Филип Хосе Фармър
Невъзможен свят (5)

Пета глава

Тримата мъже бяха спрели и подозрително ги гледаха. Двама от тях тръгнаха напред и Червения Орк ги приветства.

— Какво, по дяволите, кроите?

Кикаха се засмя:

— Колко приятно е да се пътува заедно с параноици. Обсъждахме ето това — и той посочи към превала.

МакКей простена и запита:

— Какво ли още ни очаква?

А Анана се поинтересува:

— Всички местни жители ли се отнасят враждебно към пришълците?

— Не знам — призна Уртона. — Със сигурност ми е известно, че притежават силно развито чувство за племенна принадлежност. Едно време имах навика да летя над планетата и да ги наблюдавам, и не си спомням някога да съм срещал две племена да се разминат, без да възникне някакъв конфликт. Но поне са лишени от териториални претенции. И как ли биха могли да имат такива?

Анана му се усмихна в отговор:

— Хайде, чичо, питам се как ли биха реагирали, ако те представим като Повелителя на тази планета. Онзи, създал това ужасно място и прехвърлил тук насила техните предци от Земята.

Уртона пребледня, но отговори:

— Те са свикнали с този свят. Те не знаят, че може да има по-добър.

— Живеят ли по хиляда години както в света на Джадауин?

— Не. Стигат до стотина, но не страдат от никакви болести.

— Сигурно са ни забелязали — обади се Кикаха. — Предлагам да продължим в същата посока.

Те тръгнаха отново, хвърляйки от време на време поглед към планинския превал. Два часа по-късно керванът изчезна откъм другата страна. Никакви тектонични преобразувания не се бяха случили междувременно. Това явно беше една от областите, в които топологичните мутации се развиваха с по-ниска скорост.

Падна „нощта“. Светлочервеният небесен купол бе прорязан от по-тъмни ивици, все хоризонтални и с различна широчина. С напредване на времето ивиците се разширяваха и потъмняваха. Когато се сляха, небето се превърна в равномерно оцветена тъмночервена пелена, някак гневна и заплашителна.

Пред тях, докъдето им стигнеше погледа, се простираше равнина. Планините бяха изчезнали, макар да им бе трудно да определят дали се бяха размили в равнината или просто бяха се скрили в тъмнината. Не бяха сами. Наблизо, но не непосредствено до тях, се долавяше неспирното движение на хиляди животни: много видове антилопи, газели, стадо лишени от бивни слонове, малка група лосове-гиганти.

Уртона подхвърли, че наоколо несъмнено се навъртат и едри представители на котките, както и диви кучета. Но котките сигурно нямаше да се задържат тук дълго, защото нямаха никакъв шанс да заловят плячка из тази лишена от дървета равнина. Имаше разбира се и по-дребни видове от рода на леопарда, които можеха да настигнат всичко с изключение на щраусоподобните птици. Но не бяха виждали такива наблизо.

Кикаха бе опитал да се приближи бавно и предпазливо до антилопите. Надяваше се да не ги подплаши, преди да е стигнал на разстояние, от което да стреля с лъка си. Но те отказаха да му сътрудничат.

Изведнъж се разнесе някакво цвъркане и животните се втурнаха в безпорядък. Из равнината отекна грохота на хиляди копита. Не се вдигна прах: мазната почва никога не изсъхваше до такава степен, с изключение на моментите, когато в даден район се извършваше необичайно бърза промяна и генерираната по време на този процес топлина изгонваше влагата от земята.

Кикаха остана, без да помръдва, докато около него се стрелкаха телата на хиляди бягащи и подскачащи животни. Когато редиците им пооредяха той стреля и улучи със стрелата си една газела. Анана, която стоеше на неколкостотин метра от него, притича с лъчемет в ръка. Миг по-късно той разбра причината за нейното безпокойство. Цвъркането се засили и в полумрака се появи глутница дългокраки бабуини. Те си бяха напълно четирикраки, тъй като предните и задните им крайници бяха с еднаква дължина. Това, което можеха да бъдат „ръце“, по нищо не се отличаваха от „краката“.

Бяха едри и най-големият екземпляр сигурно достигаше до стотина фунта. Пронесоха се покрай него, озъбили паст, от която се стичаше слюнка. Миг по-късно вече ги нямаше.

Кикаха въздъхна с облекчение, наблюдавайки последното тяло да се се слива с тъмнината. Според Уртона при определени обстоятелства те не биха се поколебали да атакуват и хора. За щастие, когато се впускаха след антилопи, нищо не можело да ги отклони от пътя им. Но ако не успеели да заловят поне една, като нищо можели да се върнат за групата, която току-що бяха подминали.

Кикаха разпори газелата с ножа си. Орк се обади:

— Повдига ми се вече от това сурово месо! Умирам от глад, но стомахът ми започва да кипи в киселини само при мисълта за кървавите късове!

Ухилен Кикаха му предложи първия къс:

— Защо не опиташ вегетарианството? Ядки, плодове, малини…

МакКей се намеси с гримаса на лицето:

— И на мен не ми харесва. Не мога да се отърва от чувството, че животното е още живо. И сякаш се опитва да изпълзи обратно през гърлото ми.

— Опитай едно от бъбречетата — предложи му Кикаха. — Те са рядък деликатес. И са много крехки. А може би предпочиташ тестис?

— Наистина си отвратителен — възмути се Анана. — Защо не можеш да се видиш с тази кръв, стичаща се по брадата ти.

Но въпреки всичко тя взе предложения й тестис и си отряза парче. После го изяде с лишено от всякакво изражение лице.

— Не е лошо, нали? — усмихна й се Кикаха. — А ако умираш от глад, дори може да ти се стори превъзходно.

За известно време се възцари тишина. Кикаха първи приключи с яденето. Леко се уригна и стана с нож в ръката. Анана му даде секирата си и той се захвана да реже рогата на антилопата. Дълги към две стъпки, те представляваха великолепни оръжия. Най-сетне той успя да ги отдели от черепа и ги затъкна в пояса си.

— Когато намерим клони, ще си направи чудесни копия от тях.

Някой в тъмното шумно измляска и накара всички да скочат на крака и да се огледат. Мляскането се усили. След малко една огромна фигура изплува в червения полуздрач. Кикаха наричаше това животно „моа“ и то наистина изглеждаше като отдавна изчезналата новозеландска птица. На височина достигаше дванайсет стъпки, имаше рудиментарни крилца, дълги дебели крака, завършващи с по два пръста, въоръжени с нокът и притежаваше голяма глава с клюн като ятаган.

Кикаха захвърли главата на антилопата и два от краката й колкото можа по-далече. По-малката сила на тежестта му позволи да ги запрати много по-далеч, отколкото би могъл да го стори на Земята. Огромната птица се бе насочила към тях. Но когато парчетата се пронесоха във въздуха над нея, тя се запъти след тях. Когато приближи на четиридесет стъпки от падналите парчета тя спря, огледа ги внимателно с едно око, после се затича към тях. Убеди се, че хората не са помръднали, сграбчи краката с клюна си и побягна.

Кикаха вдигна от земята единия преден крак и предложи всеки от останалите да вземе по нещо.

— Може да ни се прияде посред нощ. Не бих препоръчал някому да отлага за по-късно. В тази горещина месото ще се развали много бързо.

— Боже, как ми се иска малко вода — въздъхна МакКей. — Жаден съм наистина, но най-напред бих искал да измия от себе си тази кръв.

— Ще го направиш като стигнем до езерото — успокои го Кикаха. — Какво щастие, че мухите не ни досаждат през нощта. Но ако утрото ни завари, преди да сме се добрали до водата, ще ни нападнат облаци насекоми.

И те продължиха. Смятаха че са изминали към десетина мили от хълма. Още два часа и щяха да стигнат до езерото, ако правилно бяха преценили разделящото ги разстояние. Но даже и след три часа по часовника на Анана, все още нямаше никакви признаци на вода.

— Изглежда е било по-далече, отколкото сме предполагали — изкоментира Кикаха. — Другото обяснение е, че не сме се движили по права линия.

Равнината започваше леко да се спуска. След час се намираха в плитка долчинка, широка не повече от една миля, която се простираше докъдето им стигнеше погледа. Към края на втория час бяха стигнали отсрещния край на долчинката. Когато спряха да починат се намираха на дъното на дълбока бразда, висока към дванайсет стъпки, но два пъти по-тясна.

Стените й бяха стръмни, но не бе невъзможно да се изкачат. Поне засега.

Кикаха установи с известно безпокойство, че около тях бяха изчезнали всякакви признаци на живот и почти нямаше растителност.

— Струва ми се, че ще е по-добре да се качим обратно на равнината — обади се той след време. — Не мога да се отърва от едно странно усещане тук.

— Просто много вървяхме — въздъхна Уртона. — Толкова се уморих, че не мога да си представя как ще направя още една крачка.

— Тогава остани тук — предложи червенокосият. Изправи се и каза на Анана: — Ела с мен.

И в същия миг усети влага да покрива краката му. Другите скочиха на крака с викове на изненада. По дъното течеше вода, изглеждаща черна в полумрака. Секунди след като осмислиха какво става, тя вече покриваше глезените им.

— Охо! — извика Кикаха. — Изглежда се оттича от езерото. Тичайте с всичка сила!

Най-близкият бряг се намираше на около една осма от милята от тях. Кикаха захвърли крака на антилопата. Преметнал лъка и колчана през едното рамо, калъфа с Рога през другото, той се затича към брега. Другите го задминаха, но както и преди Анана го хвана за ръка, за да му помогне. Когато бяха преполовили разстоянието до спасителния бряг, водата се бе изкачила вече до коленете им. Това ги забавяше, но те продължаваха напред. И тогава Кикаха обърна случайно глава наляво и видя водна стена, два пъти по-висока от него, да се носи към тях.

Уртона пръв стигна до брега. Отпусна се на колене, хвана едната ръка на МакКей и му помогна да се изкатери и той. Червения Орк се опита да се вкопчи в глезена на негъра, но го изпусна, плъзна се обратно в оврага и отново се хвърли да пълзи нагоре. МакКей му подаде ръка, но Уртона му прошепна нещо и той се дръпна.

Въпреки това Червения Орк съумя сам да се изкачи. Водата стигаше до кръста на Кикаха и Анана. Когато и те стигнаха на свой ред до брега, Анана го пусна и Кикаха се подхлъзна и падна назад, но веднага се изправи. Той вече усещаше треперенето на земята под краката си и добре разбираше, че това е звуковото предупреждение за приближаващата водна маса.

Хвана Анана за краката, буквално я изхвърли нагоре, после сам започна да се катери след нея. Тя го хвана за лявата китка и го задърпа. Другата му ръка се вкопчи в тревата и той се изтегли. Останалите трима стояха наблизо и с жив интерес наблюдаваха какво ще стане. Той ги изруга, че дори не се бяха опитали да й помогнат.

Орк сви рамене. Уртона се захили. Неочаквано Уртона се хвърли към Орк и го блъсна. Орк изкрещя и падна. МакКей ловко изтегли лъчемета от колана на Анана. Едновременно с това движение той я тласна с длан в гърба. Анана също изкрещя и също падна обратно в потока.

Уртона се извърна и заповяда:

— Дай ми Рога на Шамбаримен!

Кикаха бе смаян от светкавичния развой на събитията. Бе очаквал предателство, но не толкова скоро.

— Върви по дяволите! — каза той. Не бе имал време да погледне какво става с Анана, но чуваше боричкането й наблизо. Тя извика нещо и макар да не можеше да я види, той се досети, че сигурно се опитва да се изкатери обратно на брега. Червения Орк не издаваше нито звук.

Кикаха бавно свали ремъка на калъфа през рамо. Уртона очаквателно се ухили, но усмивката му замръзна, когато видя, че Кикаха вдига калъфа над водата.

— Изтеглете Анана обратно! Веднага! Или ще го пусна!

— Застреляй го, МакКей! — извика Уртона.

— Хей, човече, та ти дори не си ми казал как се използва това нещо! — възрази МакКей.

— Нещастник такъв!

Уртона скочи за да вземе оръжието от чернокожия. Кикаха замахна с лявата си ръка и запрати инструмента. Надяваше се Анана да го извади. В следващия миг и той се хвърли към МакКей, който макар и да не знаеше как да стреля с лъчемета, беше достатъчно съобразителен, за да го използва вместо тояга. Прикладът му удари Кикаха по темето и той рухна по лице на земята.

Остана така полузамаян, опитвайки се да върне координацията на ръцете и краката си. Дори и в това състояние усещаше почвата да се тресе под него. Разнасяше се някакъв тътен, но не можеше да съобрази дали това е ревящата вода или е резултат от удара по главата.

Едва ли имаше особено значение. Нещо го удари по челюстта в момента, когато опита да се изправи. В следващия миг осъзна, че е във водата.

Студът донякъде го освежи. Тялото му се издигна, после пак се спусна и той започна да се бори за въздух, опитвайки се да плува. Отново се удари в нещо — замаяното му съзнание регистрира, че това сигурно беше дъното на канала — и той пак изплува на повърхността. Силното течение превърташе тялото му и не му даваше да разбере кое е горе и кое долу и пречейки му да направи каквото и да е го носеше незнайно накъде. Още веднъж се удари тежко в дъното. Този път дори се претърколи върху него. И точно когато разбра, че вече не може и миг повече да задържи дъха си — главата му се въртеше, дробовете му изгаряха, устата му конвулсивно се опитваше да се отвори — тялото му бе изтласкано нагоре.

В мига, в който се показа на повърхността, пое въздух с последни сили. Секунда по-късно нещо го всмука под водата и веднага след това загуби съзнание след поредния удар по главата.