Филип Хосе Фармър
Невъзможен свят (25)

Двайсет и пета глава

Повелителят беше облечен в раздърпана кожа, увита около кръста му. Дълъг вдлъбнат белег от раната със секирата минаваше по средата на гръдния му кош. Косата му падаше под раменете. Кожата му бе изплескана с мазната почва на собствения му свят. Цицина на челото му подсказваше, че неотдавна се е ударил в твърд предмет. На всичко отгоре носът му беше счупен.

Кикаха остана като замръзнал няколко секунди, после скочи в действие. Бързо изтича до превключвателя с цел да го завърти в обратна посока. Едновременно с това чу крясъка на Уртона:

— Едно! Убий го! Убий го!

— Кого да убия, господарю? — спокойно попита роботът.

— Скапан метален идиот! Онзи човек! Кикаха!

Кикаха завъртя ключа и рязко се извърна. Роботът пристъпваше към него, разперил ръце с полусвити юмруци.

Кикаха изтегли ножа си. В този миг през неподвижните устни на робота се разнесе гласът на Уртона:

— Виждам те, леблабий! И ще те убия!

В продължение на цяла секунда Кикаха не разбра какво се бе случило. Едва след това го осени прозрението. Уртона беше задействал трансивера в тялото на робота и сега говореше през него. И най-вероятно гледаше бъдещата си жертва през очите на Едно.

Тази ситуация предоставяше на Кикаха едно предимство. Уртона не можеше едновременно да наблюдава битката между човек и робот от контролната зала, и да върви насам.

Кикаха скочи към робота, спря се, отскочи назад и замахна с ножа, единствено с цел да провери бързината на неговите рефлекси. Роботът обаче дори не направи опит да блокира ръката му или да му отнеме ножа. Просто продължаваше да върви към Кикаха.

Той скочи покрай Едно и рязко удари. И улучи. Острието разби материала, оформен да изглежда като човешко око. Дали обаче беше повредило и видеокамерата в него?

Нямаше време да провери. Отново се приближи, този път отляво. Роботът още не бе завършил завъртането си, когато ножът пръсна и другата очна ябълка.

Кикаха разбра, че Едно не е достатъчно бърз за него. Нямаше никакво съмнение, че е много по-силен, но в момента важна бе бързината. Той изтича зад Едно и спря. Роботът продължи да се движи напред. Сигурно беше лишен от зрение, а това означаваше, че Уртона веднага ще предприеме ответен ход.

Кикаха бързо се огледа. Зад дългите голи стени можеше да съществуват телепортиращи врати. Уртона най-вероятно щеше да избере да дойде през врата, скрита от погледа на противника му. Например в пространството зад конзолата на пулта за управление. Тя не беше опряна до стена.

Той изтича и се скри зад нея. Минаха секунди, после минута. Може би Уртона се бавеше, за да намери оръжие. Ако бе така, той вероятно бе отишъл в тайния си оръжеен склад, тъй като Орк се бе погрижил да изхвърли всичкото оръжие, на което се бе натъкнал.

Или бе решил да остане в контролната зала, където се намираше в безопасност. Оттам той можеше да нареди на всички роботи в двореца, а те бяха няколко десетки, да обградят тази стая.

И най-сетне дали не се бе прехвърлил в някоя съседна стая и сега се прокрадваше към своя враг. В този случай той наистина би се погрижил да не припарва насам без лъчемет в ръка.

Разнесе се глух удар от сблъскването на робота със стената. Или поне Кикаха се надяваше звукът да е от това. Не му се искаше да подава глава, за да провери.

Единственото му предупреждение бе трепкащия светещ кръг с диаметър по-голям от ръста на висок човек, който се появи на стената вдясно от него. Кръгът бързо се превърна в отвор в стената. През него пристъпи Уртона, но Кикаха вече се бе хвърлил върху му, с надеждата двамата да се озоват обратно в контролната зала, преди вратата да се затвори.

Паднаха на пода. Кикаха съумя да остане върху Повелителя, стиснал с все сила китката на ръката, в която бе оръжието. Другата ръка опря ножа в шията му. Погледът в очите на Уртона бе размътен след удара на главата му в пода.

Кикаха безжалостно изви китката и лъчеметът издрънча. После бързо се претърколи, сграбчи оръжието и се изправи.

Озъбен, Уртона разтърсваше глава, опитвайки се да стане. Но веднага се отпусна обратно на пода, когато Кикаха му заповяда.

Към двамата се отправи робот Шест. Кикаха бързо нареди на Уртона да каже на робота да не предприема никакво действие. Повелителя се подчини и роботът се върна обратно при стената.

— Никога не съм си мислил, че е възможно да дойде ден, когато ще бъда доволен да те видя — усмихнато проговори Кикаха. — Но ето че е точно така. Ти, така да се каже, си ръката, която извади кестените от огъня за мен. За мен и за Анана.

Уртона изглеждаше като човек, неспособен да повярва, че това се случва точно на него след всички лишения, през които бе минат, след множеството изпитания, след които бе оживял, след късмета да се натъкне на врата за двореца. Защото сигурно си бе мислил, че всичките му врагове или бяха безнадеждно загубени някъде по планетата, или по-вероятно бяха мъртви. Така че се виждаше отново като крал в двореца си.

Какъв ли шок бе изживял, когато бе видял заварената врата на командния център. Значи някой все пак се бе промъкнал дотук. Може би Повелител от друг свят, успял по някакъв начин да открие начин да проникне тук. Съвпадението във времето с другите му неприятности правеше тази възможност малко вероятна. Уртона сигурно се бе досетил, че Орк, Анана или Кикаха бяха успели да се доберат до двореца му. Но те не биха могли да влязат в командния център, където бе концентрирана цялата му мощ. Първото, което бе направил, бе да коригира низходящата орбита. След като се бе уверил, че няма опасност дворецът да падне на повърхността, той бе започнал проверки с помощта на датчиците. Първо с главната система. Нямаше никакво съмнение, че една от мигащите червени лампички на пулта пред него му бе разкрила, че някой се е хванал в заложения капан. След като бе проверил, той бе видял, че Орк е попаднал в куба.

Но тогава трябва да бе видял и Анана. Беше ли наредил на робот Две да я убие?

Попита Уртона. Повелителя поклати глава като човек, опитващ да се отърси от неприятностите си.

— Не — каза той бавно, — видях я да стои там, но тя не правеше нищо, което би могло да ме застраши по някакъв начин в момента. Подхванах проверка по тайната система за контрол, за да се уверя, че наистина няма никой друг. Още не бях стигнал до залата, в която се намираше ти. Но вие се свързахте с контролната зала… и… Дявол да те вземе! Само ако я бях проверил няколко минути по-рано!

— Всичко е въпрос на време — съгласи се Кикаха усмихнато. — Добре, нека се захващаме за работа. Ти може би си мислиш, че ще те убия или че най-малкото ще те завра в онази килия на колела и ще те оставя да умреш от естествена смърт. Признавам, идеята никак не е лоша, но аз съм привърженик не на съзерцанието на теорията, а на прилагането й в практиката… Обещах на Орк да го пусна, ако ми сътрудничи. Е, не бих казал, че ми помогна кой знае колко, но не съм дребнав. Той нямаше възможност да го стори… Така-а… Сега правя същото предложение и на тебе, Уртона: ще те оставя да живееш и няма да те подложа на изтезания. Трябва да извадя Орк, любимия ти брат, от онзи капан, с единствената цел да си върна Рога. Но първо ще проверя дали разказът ти е истина. И Бог да ти е на помощ, ако установя, че си ме лъгал!

Той застана зад Повелителя на безопасно разстояние, лишавайки го от шанса да се обърне и да се опита да му отнеме лъчемета. Беше го настроил на минимална мощност, която би предизвикала само временна парализа. Уртона задейства системата и тайните датчици надникнаха в командния център, където бе кубът. Орк все още беше в него, а Анана и Две стояха до дупката в стената.

Кикаха я повика по име. Тя вдигна глава с възклицание на изненада. Предупреди я да не се плаши и описа най-общо какво се бе случило.

— Така че нещата за пореден път отиват към оправяне — каза той. — Орк, брат ти ще те извади от куба. Първо обаче ще оставиш лъчемета си на масата. Не се опитвай да правиш каквото и да е било. Ще те наблюдаваме. Дръж в ръка Рога. Това е. Сега иди в ъгъла, където беше, когато се озова в куба. Така. Не се движи. Не помръдвай, защото ще загубиш пръст или крак.

Уртона посегна към един от бутоните.

— Почакай — нареди Кикаха. — Не съм свършил. Анана, знаеш за къде тръгнах. Иди там и остани до стената зад конзолата. Мини през вратата, когато се появи. О, ще се натъкнеш на един сляп робот, нещастният Едно. Ще му заповядам да спре да се движи, така че няма да ти пречи.

Уртона се отправи малко вдървено към един от пултовете в края на огромната зала. Юмруците му бяха леко свити, беше стиснал силно челюсти и цялото му тяло трепереше.

— Ха — отбеляза с подигравателна изненада Кикаха, — та ти би трябвало да подскачаш от радост. Защото ще живееш. И може би някой ден да ти се отвори друг шанс да отмъстиш на трима ни.

— Нали не очакваш да ти повярвам?

— Защо да не ми повярваш? Правил ли съм някога нещо, което си очаквал да направя?

Той нареди на Повелителя да му покаже ненадписаните органи за управление, с чиято помощ щяха да извадят Орк обратно. Уртона отстъпи крачка назад, давайки на Кикаха да извърши операцията сам.

— Не, ти го направи — дръпна се червенокосият.

Беше напълно възможно да падне поразен от високо напрежение, ако задействаше лостчетата и бутоните в указания ред.

Уртона сви рамене. Щракна един ключ, натисна бутон и отстъпи от конзолата. Вляво от тях на стената се образува светещ кръг. От него започна да се оформя полусфера от стремително носещи се светлини, която след малко се пръсна. Червения Орк се материализира с гръб, почти опрян в стената.

— Остави Рога на пода и леко го бутни с крак към мен — нареди Кикаха.

Повелителя се подчини. Държейки ги под око и двамата, Кикаха се наведе и взе Рога.

— Ха! Ето че пак си е мой!

Пет минути по-късно Анана мина през същата врата, през която бяха паднали Кикаха и Уртона.

Чичовците й изглеждаха като стигнали до края на пътя. Явно бе че очакваха да бъдат убити всеки миг. Едно време Кикаха би се подразнил, че никой от двамата дори не си представя, че напълно заслужава да бъде екзекутиран. Това вече не можеше да го разстрои. Отдавна се бе научил да не си разваля настроението от фарисеи и психопати, ако между тях изобщо съществуваше някаква разлика.

— Преди да се разделим — започна той, — искам да изясним между нас някои неща, ако е възможно. Уртона, знаеш ли нещо за някакъв англичанин, роден през осемнайсети век? Червения Орк го намерил тук, когато влязъл в двореца.

— Още някой ли е успял да влезе? — обезпокои се Уртона.

— Да, ясно е какво знаеш. Добре, може би ще се срещнем с него при друг случай. Уртона, твоята племенница ми обясни някои неща за конвертора на енергия, който захранва този вълшебен летящ дворец. Тя ми каза, че всеки конвертор може да се нагласи в режим, който ще го претовари, но системите за автоматично регулиране ще се намесят в критичния момент. Ако разбира се не са изключени преди това. Искам от теб да програмираш режим на претоварване, който да стигне максимума си след точно петнайсет минути. Искам също да изключиш автоматичната регулировка.

— Но защо? — пребледня Уртона. — Ти искаш да ме… взривиш?

— Не. Когато дворецът избухне, ти отдавна няма да си в него. Намерението ми е да унищожа двореца ти. Така че никога повече да не можеш да го използваш.

Уртона не попита какво ще се случи, ако откаже да се подчини. Под зоркия контрол на Анана, той извърши необходимите манипулации. Върху пулта започна да мига голям червен индикатор. На един от екраните се появи надпис на езика на Повелителите: „Претоварване!“. Разнесе се пронизителен звуков сигнал.

Дори Анана изглеждаше неспокойна. Кикаха се усмихна, въпреки че и той се тревожеше.

— Окей. Сега да активираме вратите за Земя-1 и света на Джадауин.

Той беше запомнил ключа, с който можеше отново да включи автоматичния регулатор, в случай, че Уртона опита някой отчаян номер.

— Знам че е в кръвта ти да си коварен и лукав, Уртона — предупреди го Кикаха. — Постарай се за малко да подтиснеш естествената си злоба. Стисни зъби и не опитвай нищо поне за кратко. Лъчеметът ми е настроен на рязане. Ще те направя на филии при първото съмнително движение.

Уртона не отговори.

Върху високата гола стена се появиха два светещи кръга. После се изчистиха. През единия се виждаше вътрешността на пещера — същата, през която Кикаха и Анана бяха пристигнали в южна Калифорния. През другия се разкриваше гледка надолу по склона на залесена долина, на дъното на която течеше зелена река. Някъде в далечината имаше малко селце. От комините на къщите му се издигаше дим, а върху скалния откос над него се издигаше каменен замък. Небето бе ярко зелено.

Кикаха изглеждаше доволен.

— Прилича ми на Драхеланд. Трето ниво, Абхархплунта. Бил ли е някой от вас там някога?

— Промъквах се на няколко пъти за кратко в света на Джадауин — отговори неохотно Уртона. — Планирах някой ден да… го…

— Да го отнемеш от Джадауин? А-а-а, забрави това! Сега, Уртона, отвори врата, която ще те прехвърли на повърхността на твоята планета.

— Но нали каза…! — заекна пребледнелият Уртона. — Нима…? Искаш да ме изоставиш тук?

— А защо не? Този свят е твое творение. Ще можеш да живееш в него до края на живота си. Който несъмнено ще е кратък и достатъчно нещастен. Както казват земляните „Нека наказанието да отговаря на престъплението!“.

— Това не е справедливо! — извика Уртона. — Ти позволяваш на Орк да се върне на Земята. Не бих казал, че е кой знае какъв свят, но в сравнение с този, е направо рай.

— Я виж кой говори за справедливост! Защо ми се струва, че ти си готов да молиш за милост? Ти, господар сред Повелителите!

Уртона разкърши рамене.

— Не. Но ако си мислиш, че се виждаме за последен път…

— Знам, знам. Мисля че вече се досещам. Да, не бих се изненадал, ако се окажа прав. Обзалагам се, че някъде на планетата има врата, маскирана в канара, която извежда в друг свят. Е, ти никога няма да си признаеш дали е така. Надяваш се, че някой ден ще ме изненадаш на някой свят, нали? Когато намериш канарата… ако това някога стане. Е, успех! Кой знае, когато се срещнем може и на мен да ми е доскучало и да имам нужда от сблъсък с корав съперник. Да вървим.

Уртона се отправи към стената.

— Кикаха! Спри го! — каза с остър глас Анана.

— Спри или ще стрелям! — извика той на Повелителя.

Уртона спря, но не се обърна.

— Какво има, Анана?

Тя погледна огромния хронометър на стената.

— Не усещаш ли, че опасността още не е отминала? Откъде знаеш какво смята да направи? Какво ще се случи когато произнесе кодовата дума? Най-добре да изчакаме до последния възможен момент. Нека Орк се прехвърли, за да деактивираме вратата след него. След това ще се прехвърлим и ние. А после нека заминава и Уртона. Но аз предлагам да го направи, когато остане сам.

— Да, права си — призна Кикаха. — Бях толкова нетърпелив да изчезваме оттук, че малко прибързах.

— Уртона! — извика Кикаха. — Обърни се и ела обратно!

Така и не го чу да произнася нищо. Сигурно го бе направил с много тих глас. Но достатъчно силно, за да задейства автоматиката.

От пода, стените и тавана се разнесе силно съскане. Безброй малки дупчици се отвориха и през тях нахлуха тънки струйки зелен газ.

Кикаха вдиша малко, но достатъчно, за да се задави от металния мирис. Тогава задържа дъха си, но очите му вече бяха насълзени, така че не видя кога Уртона успя да избяга. Изведнъж и Червения Орк изчезна от погледа му. Анана — една смътно различима фигура в зеленикавата мъгла — стоеше обърната към него. С едната ръка стискаше носа си, а другата бе сложила през устата си. Даваше му ясен сигнал да не диша.

Предупреждението й обаче можеше да дойде прекалено късно. Ако сам не бе съобразил, сега без съмнение вече щеше да е мъртъв. Или поне в безсъзнание.

Газът изглежда не действаше през кожата. Иначе и Уртона щеше да падне в собствената си клопка.

Анана се обърна и изчезна в зелената мъгла. Явно отиваше към вратата за Света на нивата. И той се затича нататък, макар от очите му да се стичаха сълзи. За миг видя Червения Орк да се хвърля през вратата за Земя-1.

А след това смътно различи гърба на Уртона, който също на скорост мина през вратата на обичния за Кикаха свят.

Кикаха с мъка подтисна желанието да се изкашля. Много добре разбираше, че едно вдишване може да причини смъртта му.

Миг по-късно вече беше преминал през вратата. Не знаеше на каква височина върху склона се отваря вратата, но нямаше време да проявява предпазливост. Падна веднага, приземи се по задник и болезнено се плъзна надолу по острите камъни. Спусна се под четиридесет и пет градуса спрямо хоризонта в продължение на близо двеста стъпки и изведнъж пропадна. Превъртя се в последния миг по корем и впи пръсти в камъните. Те се забиваха в ръцете и гърдите му, но той не обръщаше внимание на това, независимо от болката.

Разкашля се. Сега вече можеше да си го позволи. Беше излязъл от зеленикавите облаци, които струяха през дупката върху склона.

Най-сетне спря. Безкрайно бавно, страхувайки се да не полети отново надолу в резултат от някое непредпазливо движение, започна да се катери нагоре. Тогава видя Анана. Тя се беше прилепила до самия край на вратата и се държеше с една ръка за каменния перваз. С другата стискаше Рога. Очите й бяха огромни, а лицето й — пребледняло.

— Ела нагоре и да се махаме! — извика му тя. — Колкото можеш по-бързо! Конверторът всеки миг ще избухне!

Не беше забравил за него. Извика й да се маха оттам. Каза че ще се изкачи след минута. Тя за миг се поколеба дали да не се спусне, за да му помогне, после започна да си проправя път нагоре. Той също залази под ъгъл на перваза, за който се бе държала. На няколко пъти се плъзна надолу, но все успяваше да се задържи в последния миг.

Накрая премина през каменния сипей. Изправи се полуприклекнал, заби пръсти в тревата и се изтегли върху корниза. Пазейки равновесие с една ръка, започна да се отдалечава с максимална скорост от дупката.

Едва беше стигнал зад едно естествено прикритие, когато планината се разтресе и отекна глух тътен. Някаква сила го отлепи и го запрати в посоката, в която бе тръгнал.

През ръба полетяха безброй камъни и след малко сипеят под него изглеждаше като че ли някой бе минал отгоре му с гигантска метла.

Настъпи тишина с изключение на птичите крясъци в далечината и шумът от свличането на последните камъни, запълващи долината в краката им.

— Това е краят, Кикаха — прошепна Анана.

Той се обърна и видя, че се беше скрила зад една скала.

— Вратата се е затворила в момента на унищожаване на активатора й. Затова тук проникна само част от енергията на експлозията. Иначе цялата планина щеше да хвръкне във въздуха.

Той се изправи и погледна надолу. В сриналата се каменна лавина нещо стърчеше. Ръка?

— Успя ли Уртона да се измъкне?

Тя поклати глава:

— Не, той полетя през ръба. Не падна отвисоко, сигурно не повече от двайсет стъпки, преди да се удари върху втория склон. Но камъните го настигнаха.

— Ще слезем, за да се убедим, че е мъртъв — каза той. — Последният му номер ме освобождава от всякакви обещания, които му дадох.

Оказа се обаче, че трябва само да натрупат още малко камъни върху трупа му, за да попречат на птиците да го изкълват.