите настъпило разцепление. Останалите живи се затворили в собствените си малки светове и се захванали да ги управляват. Всеки се опълчил срещу всеки.

Това поне обясняваше защо Уртона и Орк, чичовци на Анана, се бяха опитали да я убият и желаеха смъртта на другия.

Интересна беше историята и на самия Кикаха. Роден като Пол Янус Финеган през 1918^[1] година в малък град на Индиана. След Втората световна война бе постъпил в Университета на Индиана, но още преди да изтече първата му година като студент, се беше забъркал с Повелителите. В началото живял в някакъв странен свят, известен като Света на нивата. Там заслужил името Кикаха, дадено му от индианско племе, обитаващо едно от нивата на планетата, която имала конструкцията на Вавилонската кула или на кулата в Пиза. Или на нещо друго^[2].

Индианци ли? Да, защото Повелителя на онзи свят Джадауин бил населил различните нива с различни хора, които собственоръчно бил отвлякъл от Земята.

Наистина много объркана история. Джадауин не бе живял винаги в родния свят на Повелителите, нито в собствения си частен космос. Известно време прекарал като истински земен жител, без да съзнава кой е всъщност, поради амнезия. На всичко отгоре… по дяволите всичко това! МакКей усещаше, че го заболява главата дори само като започнеше да мисли за тези неща. И все пак някой ден, ако разполагаше с достатъчно време и ако оживееше дотогава, той щеше да разплете тази бъркотия. Стига да не откачеше преди това.