Метаданни
Данни
- Серия
- Светът на нивата (5)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Lavalite World, 1977 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Иван Златарски, ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 27 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Добавяне на анотация
- — Добавяне
Единайсета глава
Но на чичо й се наложи да изразходва още малко от скъпоценната енергия. МакКей можеше да бъде повален всеки миг. Чернокожият се бе привел, готов за борба, но същевременно крещеше на Уртона да стреля. Чичо й се поколеба за момент. Явно бе че му се иска да запази повече заряди за срещата с племенницата си, но още по-малко желаеше да продължи пътя си сам. Тримата самци паднаха и телата им — по-скоро половинките — се търкаляха докато не спряха в краката на МакКей, чието иначе тъмно лице сега бе посивяло.
Останалите бабуини заскачаха на едно място, крещейки. Но бяха само гневни и объркани. Желанието им за атака се бе изпарило.
Тя се обърна и отново побягна. След няколко минути пак погледна назад. Преследвачите й вървяха бавно, защото не смееха да останат обърнати с гръб към маймуните, които от своя страна ги следваха на безопасно разстояние, очаквайки удобен момент да нападнат. Уртона нещо викаше и размахваше лъчемета си, надявайки се това да ги изплаши. През няколко секунди спираше и се обръщаше с лице към тях. Бабуините се изтегляха назад озъбени, излайваха нещо на своя си език, но не се отказваха от преследването.
Анана се усмихна. Започваше да става ясно, че преднината й пред двамата мъже скоро ще стане значителна.
Когато стигна в полите на планината, издигаща се малко неочаквано от равнината, тя спря да си почине. Бабуините вече се бяха отказали. Още един от глутницата бе паднал мъртъв и тази загуба явно ги бе накарала да размислят. Част от събратята му се бе скупчила над трупа и го разкъсваше със зъби. Останалите се носеха с пълна скорост към първите трупове с надеждата да стигнат навреме. Гигантска моа с извит като ятаган клюн се бе запътила от половин миля разстояние да провери за какво е цялата суматоха. Тя сигурно щеше да сплаши маймуните от лесната им плячка. Над главите им се виеха лешояди, които също смятаха да опитат от месото.
Склонът на планината се издигаше под малко повече от четиридесет и пет градуса спрямо хоризонта. Тук-там се виждаха неравности, сякаш някакви големи газови мехури се бяха опитвали да стигнат до повърхността. Те не можеха да бъдат преодолени и трябваше да се заобикалят. Анана започна да се катери леко наклонена напред. Не се виждаха нито дървета, нито храсти, зад които би могла да се скрие. Трябваше да върви докато не стигне върха. Оттам може би щеше да види някакво убежище, макар да бе съмнително. Но ако се спуснеше по другия склон достатъчно бързо, може би щеше да успее да заобиколи планината в основата й. И тогава преследвачите щяха да загубят следите й.
Върхът на планината се издигаше сигурно на хиляда и петстотин стъпки над равнината. Когато най-сетне се добра до него, вече дишаше тежко. Краката й сякаш бяха покрити с дебел слой втвърден цимент. Тялото й трепереше от изтощение, дробовете й щяха да се пръснат. Но двамата мъже щяха да бъдат в подобно, ако не и по-тежко състояние.
Когато бе започнала изкачването, самият връх бе остър като острието на фунийка за сладолед. Сега се бе смъкнал и представляваше малко плато около шейсет стъпки в диаметър. Земята под краката й бе гореща, а това подсказваше за ускоряване на тектоничните промени.
Уртона и МакКей бяха стигнали на около една четвърт от склона. Седяха, обърнати настрани от нея. Малко над тях земята се издуваше толкова бързо, че скоро щеше да ги скрие от погледа й. Ако образуванието се разширеше, те трябваше да го заобиколят. А това от своя страна щеше да ги забави допълнително.
Сега пред погледа й се разкриваше значително по-голяма част от равнината. Тя погледна към канала, надявайки се да види мъничка фигура, която не можеше да бъде на никой друг освен на Кикаха. Но не видя нищо.
Дори от тази височина краят на канала не се виждаше. Новоиздигнали се планини на около двайсетина мили отвъд мястото, където се бе отклонила, закриваха продължението на канала. И по никакъв начин не можеше да се разбере докъде стига той.
Къде ли бе Червения Орк? Улисана от преследването, тя направо бе забравила за съществуването му.
Където и да се намираше, тя не можеше да го види оттук.
Анана продължи да оглежда околността. Планинските вериги се редяха една след друга. Но между тях имаше проходи, а тук-там се виждаха и свързващи ги хребети. Точно един от тези хребети беше покрит със зеленина и се открояваше от околната ръждивочервена трева. Зеленият пояс бавно се преместваше и по това тя се досети, че става дума за армия мигриращи дървета. Намираха се на около пет мили от нея.
Склоновете и долините между тях бяха осеяни с тъмни петна. Това сигурно бяха стада антилопи и други тревопасни. Макар по принцип да бяха равнинни животни, те бързо се адаптираха към планините. И когато се наложеше, можеха да се катерят като кози.
Дали не беше по-разумно да се задържи още малко тук на върха, за да види какво ще направят преследвачите й? Позите им издаваха, че катеренето след нея ги бе изтощило до крайност. Дали нямаше да се досетят за идеята й да се спусне от другата страна на планината и да ги заобиколи в гръб. При тяхната умора всяка мисъл, свързана с възможността да прекратят по-нататъшното изкачване, би им била добре дошла.
Ако двамата решеха да се разделят и да тръгнат по заобиколен маршрут с намерението да се срещнат на същата височина от другата страна на планинския масив, тогава тя трябваше да се върне право назад в мига, в който те се скриеха от погледа й.
Но ако двамата не предприемеха нищо в най-скоро време, тя не можеше да си позволи лукса да чака. Малкото плато, където бе спряла, постепенно се изнасяше навън и надолу. Сякаш плавно потъваше. И ако останеше все така, скоро щеше да се озове отново долу в равнината.
Не, процесът по-скоро щеше да отнеме цял ден. Дори два. А чичо й и неговият бияч сигурно щяха да решат какво да правят дотогава.
Усети че е гладна и жадна. Когато бе поела към планината, Анана се бе надявала да намери вода от другата страна. Гледката пред очите й подсказваше, че ще си остане жадна, освен ако не се върне обратно към канала. Или ако едва забележимите перести облаци в небето не се превърнеха в нещо, обещаващо дъжд.
Продължи да чака и да наблюдава. Краят на платото едва забележимо се изнасяше напред. Накрая стана ясно, че трябва да смени мястото си. След час площадката щеше да започне да се троши по периферията. Върхът на конуса бе станал плосък и почти равен. Оказа се че не е толкова лесно да се махне оттук, без да полети надолу с някое парче.
Ситуацията предлагаше и едно предимство. Двамата под нея трябваше да положат известни усилия, за да не бъдат пометени от оформящата се каменна лавина. Нищо чудно да им се наложеше да търсят спасение в равнината. А ако имаше късмет, поне един от тях можеше да остане под някой от търкалящите се по склона камъни.
Анана се премести в другия край на площадката. Диаметърът на кръга сега надвишаваше сто стъпки. Пусна Рога и секирата и предпазливо се прехвърли през ръба. Краката й за миг се залюляха във въздуха, после тя отвори пръсти. Това бе единственият начин да слезе, макар да означаваше падане от близо трийсет стъпки. След секунда полет краката й се удариха във все така стръмния склон и последва дълго плъзгане надолу. Тревата изгаряше дланите й, докато опитваше някак да се задържи. Триенето по задната част на панталоните й по някакво чудо не предизвика дим. И все пак тя беше уверена, че ако не бе успяла да спре, тъканта скоро нямаше да издържи и щеше да избухне в пламъци. Или поне така й се струваше.
След като намери и взе обратно Рога и секирата, тя пое с широки крачки надолу, накланяйки тялото си вече назад. Обувките й понякога се плъзгаха в тревата, но тя бързо сядаше, успявайки да овладее политането надолу, преди да стане неконтролируемо. Веднъж покрай нея изгромоля огромна буца мазна пръст, от която стърчаха стръкове трева. Ако я бе улучила, просто щеше да я премаже.
Колкото повече наближаваше края на спускането, толкова повече ускоряваше ход. По склона вече се търкаляха безчет буци и камъни. Веднъж я спаси случайността, защото миг преди да попадне в нея късът скала излетя над главата й, отскачайки от някаква издатина.
Когато се спусна в полите на планината, тя се затича през долината, стараейки се да се измъкне от опасната зона, в която можеше да стане жертва на свличащите се земни маси. „Нощта“ вече се спускаше. Измъчваше я толкова силна жажда, че Анана мислеше, че ще умре, ако не пие в следващия половин час. Освен това беше адски уморена.
Не й оставаше нищо друго, освен да поеме отново в обратна посока. Имаше нужда от вода. За щастие в полумрака не можеше да бъде видяна от никой, ако не се приближеше до нея на по-близо от хиляда стъпки. Може би петстотин. Така че можеше да разчита, че ще успее да се промъкне обратно до канала, без да бъде забелязана. Вярно че не бе изключено двамата мъже да са разгадали намеренията й и да я очакват от другата страна на планината. Тогава щеше да тръгне към канала по друг път.
Пое през долината, заобикаляйки планината, която току-що бе изкачила. Налагаше се да отбягва безразборно натъркалялите се земни маси, свлекли се и от съседната планина. Минавайки покрай една от грамадните буци, тя подплаши нещо, което се бе крило в една от плитките дупки. Анана изпищя. После реагира мигновено, изтегли секирата и я запрати към ниската издължена сянка.
Улучи с тъпата страна и животното се претърколи няколко пъти. Изправи се на късичките си извити крака, изсъска заплашително и пак побягна. Ударът явно бе попаднал в някое чувствително място, защото движенията му бяха забавени. Тя се хвърли за секирата, вдигна я, прицели се внимателно и отново я запрати. Този път оръжието пречупи гръбнака на звяра.
Анана извади ножа си, бързо изтича до гущероподобното земноводно и преряза гърлото му. И докато създанието умираше, тя го държеше вдигнато за опашката, утолявайки жаждата си със драгоценната течност, изтичаща от него. Струйката се стичаше по брадичката й, по бузите и през гърдите й, но това изобщо не я вълнуваше.
Одра животното, наряза го и изяде все още потръпващите късове. След малко се почувства много по-силна. Все още беше жадна, но усещаше, че вече може да издържи. А бе в по-добра форма от двамата мъже… но може би и те щяха да убият нещо годно за ядене.
После потегли през равнината, разтваряйки се в сгъстяващия се здрач. Усети че повява хладен вятър, а когато вдигна поглед към небето, видя че той е донесъл и дъждовни облаци. Преди да бе успяла да направи и десет крачки, върху нея се изсипа порой. Единствената светлина идваше от забиващите се в земята около нея светкавици. За миг се поколеба дали да не се върне. Но беше от онези, които са готови да рискуват, ако ситуацията го налага. Така че продължи напред, заслепена от светкавици и оглушена от гръмотевици. Не забравяше периодически да се обръща назад. Но пред погледа й се мятаха само обезумели животни, опитващи да се спасят от сеещите смърт светкавици, но нямащи къде да се скрият.
Когато най-сетне стигна до канала, газеше до колене във вода. Това увеличаваше опасността да умре от електрически удар, защото не беше необходимо светкавицата да я порази директно. Но връщане назад нямаше.
Брегът на канала откъм нейната страна бе малко по-нисък от отсрещния. Потокът изхвърляше опустошителна струя към равнината. Четирикраки риби и някакви не много големи твари с пипала се плъзгаха по наклона. Тя прониза две по-малки земноводни с ножа си, после одра и изяде едното. Отряза главата на другото, изкорми го и го понесе за опашката. Смяташе да го използва за закуска, за обед или и за двете.
Бурята вече бе преминала и скоро вятърът раздуха облаците. Стъпила до глезените във вода, тя стоеше на ръба и мислеше. Дали да не тръгнеше към другия край на канала в търсене на Кикаха? А може би трябваше да потегли към морето.
Нямаше никаква представа колко е дълъг може да е този канал и нищо не пречеше той да се простира на стотици мили. От друга страна, докато търсеше любимия си, каналът можеше да пресъхне или да се превърне в голямо езеро. На свой ред Кикаха можеше да е мъртъв, ранен или жив и здрав. Ако беше ранен, можеше да има нужда от помощ. Ако бе мъртъв, тя можеше да се натъкне на костите му и веднъж завинаги да разбере каква е била съдбата му.
В случай че решеше да мине през планинския проход, извеждащ към морето, тя можеше да остане там, знаейки, че ако той е жив, рано или късно ще се появи.
Най-сетне чичо й и чернокожият със сигурност щяха да се отправят към морето. А в този случай тя можеше да им устрои засада и да си върне лъчемета.
И докато стоеше във водата, измъчвана от собствената си нерешителност, възможността й да избере решение й бе отнета. От полумрака изникнаха две фигури. Бяха твърде далеч, за да може със сигурност да ги идентифицира, но определено се виждаше, че са на хора. Нямаше кои други да бъдат, освен нейните преследвачи. Ако не искаше да се върне в планините, единственият й път за отстъпление сега беше към морето.
Анана леко се затича, разплисквайки вода до над коленете си. Поглеждаше назад, а смътните силуети нито се приближаваха, нито изоставаха.
Времето, което можеше да измерва само с увеличаващата се умора, течеше. Приближи се до канала, напълнил се до старата си височина. Скочи във водите, преплува до другия бряг и се изкачи по него. Чуваше Уртона и МакКей, които също плуваха към нея. Започваше да й се струва, че никога няма да може да набере достатъчен аванс, за да се скрие в тъмнината.
Обърна се и пое към планините. Избра вълчи тръс, редувайки сто крачки бяг със сто ходене. Броенето на крачките сякаш й помагаше да не забелязва минаването на времето, а и отклоняваше мислите й от умората. Мъжете сигурно постъпваха по същия начин и явно не можеха да съберат достатъчно сили, за да я настигнат с едно усилие.
Водата се бе оттекла някъде и сега равнината под краката й издаваше характерния примляскващ звук. Тя избра проход между два извисяващи се склона и не след дълго излезе на нова равнина. След около миля пътят й бе пресечен от друг воден канал. Може би сушата в тази част на планетата образуваше нещо като плитки фиорди, всеки от които даваше началото на отделен канал. За един застанал достатъчно нависоко наблюдател картината би наподобявала някакъв застинал октопод с канали вместо пипала.
Този канал бе широк най-много триста крачки, но тя беше твърде уморена, за да го преплува. Носейки се по гръб, само си помагаше с редки загребвания с ръце и предпочиташе да използва повече крака.
Когато стигна до отсрещния бряг, установи, че водата е дълбока само до кръста й. Поспря се, за да възстанови дишането си и се загледа в тъмнината. Нито виждаше, нито чуваше преследвачите си. Беше ли успяла най-сетне да им се изплъзне? Ако бе така, можеше да си позволи да отдъхне и после да се върне при първия канал.
След около пет минути по нейна преценка чу тежкото дишане на двамата мъже. Отпусна се във водата почти до нивото на носа си. Едва сега ги забеляза: две тъмни сенки в тъмната нощ. Но гласовете им бяха съвсем ясни.
Между две кихания чичо й попита:
— Мислиш ли, че успяхме да им се измъкнем?
„Им?“, отбеляза тя.
— По-тихо — обади се МакКей и тя престана да ги чува.
Те останаха на брега за миг, очевидно съвещавайки се какво да правят. След това някакъв мъж, но не един от тях двамата, нещо извика. Отнякъде се разнесоха тежки стъпки и зад преследвачите й неочаквано изникнаха гигантски фигури. Чичо й и МакКей останаха като замръзнали. Междувременно на небето се появи първата по-светла „дневна“ ивица. Говорейки високо, МакКей предложи:
— Да преплуваме, а?
— Не! — отсече Уртона. — Уморих се да бягам. Ще използвам лъчемета!
Небето бързо просветляваше. Силуетите на двамата мъже и фигурите зад тях се открояваха все по-ясно, но тя си мислеше, че още не могат да я видят. Сгуши се още по-ниско, държейки с едната си ръка тревата по брега, а с другата, Рога. Сега вече можеше да се различи, че новодошлите не са никакви гиганти, а обикновени хора, яхнали лосове. Бяха въоръжени с дълги копия.
Отново чу гласа на Уртона, но думите му останаха неразбираеми. Той отправяше някакво предизвикателство. Ездачите се разделиха и няколко от тях изчезнаха зад края на брега. Тя явно смятаха да отрежат възможния път за бягство на двамата. Другите спряха покрай канала в индийска нишка.
Уртона се прицели с лъчемета и най-близките до него две животни паднаха на земята с прерязани крака. Един от ездачите плесна във водата, другият се претърколи встрани.
Разнесоха се викове. Животни и ездачи се изпокриха. Изведнъж от другата страна се появиха двамата, тръгнали да пресекат пътя. Те се разкрещяха на неразбиреам от Анана език, насочили копия точно срещу Уртона.
По-предният ездач се свлече от седлото, главата му се изтърколи по брега, а от шията на обезглавеното тяло шурна силна струя кръв. Миг по-късно падна и животното на втория, хвърляйки през себе си своя ездач. МакКей нанесе саблен удар през шията му и взе копието.
Уртона гневно извика, захвърли лъчемета и вдигна копието на обезглавения воин.
Зарядът му се бе изчерпил. Сега бяха двама срещу осем, а изходът от схватката — повече от ясен.
На брега отново се появиха силуетите на четирима ездачи. МакКей и Уртона забиха копията си в животните, които на свой ред ги изтласкаха назад в канала. Диваците слязоха и също скочиха във водата. Другите четирима останаха на брега и започнаха да окуражават събратята си.
Анана се възхити на схватката, която чичо й и помощникът му проведоха. Численото превъзходство в края на краищата си каза думата. Двамата бяха пребити и изтеглени обратно на брега. Когато се съвзеха, видяха, че ръцете им са вързани на гърба и че ездачите ги окуражават да вървят напред с безцеремонни удари с тъпия край на копията по гърба и през раменете.
Миг по-късно от полумрака се показа челото на дълъг керван. След малко можеше да се види цялата кавалкада. Няколко мъже слязоха, за да привържат мъртвите животни и труповете на хората за лосовете. Останалите пешаци се присъединиха към основната част на кервана. Труповете на животните явно щяха да послужат за храна. А може би и не само те. Уртона бе споменал веднъж, че някои от номадските племена практикуват канибализъм.
И докато чичо й и МакКей бавно минаха пред нея, тя усети нещо лепкаво да я хваща за глезена. Едва потисна вика си. Но когато усети и остри зъби да се забиват в плътта й, вече трябваше нещо да предприеме. Мушна глава под повърхността, наведе се, изтегли ножа си и няколко пъти го заби в някакво меко тяло. Пипалото се дръпна, а зъбите престанаха да се забиват. Но само миг по-късно животното се върна и атакува другия й крак.
Макар никак да не й се искаше да го прави, наложи й се да пусне Рога и убитото земноводно, за да освободи другата си ръка. Опипа пипалото, разбра къде се свързва с тялото и започна да реже с ножа. Животното изведнъж се махна, но двата й крака бяха като прегризани. Освен това налагаше се да си поеме въздух. Извади глава на повърхността предпазливо и показа само носа си. Недалече от нея изплува някакво тяло, от което бликаше тъмна кръв.
Тя отново се потопи, напипа Рога и пак се показа. Диваците вече бяха забелязали раненото водно животно. И, разбира се, не можеха да не видят и нея самата. Разнесоха се викове и започнаха да си я сочат един на друг с пръст. След малко към нея полетяха копия, които с малко не я достигнаха. Но ставаше ясно, че няма да й бъде позволено да се измъкне. Четирима мъже се плъзнаха по брега във водата и заплуваха към нея.
Тя хвърли Рога на брега и започна да се катери по него, помагайки си с нокти. От тази страна преследвачите й не можеха да я подгонят яздейки. Големите ездитни животни никога не биха могли да преплуват канала. Анана разчиташе, че ще има значителна преднина. Но когато най-сетне изпълзя на далечния бряг видя, че раните й са по-дълбоки, отколкото бе предполагала. Кръвта се стичаше по краката й. Беше немислимо да бяга на каквото и да е разстояние в това състояние.
И все пак… Тя взе секирата в едната си ръка, а ножа в другата. Първият излязъл на брега, падна обратно с разцепен череп. Вторият сам се хвърли обратно, отървавайки се само с два пръста по-малко. Другите сметнаха, че е най-разумно да се оттеглят. Върнаха се назад във водата, разделиха се и заплуваха в противоположни посоки. Щяха да излязат на брега едновременно, а тя можеше да атакува само един човек. Той щеше да скочи обратно във водата, а партньорът му щеше да я нападне в гръб.
В този момент към нея заплуваха още десетима. Няколко от тях бяха на стотина крачки нагоре по течението, останалите на стотина крачки надолу. Нямаше никакъв шанс да избегне обграждането. Единственото което можеше да опита, бе да избяга към планините от тази страна на канала. А непреставащата загуба на кръв правеше невъзможно да опита дори това.
Затова сви рамене, съблече разкъсаната си риза, накъса я на ленти и обви с тях раните си. Надяваше се поне пипалата да не бяха впръснали някаква отрова в кръвта й.
Невъзможно бе да скрие нито Рога, нито секирата. Пъхна ножа във джоб от вътрешната страна на крачола на дънките си. Сама го беше ушила, малко след като бе попаднала на Земята. Макар това да бе само преди по-малко от месец, на нея й изглеждаше като преди година.
После седна, скръсти ръце и зачака.