Филип Хосе Фармър
Невъзможен свят (8)

Осма глава

Вергенгет подаде детето на ридаещата му майка. Бащата също целуна дъщеря си, но изражението му не беше на щастлив човек. Срам го бе че бе позволил на страха да го надвие.

— Ще изчакаме тук, докато Повелителя не успокои гнева си — обади се вождът.

Кикаха се плъзна на земята от животното. Вергенгет последва примера му. За миг Кикаха се поколеба дали да не издърпа ножа си от колана му. С него в ръка той можеше да избяга в бурята, където никой не би се осмелил да го последва. Щеше да се скрие в гората. И ако не го удареше мълния, скоро щеше да се намира толкова далеч, че племето никога нямаше да го открие.

Но имаше някои други неща, които му пречеха да избяга точно сега.

Истината бе, че не желаеше да остава сам.

Беше прекарал по-голямата част от живота си сам. Не беше нито необщителен, нито антисоциален. Понасял бе без проблем компанията на децата от съседните ферми, с които си играеше като малък, както и тази на по-големите от него в училище и в колежа.

Благодарение на голямото си любопитство, атлетическите си умения и лингвистичните си способности той бе както обичан, така и приеман за водач. Четеше без насита и често, когато се наложеше да избира между игра с останалите и четене, отдаваше предпочитание на последното. Свободното му време беше ограничено, защото синът на един фермер винаги има какво да прави. Освен това съвестно залягаше над учебниците, за да получи високи оценки. Още като дете бе разбрал, че не иска да става фермер. В главата му се въртяха мечти за пътешествия из екзотични места и той се виждаше като зоолог или уредник на природонаучен музей, който обикаля най-известните райони в сърцето на Африка, Южна Америка или Малая. Това обаче предполагаше притежаването на научна степен, а за целта трябваше да завърши училище с отличие. За щастие обичаше да учи.

Така че четеше всичко, до което се добереше.

Съучениците му го дразнеха, че е забил носа си в учебника. Правеха това без злоба и не влагаха много насмешка, защото имаха страх от избухливия му темперамент и здравите му юмруци. Но не можеха да разберат страстта му към неизвестното.

Ако някой го наблюдаваше отстрани в периода между седемнайсетата и двайсет и втората му година, така и не би забелязал, че макар да се движеше с по-големите от него, той не се чувстваше един от тях. Същият този наблюдател би видял един превъзходен атлет и отличен студент, търсещ компанията на най-грубите си колеги, носещ се на мотоциклета си по черните провинциални пътища на щата, боричкащ се с момичетата в сеното, лежащ в несвяст след кошмарни запои и веднъж дори тикнат в затвора, защото бе подминал, без да спре на полицейска бариера на пътя. Родителите му така и не успяха да възприемат случилото се: майка му се скъса да плаче, а баща му не можа да се побере в кожата си от яд. Това че той избяга от затвора, просто за да им покаже колко лесно е да се направи, а после се върна доброволно в него, само ги разстрои допълнително.

За по-големите му приятели тази постъпка бе забавна и достойна за възхищение, приятелките му го гледаха изплашени с покорен поглед, а учителите му счетоха, че това е сериозен повод за безпокойство. Съдията, дошъл да го посети в затвора, го намери да чете „Възход и падение на Римската империя“ от Гибънс и реши, че става дума само за свръхемоционален младеж с огромен потенциал, попаднал в лоша компания. Обвиненията срещу него бяха оттеглени и Пол бе пуснат с неофициална условна присъда. Младежът обеща на съдията, че ще се държи като примерен гражданин — е, поне докато изтечеше срокът на условната присъда — и удържа на думата си.

Пол се въздържаше да напуска фермата през този период. Не искаше да бъде изкушаван да направи нещо необмислено от онези свои приятели, чийто основен проблем бе в готовността им да го последват във всяка лудория, която намислеха. Освен това вече беше доставил достатъчно неприятности на родителите си. Така че се отдаде на работа, учение и понякога на лов в гората. Нямаше нищо против да остане насаме със себе си за дълго. Потапяше се в самотата със същата настървеност, с която нахлуваше в компаниите.

И точно тогава мистър и мисис Финеган, може би очаквайки, че това ще го стегне допълнително, а може би поддавайки се на подсъзнателния импулс да му причинят и те болка, както той ги бе наранил, без да се замисли, му разкриха един факт, който го бе шокирал.

Той бе осиновен.

Признанието бе разтърсило Пол. Както повечето деца и той бе минал през фазата, когато бе смятал, че е осиновен. Но скоро бе забравил за този игра на фантазията, на която децата стават жертва, когато решат, че родителите им не ги обичат достатъчно. Фантазията обаче се бе оказала истина и той не искаше да й повярва.

Според осиновителите му неговата истинска майка била англичанка със странното име Фили Джейн Фог-Фог. При по-други обстоятелства, подобна история сигурно би го разсмяла до сълзи. Не и сега.

Родителите на Фили Джейн били дребни английски земевладелци. Прадядо му обаче се бил оженил за парси. Пол знаеше вече, че парсите са избягали в Индия перси, заселили се там, когато мюсюлманите нападнали родните им земи. Така че… така че той се оказваше на една осма индиец. Не американски индианец, сред които мащехата му търсеше своите корени. Той си беше азиатец, макар и само натурализиран, защото парсите не се женеха за съседите си хиндуисти. Баба му по майчина линия, Роксана Фог, бе онази от която тръгваше двойната фамилия „Фог“ (първата, окончаваща на две, втората само на едно „г“^[1]). Тя се бе омъжила за далечен родственик — американец на име Фог. Един клон на първите Фог бе емигрирал в колонията Вирджиния още през XVII век. В началото на XIX век някои от потомците им се бяха преселили в тогава мексиканската територия Тексас. Второто „г“ вече бе се бе загубило някъде в миналото. Прадядото на Пол по майчина линия Хардин Блейз Фог бил роден в едно ранчо в суверенния щат Република Тексас.

Роксана Фог се бе омъжила за англичанин на двайсетгодишна възраст. Той бе умрял, оставяйки я двайсет и осемгодишна, с две деца на ръцете. Две години по-късно тя бе отпътувала със сина си за Тексас, за да поемат огромното ранчо, което момчето щеше да наследи при навършване на пълнолетие. Там се бе срещнала с някои от родствениците си, включително и знаменития герой от армията на Конфедерацията, а също и голям уестмън, Дъстин Едуард Марсден Фог, повече известен с прозвището „Дъсти“. Бяха я представили и на Хардин Блейз Фог, няколко години по-млад от нея. Двамата се бяха залюбили, а по-късно той я бе придружил обратно до Англия. Тук тя се бе преборила за благословията на фамилията въпреки варварския произход на жениха, като им бе заявила, че така или иначе ще се омъжи за него и бе подметнала, че той е богат корабопритежател. Блейз бе останал в Лондон и бе отворил лондонски офис на фирмата си. А когато Роксана навърши четиридесет и три години, тя бе забременяла, изненадвайки всички, включително и самата себе си. Бебето бе кръстено Фили Джейн.

И така Фили Джейн се бе родила през 1880 година. През 1900 се омъжила за доктор Реджиналд Сън — английски лекар. Той бе починал през 1910 при загадъчни обстоятелства, без да остави деца. Фили останала сама до 1916 година. Тогава се запознала със симпатичния заможен Парк Джозеф Финеган от Индиана. Фамилия Фог (с две „г“) не го одобрявала, първо, имал ирландско потекло, второ, защото не принадлежал към Епископалната църква и, трето, защото бил засичан с най-различни леки жени в игралните зали, преди да се реши да поиска ръката на Фили. Тя обаче бе приела предложението му и бе отпътувала с него за Тер От, където нейните роднини си въобразяваха, че ще стане жертва на кръвожадните атаки на червенокожите.

Парк Джозеф Финеган бе направил Фили щастлива през първите шест месеца, въпреки трудностите, с които се бе сблъскала при адаптирането към живота в малкото хожърско градче. Е, поне живееше в голяма къща и не страдаше от липсата на каквото и да е.

Но съвсем скоро животът й станал ад. Финеган се бе върнал към навиците си да пръска пари по жени, алкохол и на покер. За съвсем къс период успял да прахоса цялото си състояние и когато установил, че трийсет и осемгодишната му жена е бременна, направо я изоставил. Обявил че заминава на запад, за да натрупа ново богатство и повече не го видяла.

Прекалено горда за да се върне в Англия, Фили се хванала на работа като прислужница в дома на един роднина на мъжа й. Сгромолясването на земята било безкрайно тежко, но тя се трудила, без да се оплаква и докрай запазила английската си гордост.

Пол бил на шест месеца, когато газовата печка, на която нагрявали ютията, експлодирала в лицето на майка му. Къщата изгоряла до основи и той вероятно щял да намери смъртта като майка си, ако някакъв младеж не се хвърлил в пламъците и не го спасил.

Роднината, чийто дом изгорял, умрял от сърдечен удар малко след това. Пол трябвало да отиде в дом за сираци. Но Ралф Финеган, братовчед на Парк и фермер от Кентъки, и жена му решили да осиновят Пол. Мащехата му дала за второ име нейното моминско — Янус.

Тези разкрития бяха разтърсили цялото същество на Пол. Точно след тях той бе започнал да страда от чувство самотност. А може би го измъчваше мисълта, че е бил изоставен. След като бе научил всички подробности за своите родители, той повече не бе продумал и дума за тях. Винаги когато заговореше за родителите си пред други хора, той имаше предвид само мъжът и жената, които го бяха отгледали.

Две години след като Кикаха бе научил истината за своя произход, мистър Финеган се бе разболял от рак и бе умрял след шест месеца. И сякаш тази мъка не бе достатъчна, ами три месеца след погребението, майка му бе станала жертва на същата болест. Беше се мъчила по-дълго, преди да намери облекчение в смъртта, а на Пол не му бе останало време за нищо друго освен да наглежда фермата, да ходи на училище и да помага в грижите за нея. Накрая, след големи мъки, тя бе починала — точно в деня, преди той да вземе гимназиалната си диплома.

Мъката му беше смесена с чувството на вина. Беше уверен, че по някакъв загадъчен начин срамът от неговия арест бе станал причина за заболяването им от рак. Логично погледнато тази идея бе лишена от всякакви основания. Но вината често е нещо напълно ирационално. Стигайки до крайност, той дори се бе замислял дали по някакъв начин неговото зачеване не е станало причина истинският му баща да изостави майка му и така да предизвика ранната й смърт.

Така плановете му да тръгне на колеж и да завърши зоология или антропология — той не можеше да предпочете едното пред другото — бяха отложени за в бъдеще. Фермата бе ипотекирана, за да стане възможно изплащането на медицинските разноски за лечението на родителите му, така че на Пол не оставаше нищо друго освен да труди във фермата и да припечелва по нещо като механик на коли в Тер От. И все пак въпреки многото работа и липсата на пари от време на време той даваше изблик на напиращите в него емоции. В такива моменти отиваше в местната таверна, където все още се навъртаха някои момчета от старата им банда. Те потегляха с рев на моторите си в нощта, метнали момичетата на задните седалки, и обикновено спираха на индианските ливади, където доизпиваха бирата и се отдаваха на шеговити сбивания и правене на любов.

Едно от момичетата искаше двамата с него да се оженят, но идеята не го привличаше. Не беше влюбен в нея и не можеше да си представи как би прекарал живота си до жена, която не притежава никакви интелектуални интереси. После тя забременя — за щастие не от него — и замина за Чикаго в търсене на нов живот. Малко след това бандата започна да се разпада.

Отново остана сам и отново се почувства самотен. По това време бе започнало да му харесва да язди през ливадите без посока или да се носи с хеликоптера над селските пътища. Така изпускаше пара през вентила.

Междувременно бе започнал да го посещава негов чичо, който се оказа изкусен хвърляч на ножове, жонгльор и цирков акробат. Пол научи много от него и стана професионалист в хвърлянето на ножове. Когато усетеше, че го налягат мрачни мисли, той отиваше в задния двор и хвърляше ножове, без да обръща внимание на времето. Разбираше добре, че така се отърсва от депресията, чувството на вина и разочарованието от съдбата, отредена му от орисниците.

Пет години се бяха изтърколили, без да ги усети. Изведнъж осъзна, че е на двайсет и три. Ипотеката на фермата още не беше погасена. Не се виждаше като фермер до края на живота си, така че продаде каквото му бе останало почти без печалба. За пореден път се изясняваше, че трябва временно да забрави за мечтите да стане антрополог — вече бе решил, че това е неговият избор. Всички знаеха, че Съединените Щати ще влязат във войната най-много след година-две.

Любовта му към конете го накара да се зачисли в кавалерията. За своя изненада и разочарование скоро се видя в танк. След това се откри възможност за тримесечно обучение за младши офицер. Макар да не бе завършил колеж, беше взел приравнителен изпит, позволяващ му да кандидатства за тази школа. Падането на Пърл Харбър най-сетне вкара нацията във военния конфликт и скоро той се озова в разгара на военните действия в състава на Осма армия.

Един ден по време на краткия отдих в неспирния марш на войските на генерал Патън, Пол се бе разходил сред руините на местния музей в малък немски град, който току-що бяха прочистили. Там бе намерил странен предмет — полумесец от непознат сребрист метал. Беше толкова твърд, че нито чукът, нито ацетиленовата горелка можеха да оставят дори най-незначителни следи по него. Прибави находката към колекцията си от сувенири.

След уволняването си от армията се върна в Тер От, макар да не планираше да се задържа там дълго. Но няколко дни по-късно семейният адвокат го извика в своя офис. Там, за изненада на Пол, мистър Тъб му предаде чек за десет хиляди долара.

— Това е от баща ти — каза адвокатът.

— Баща ми ли? Та той не притежаваше дори нощно гърне. Сам знаеш това — усъмни се Пол.

— Не говоря за човека, който те е осиновил — поясни мистър Тъб. — Става дума за истинския ти баща.

— Къде е той? — попита Пол. — Защото ми се иска да го убия.

— Съмнявам се, че ще искаш да отидеш там, където е той сега — провлече старият Тъб. — Той е на шест стъпки под земята. Заровен в едно църковно гробище в Орегон. Старият нехранимайко решил да приеме религията преди време и станал войнстващ ривайвалист^[2]. Мръсникът обаче изглежда бил съхранил някакви останки на съвест. И завещал цялото си имение на тебе.

В продължение на една дълга минута Пол стоеше мълчалив и се питаеш дали си струва да се бори с изкушението да скъса чека. После реши, че старият Парк Финеган все нещо му дължи. Да, вярно, нещо много повече от това. Но и тази сума стигаше, за да получи мечтаната научна степен.

— Ще го взема — заяви той. — А банката ще ми го приеме ли, ако преди това се изплюя върху него?

— Според закона банката трябва да ти го осребри, дори ако си се изходил върху му. Да пийнем по глътка бърбън, синко, какво ще кажеш?

Така Пол бе постъпил в Университета на Индиана и дори си бе наел малък, но удобен апартамент в кампуса^[3]. Веднъж разказа на свой приятел репортер за загадъчния полумесец, който бе намерил в Германия. Историята се бе появила във вестника на Блумингтън и по една случайност по избрана от един синдикат, който я бе разпратил за публикуване в националните медии. Университетските физици обаче така и не проявиха интерес към полумесеца.

Три дни след поместването на любопитния разказ в апартамента на Пол бе позвънил някой си мистър Ванакс. Той говореше английски гладко, но с лек акцент. Поиска да види полумесеца и Пол му го показа. Тогава Ванакс страшно се развълнува и предложи на Пол десет хиляди долара за полумесеца. Размерът на сумата събуди подозрения в Пол. Той наду цената до сто хиляди. Макар това да разгневи Ванакс, той обеща да се върне с парите след двайсет и четири часа. Пол вече бе сигурен, че притежава нещо ценно, без да има представа какво точно е то.

— Да закръглим на триста хиляди и е твой — предложи Пол на следващата среща. — И понеже това са много пари, готов съм да ти дам допълнителни двайсет и четири часа, за да ги събереш… Но най-напред искам да разбера за какво става дума.

Ванакс бе започнал да става обезпокоително агресивен и Пол се бе видял принуден да го отпрати. Към два часа през нощта той залови Ванакс в апартамента си. Полумесецът му лежеше на пода, точно до друг подобен.

Ванакс ги бе разположил така, че двата им края да се допрат и да образуват кръг. И точно се готвеше да стъпи в кръга.

Пол обаче го накара да се отдръпне, насочил заплашително пистолет към главата му. Ванакс се бе подчинил, бръщолевейки несвързано и предлагайки на Пол половин милион долара за неговия полумесец.

Преследвайки го през стаята, Пол без да иска бе стъпил в кръга. В същия миг Ванакс бе изкрещял изплашен, предупреждавайки го да стои настрана. Но вече беше късно. Апартаментът и Ванакс бяха изчезнали, а Пол се бе озовал в друг свят.

Видя че стои в друг кръг, оформен от полумесеци, подобни на онези, в които бе стъпил. Но се намираше в необятен дворец, изваден като от „Хиляда и една нощ“. Дворецът се намираше на върха на новия свят, в който Пол току-що бе телепортиран. И както се оказа впоследствие, беше дворецът на Повелителя, който бе направил този свят-кула, изграден от различни нива^[4].

Пол съобрази, че полумесеците образуват нещо като „врата“ — временен проход в онова, което той наричаше „четвъртото измерение“ поради липсата на по-подходящ термин. По-късно разбра, че Ванакс е друг Повелител, оказал се заточен във вселената на Земята. Там той разполагаше с единия полумесец, но имаше нужда от втори, за да се прехвърли в някоя от множеството джобни вселени.

Съвсем скоро на Пол му дойдоха „гости“. През вратите нахлуха същества, наречени „гуорли“. Те бяха изпратени от Повелителя на друг свят, за да откраднат Рога на Шамбаримен. Той от своя страна представляваше устройство, изработено преди десет хилядолетия в зората на джобните вселени. Използвайки Рога, за да изсвири с него проста мелодия-шперц, неговият притежател можеше да отвори всяка врата. Разбира се тогава Пол още не знаеше това, но докато се криеше бе зърнал един гуорл да отваря врата към едно от нивата на тази планета с Рога. Пол бе блъснал гуорла в басейна и бе скочил в отворилата се врата, стискайки Рога в ръка.

В годините, които последваха, той бе кръстосвал от едно ниво на друго, преследван от гуорлите и постепенно бе опознал много райони от тази планета. На нивото Драхеланд се представяше като барон Хорст фон Хорстман. А на нивото Америндия бе станал известен като Кикаха — името, което предпочиташе пред всички останали. Пол Янус Финеган се бе скрил в едно ъгълче на съзнанието му. Земните спомени започваха да избледняват. Пол не опита нито веднъж да се върне в родната си вселена. Беше обикнал новия свят, въпреки множеството опасности, които го дебнеха навсякъде.

Един ден някой си Робърт Улф, пенсионирал се във Финикс, Аризона, разглеждаше сутеренния етаж на къща, която смяташе да купи. Неочаквано той бе надзърнал в един чужд свят и бе видял Кикаха, заобиколен от гуорли, които най-сетне го бяха заклещили без възможност да избяга. Кикаха бе хвърлил на Улф през временно открилия се проход между вселените Рога, така че поне да не попадне в ръцете на неговите врагове. Дори Улф да бе склонен да сметне, че е имал някаква сложна и много убедителна халюцинация, наличието на Рога в ръцете обезсмисляше всякакви съмнения.

Улф бе нещастен — той не харесваше положението си на Земята. Така че наду Рога, опитвайки се да налучка с натискане на бутончетата мелодията, която бе чул в момента на отваряне на вратата. Накрая бе попаднал на правилната комбинация и бе преминал през прохода, за да се озове на най-долното ниво на планета, която на пръв поглед му се бе сторила досущ като Райската градина. С минаване на времето той бе започнал да се подмладява, за да се окаже в края на краищата с тялото, което бе имал на двайсет и пет години.

Освен това беше се влюбил в една жена на име Хризеис. Преследвани от гуорлите, двамата бяха избягали на по-горното ниво, срещайки Кикаха по пътя си. Накрая, след множество приключения, Улф бе стигнал до двореца на върха на този свят и бе открил, че всъщност е Джадауин — създателя на тази малка вселена.

По-късно той и Хризеис се бяха оказали въвлечени в серия приключения, по време на които той се бе запознал отново с голям брой Повелители. Беше му се наложило също да мине през цяла поредица джобни светове, създадени като клопки за другите Повелители^[5].

Кикаха от своя страна се бе изправил срещу Звънарите — изкуствено създадени същества, надарени със способността да прехвърлят съзнанията си в телата на хора. Беше се запознал и влюбил в Анана — една от Повелителките^[6].

Преследвайки последния оцелял Звънар, Кикаха и Анана се бяха прехвърлили на Земята. Родната планета бе харесала на Кикаха още по-малко, отколкото си я спомняше. Беше се оказала пренаселена и замърсена. По негово мнение повече от промените, настъпили през последните двайсетина години, се бяха оказали в отрицателна посока.

Червения Орк — тайния Повелител на двете Земи — скоро бе разбрал за пристигането на двамата натрапници. Уртона, друг Повелител, живял на Земята за известно време, също бе станал смъртен враг на Кикаха. Кикаха бе установил, че Улф — или Джадауин — и Хризеис са пленници на Червения Орк. Но те бяха успели да избягат през една от вратите в изменящия се свят^[7].

Сега Джадауин и Хризеис бродеха някъде по вечнопроменящата се повърхност на планетата, разбира се, ако все още бяха живи. А той, Кикаха, бе загубил Рога на Шамбаримен и Анана. Така и нямаше да се измъкне от този опъващ нервите свят, ако не намереше врата. Но дори да я намереше, това едва ли щеше да му бъде от полза, ако не разполагаше със средство да я активира. На всичко отгоре не можеше да си позволи лукса да замине оттук, докато не намереше Анана жива или мъртва.

Всъщност не можеше да се махне оттук и докато не намереше Улф и Хризеис. Кикаха беше лош враг, но верен приятел.

Освен това беше крайно независим, във висша степен самоуверен и способен бързо да се адаптира. Цели двайсет години бе живял без корени, макар от друга страна да се смяташе за воин на хроваките и да бе гледал на това племе като на свой народ. Тях вече ги нямаше, защото бяха избити до крак от Звънарите. А той се бе влюбил в прекрасната Анана, която, макар и Повелителка, под негово влияние някак бе станала по-човечна.

От известно време го бе изкушавала мисълта да изостави този скитнически живот и да възприеме за по-дълго някаква самоличност. Искаше двамата с Анана най-сетне да се спрат на едно място и може би да си осиновят няколко деца. Да създадат дом и семейство.

И точно когато това решение бе съзрявало в главата му, той я бе загубил. Заедно с това бе загубил и единственото средство, с което би могъл да се измъкне от това ужасно място.

Нямаше нищо чудно в това, че Кикаха — човекът, свикнал да се задоволява с компанията на самия себе си, вечноприспособимия, онзи, който можеше да намери някаква утеха дори в самия ад, — сега беше самотен.

Точно затова той неочаквано реши да приеме нещастните създания от племето Тана за свои събратя. Разбира се, ако те се съгласяха.

Да, естествено той не искаше да умира. Но най-сериозният му мотив бе желанието да бъде част от някаква човешка общност.