Филип Хосе Фармър
Невъзможен свят (19)

Деветнайсета глава

Откъснатата маса вече се намираше на стотина мили над планетата и беше в стабилна, макар и временна орбита. Трябваше да изминат поне четиристотин дни, преди да започне бавното и плавно спускане, предхождащо сливането на двете тела.

Въздухът изглеждаше все така плътен. Атмосферното налягане бе като на морското ниво. Уртона така и не им бе обяснил физическите принципи, заложени в основата на този феномен. Може би и сам не ги знаеше. Макар спецификациите за планетата да бяха негово дело, работата след това бе оставена в ръцете на екип от учени, които имаха задачата да направят неговия свят реалност. Тези учени бяха измрели още преди хилядолетия, а познанието, което притежаваха, бе отдавна загубено завинаги. Но продуктът на труда им беше оцелял и явно му бе съдено да съществува, докато съществуват самите джобни вселени.

Трусовете не бяха престанали с откъсването. Бяха дооформили клиновидния къс в сфера. Катаклизмът бе продължил дванайсет дни, по време на които живите същества, останали на спътника, трябваше много и бързо да се движат, за да не бъдат живи погребани. Това не се бе отдало на голяма част от животните. Горещината, отделена при преобразуването на енергията, освобождавана при трансформациите, беше ужасна, но непрекъснатите дъждове внасяха известно облекчение. В продължение на близо две седмици Кикаха и спътниците му живяха като в турска баня. Непрекъснато се бореха с желанието да легнат и тежко да дишат. Но трябваше непрекъснато да се движат, често доста енергично.

От друга страна благодарение на много по-малката сила на притегляне — една шестнайсета от тази на планетата — усилията, които бяха свикнали да полагат, ги пренасяха много по-леко и по-бързо. А понеже наоколо беше пълно с трупове и смачкани растения, не се налагаше дълго да търсят подходяща храна. Друг източник на прехрана бяха летящите семена. Още в началото на откъсването всички растения на луната бяха изхвърлили във въздуха стотици семена, понесени от вятъра. Те се издигаха и спускаха, някои дори в посока на родната планета, други отново върху повърхността на сателита. Бяха малки, но двайсетина от тях можеха да напълнят устата и всъщност представляваха едно богато на протеини растение.

— Това е начинът, по който Природата или по-скоро Уртона осигуряват продължението на различните видове след катаклизъм от такъв мащаб — отбеляза Кикаха.

И все пак когато промените на терена престанаха, а месото на умрелите животни замириса, наложи се да тръгнат на лов. Макар хората да можеха да тичат по-бързо и да скачат по-надалече, след като свикнаха с новите условия животните започнаха да се придвижват също така ловко. Кикаха обаче беше изработил нов тип бола — три черепа на антилопа, свързани един за друг с ремък от необработена кожа. И можеше да я завърти над главата си и да я запрати ниско над повърхността, оплитайки с нея краката на жертвата си. МакКей и Анана също си направиха бола и скоро тримата се научиха да ги използват без проблеми. Можеха да заловят дори диви лосове с тях.

Семената, паднали обратно върху сателита, вече бяха пуснали корени и новите растения бързо бяха поникнали. Тревата и почвата около тях избледняваха след изсмукване на хранителните вещества. Крехкото растение обаче си пускаше чифт крачета, изтръгваше или откъсваше корените си и се преместваше на по-богата почва. Крачетата окапваха, но на тяхно място се появяваше нов комплект, вече по-дълги и по-здрави. След три последователни премествания растенията оставаха върху корените си до достигане на естествената си големина. По земните стандарти периодът на достигане на зрелост беше невероятно къс.

Много от тях, разбира се, биваха изяждани от слонове, лосове и други животни, за които растенията бяха основна диета. И все пак оцеляваха достатъчно, за да поставят началото на безброй мигриращи горички.

Тримата имаха обикновените проблеми с бабуини, кучета и други хищници. Към тях се добави и някаква огромна птица, която никога преди не бяха виждали. Размахът на крилата й достигаше петдесет стъпки, макар тялото й да бе относително малко. Главата й бе аленочервена, очите студеножълти, клюнът зелен, дълъг, крив и остър. Крилете и тялото бяха синкави, а късите здрави крака с остри нокти — оранжеви. Птицата се спускаше от небето малко след стъмване, нанасяше удара си и отнасяше жертвата. Слабата гравитация би й позволила да вдигне дори човешко тяло. На два пъти Анана едва се спаси от подобни атаки. Веднъж се хвърли, без да мисли, на земята в мига, в който Кикаха бе изкрещял предупреждението си, иначе щеше да бъде отнесена.

— Не мога да схвана как преживява тази птица, когато не е на сателита — чудеше се Кикаха. — Тя никога не би могла да да вдигне голямо тяло от повърхността на планетата. Какво ли прави между катаклизмите?

— Може би само се носи из въздуха, консумира от тлъстините си и чака следващото откъсване — предположи Анана.

Двамата замълчаха, представяйки си тези огромни въздушни същества, безшумно планиращи във въздуха на петдесет мили височина, полузаспали по-голямата част от времето, очакващи майката-планета отново да откъсне част от плътта си.

— И все пак не трябва ли да каца някъде на повърхността на сателита, за да се нахрани. Как се размножава? И къде? — питаше Кикаха.

— Защо толкова искаш да знаеш?

— Имам една идея, но е толкова безумна, че още не искам да говоря за нея. Присъни ми се снощи.

Неочаквано Анана го стисна за ръката и посочи нагоре. Той и МакКей вдигнаха поглед. Там, може би половин миля над главите им, минаваше дворецът.

Наблюдаваха го, без да проговорят, чак докато не се скри зад някакви високи планини.

— Изглежда когато е на автопилот, обикаля сателита — въздъхна Кикаха. — Уртона сигурно го е програмирал по този начин, за да може да наблюдава луната. Дявол да го вземе! Толкова близко и едновременно с това така далече!

Повелителя изглежда бе изпитвал удоволствие да съзерцава промените на повърхността и борбата на хора и животни да се адаптират към тях. Но той не би могъл да живее сам в него. Кой ли му беше правил компания, откъде ли намираше партньори за секс? Дали не отвличаше местни жени, за да ги върне след като им се е наситил? А може би просто ги изритваше навън и ги наблюдаваше да падат от стотици мили височина, съпровождайки ги, докато изживяват последните мигове от живота си в ужас и наслаждавайки се на писъците им.

Сега това нямаше значение. Самият Уртона и неговите жертви бяха мъртви. Най-важното сега бе да оцелеят по време на сливането на спътник и планета.

Анана си спомни думите на чичо й, че около месец преди това събитие сателитът отново претърпявал изменение на формата. Превръщал се от сфера в паралелепипед, обикалял около планетата пет пъти и започвал да се спуска, докато не стане част от нея.

Само животните върху горната му част имали шанс да оцелеят. Онези от долната страна щели да бъдат размазани и останките им щели да изгорят. Подобно на животните върху планетата в района, където щяло да стане сливането.

Все пак Уртона бе дал шанс и на привидно обречените. Беше им вградил инстинктивен механизъм, който ги караше да бягат с все сили от опасното място, над което се снижаваше спътникът. Низходящата орбита винаги бе една и съща и така животните се „досещаха“, че е време да напуснат въпросния район. За нещастие само онези близо границата разполагаха с необходимото време.

Растенията, естествено, бяха много бавни, но инстинктите им ги караха да пръскат семената си.

Всичко това силно интересуваше Кикаха. Главната му грижа обаче бе да определи от коя страна на луната ще се окажат тримата, когато започне промяната от сфера в паралелепипед. Защото бе жизнено важно да бъдат върху противоположната на планетата страна.

— Няма никакъв начин да разбереш предварително — каза му Анана. — Трябва да се надяваме само на късмета си.

— Случвало ми се е да разчитам на него в миналото — отвърна й той. — Но сега не ми се иска. На късмета си можеш да се осланяш само когато нищо друго не ти е останало.

Той отдели много време на размисли за ситуацията, в която бяха попаднали. Дните и нощите минаваха. Луната бавно се въртеше, правейки една обиколка около оста си за около трийсет дни. Огромната маса на планетата над главите им висеше, обърната към тях със страната, където все още се виждаха следи от незаздравялата рана на откъсването. Струваше си да се радват, че са на сателита, защото язвата върху лицето на планетата бавно се запълваше, но с цената на страхотни по мащаба си промени. Когато нямаше облаци те с лекота можеха да наблюдават срутването на стените в бездната, помитащите всичко пред себе си земни лавини с невъобразима, но забележима даже оттук височина. Дори околните морета вероятно бяха здраво разтърсвани от глобалните изменения.

— Уртона сигурно много се е наслаждавал на това зрелище, докато плавно е обикалял над него в двореца си — изкоментира Кикаха. — Понякога ми се иска да не го беше убила, Анана. Тогава той щеше да е там, най-сетне осъзнал на какви ужаси е подлагал съществата, които сам е прехвърлил в своя свят.

Една сутрин Кикаха разказа на спътниците си присънилия му се сън. В съня си той ентусиазирано им бе разказал за плана, по който биха могли да избягат оттук. Те го бяха намерили за великолепен и бяха започнали веднага работа по него. Първо, бяха отишли до онази планина, на чийто връх спяха гигантските птици, които всички вече наричаха рок. Изкачиха се на него и видяха една вдлъбнатина, в която птиците рок спяха през деня.

Бяха се плъзнали по гладките стени на вдлъбнатината и всеки от тях се бе прокраднал до една от почиващите птици. След това всеки бе убил своята птица, забивайки нож или пръчка с остър връх в окото й. После се бяха скрили под крилете на жертвите си и бяха изчакали другите птици да се събудят и да отлетят. Накрая бяха отрязали крилете им и опашното оперение и ги бяха отнесли в лагера си.

— И защо постъпихме така? — поинтересува се Анана.

— За да използваме крилете и опашките и да си направим от тях делтаплани. Прикрепихме ги към дървени корпуси и…

— Извинявай — усмихна се Анана, — просто досега не ми беше споменавал, че можеш да летиш и на делтаплан.

— Как ще ти го спомена, когато не мога. Но съм чел по въпроса и дори имам няколко часа обучение в „Пайпърс Клъб“, колкото да мога да летя сам. Наложи се да прекъсна поради липсата на пари.

— Не съм се качвала на такова нещо поне от трийсет години — призна Анана. — Но аз лично съм изработила много такива и имам поне три хиляди летателни часа с тях.

— Чудесно! Тогава ще ни научиш двамата с Мак. Както и да е… В съня ми ние прикрепихме крилете към корпусите и за да не се огъват, наложи се да ги укрепим с дървени летви по дължината на костта. Вместо кабели за управление на кормилните плоскости, използвахме кожени въжета…

— А как изобщо управляваше този самоделен делтаплан? — прекъсна го отново Анана.

— Чрез изместване на тежестта. Точно както са правили Джон Монтгомери, Пърси Пилчман, Ото и Гюстаф Лилентал. Те увисвали на ремъци или висяща седалка между крилата и доколкото знам, справяли се отлично. Ъ-ъ… докато Джон, Ото и Пърси не загинали един ден.

— Колко съм доволен, че това е само сън — обади се МакКей.

— Така ли? Ти чувал ли си, че сънищата са трамплини за реалността?

МакКей простена и прошепна:

— Господи, усещах, че във всичко това има и нещо сериозно.

Анана, която едва се сдържаше да не избухне в смях, каза:

— Е, предполагам, че ще можем да изработим делтаплани от дърво и кожи на антилопа. Те никога не биха могли да летят на планета с нормална сила на тежестта и дори не съм сигурна, че ще полетят тук. Така че нещата не стоят кой знае колко несериозно… Но дори да съумеем да се изкачим на някоя по-висока планина и да намерим възходящо въздушно течение, едва ли ще се издигнем много нависоко. По повърхността на тази луна липсват онези неравности на терена, които са в основата на термалните потоци. Тук няма изорани ниви, няма асфалтирани пътища, няма паваж… няма нищо.

— Има ли смисъл да говорим тогава? — опита се да приключи темата МакКей.

— Така времето минава по-лесно — отвърна му тя. — Е, Кикаха, как смяташ да издигнеш делтапланите достатъчно нависоко, за да преодолееш силата на лунното притегляне?

— Ами ако се изстреляме нагоре, „нагоре“ от наша гледна точка, всъщност ние ще полетим надолу от гледна точка на хората, стоящи на повърхността на планетата. Трябва само да попаднем в нейното гравитационно поле и тогава ще преминем в контролирано падане.

— Да се изстреляме ли? — обезпокоено повтори израза му МакКей.

Имаше основание за безпокойство. Червенокосият вече бе успял да го въвлече в няколко крайно опасни премеждия, просто заради любовта си към риска.

— Ето как се развиха нещата в съня ми. Намерихме една батарея дървоиди, убихме четири от тях и го домъкнахме в лагера. Окастрихме им клоните, както и стълбчетата на очите им, за да станат стволовете по-гладки. После…

— Почакай малко — спря го Анана. — Мисля че разбирам накъде биеш. Искаш да кажеш, че сме преправили тези живи оръдия в ракети? Завързали сме делтапланите за тях, изстреляли сме ракетите и след като сме се издигнали на достатъчна височина сме се освободили от ненужния ни баласт, така ли?

Кикаха кимна. Анана се смя дълго и високо.

— Това е само сън, нали? — предпазливо се осведоми МакКей.

Без да му обръща внимание Кикаха се обърна към Анана с почервеняло лице:

— Чуй ме, отработил съм всеки детайл. Това е възможно. Освен това…

— Може да стане насън — отсече тя. — Но в действителността ти не разполагаш с начин да постигнеш контролирано изгаряне на барута. За да се издигнеш на приемлива височина ще трябва да напълниш цялото дуло с барут. Когато горивото експлодира — а точно така и ще стане: то ще експлодира, всичкото и изведнъж — рязкото ускорение ще откъсне конструкцията от ракетата, ще я натроши на парчета, а като капак на всичко ще убие и теб.

— Анана — примоли се Кикаха с още по-червено лице, — няма ли някакъв начин да постигнем регулирано горене на барута?

— Не с подръчните ни материали. Не, забрави тази идея. Хубав сън, но… но… ха… ха-ха-ха-ха!

— Колко съм щастлив, че в една жена може да има толкова много здрав разум! — въздъхна удовлетворено МакКей. — Чудя се как си доживял до тази възраст — погледна той Кикаха.

— Предполагам благодарение на това, че не се втурвах сляпо да реализирам всичките си диви идеи. Ти какво си мислиш? Аз съм само полупобъркан, не напълно. Но ние трябва да се измъкнем оттук. Ако се окажем от долната страна, когато започнат промените, това ще е краят на всичко. Една голяма прощална целувка за всички ни.

Настъпи дълго мълчание.

Накрая Анана се обади:

— Прав си. Трябва да направим нещо. Трябва да потърсим материали, от които да изработим делтаплани, които ще могат да летят в атмосферата на планетата. Големият въпрос обаче е откъсването от гравитационното поле. Не виждам как…

— Балон с горещ въздух! — извика Кикаха. — Той ще ни издигне заедно с делтапланите надалече от тук.

Идеята на Кикаха бе, че ако намерят подходящи материали за изработване на балон и на летателни апарати, излитането трябва да стане, когато луната започне да се променя. Тогава тя ще се сплеска и това вероятно ще намали силата на притеглянето на повърхността. В такъв случай балонът ще има още по-голяма подемна сила.

Анана призна, че в разсъжденията му има известна логика. Но опасностите от катастрофалната промяна бяха неизвестни и твърде големи. Те можеха да не оцелеят тази фаза. Или ако те оцелееха, можеше да не издържи балонът. А след началото на метаморфозата нямаше да има нито време, нито възможност да се търсят нови материали.

Накрая Кикаха се съгласи с нея.

След това подхванаха дълга дискусия за делтапланите. След известно замисляне Анана заяви, че е по-добре да се спрат на паракрила. И поясни, че паракрилата са вариант на парашута и представляват нещо като полу-делтаплан, чийто полет може да се контролира.

— Главният проблем отново са материалите — заключи тя. — Може би балон от частично ощавена кожа на антилопа ще ни издигне на достатъчна височина, отчитайки слабата сила на тежестта. Но как ще скрепим заедно отделните парчета? Нямаме лепило, а съшиването им най-вероятно няма да доведе до нищо. Горещият въздух просто ще излиза през пролуките. И все пак…

Стоящият до тях МакКей извика. Те се обърнаха, за да погледнат в посоката, в която той гледаше.

Гигантски обект плавно излизаше иззад близката планина с форма на пагода и бавно плуваше във въздуха към тях. Дворецът на Уртона. Носеше се над равнината величествено бавно на около двеста стъпки височина.

Изчакаха го да се приближи, което стана след около два часа. Бяха се изтеглили настрани, за да могат по-добре да го огледат от горе до долу. Изглеждаше като издялан от единствен блок гладък камък, защото материалът, от който бе направен, изглеждаше като камък. Променяше цвета си на всеки петнайсетина минути, проблясваше с ярка светлина, минаваше през целия спектър и завършваше с калейдоскопична комбинация в синьо, бяло, зелено и розовочервено. После цикълът се повтаряше.

Наистина се виждаха кули, минарета, пристройки към стените… хиляди на брой. Навсякъде имаше врати и прозорци — квадратни, кръгли, ромбовидни, шестоъгълни, осмоъгълни. Дори на плоското и гладко дъно имаше прозорци. Кикаха преброи над двеста балкона, после се отказа.

— Знам, че не можем да го стигнем — проговори Анана. — Но смятам да изпробвам Рога.

Във въздуха се разнесе мелодията от седем ноти. Както и очакваха, не се появиха блестящите очертания на врата, на която предстои да се отвори.

— Трябваше да измъкнем с изтезания кодовата дума от Уртона — въздъхна Кикаха. — Ако не друго, поне щяхме да го изпечем на бавен огън.

— Това едва ли би ни помогнало в тази ситуация — каза Анана.

— Ей! — извика МакКей. — Ей! Я вижте там!

От един прозорец на дъното към тях надничаше лице. Лице на мъж.