Филип Хосе Фармър
Невъзможен свят (12)

Дванайста глава

Племето, което я бе пленило, се състоеше от дребни, слабички и мургави хора, които сякаш имаха средиземноморски произход. Езикът им обаче не изглеждаше свързан с нищо познато на нея. Може би предците им бяха говорили на един от множеството езици, изчезнали след нахлуването в района на Средното море на индо-европейските и семитски племена.

Наброяваха към стотина: трийсет и двама мъже, трийсет и осем жени и двайсет деца. Лосовете им бяха сто и двайсет.

Повечето бяха облечени с престилка от необработена кожа, която при някои мъже беше украсена с пера. Всички воини носеха като украшение тънка кост през преградата на носа и много от тях бяха провесили на връв през вратовете си изсушени човешки глави. Други глави украсяваха седлата.

Прехвърлиха Анана на другата страна на канала и я захвърлиха полуудавена на земята. Жените веднага се нахвърлиха върху нея. Някои се опитаха да я сритат, но повечето имаха за цел да се доберат до джинсите и ботите й. Не след дълго тя остана да лежи изподраскана, насинена, замаяна и напълно гола.

Мъжът, загубил двата си пръста от нея, стана като придържаше ръката си, без да се опитва да скрие болката, която изкривяваше лицето му. Последва дълго пререкание с вожда. Накрая той явно му заповяда да забрави онова, което явно искаше да получи и мъжът се отдалечи.

Уртона и МакКей лежаха свити и израженията на лицата им показваше, че са по-обезпокоени и от нея.

Вождът вече беше присвоил секирата и Рога. Жената, успяла буквално да се пребори с останалите, за да задържи джинсите й, вече бе съумяла да ги навлече. До момента не бе обърнала внимание на ножа, скрит в крачола. Анана хранеше известни надежди, че няма да обърнат внимание на тежката издутина, но като се имаше предвид силата на човешкото любопитство, надеждата й едва ли имаше сериозни основания.

Последва продължителна дискусия, изпъстрена с много речи както от страна на мъжете, така и на жените. Накрая вождът каза няколко заключителни думи. Телата на мъртвите бяха извозени с товарни шейни на около миля разстояние. С изключение на няколко пазачи, останали при пленниците, цялото племе последва покойниците. След близо половин час опяване, ридания и подскачания на шамана, който сякаш не се умори да мънка гъгнива мелодия и да тресе мех, пълен със семена или камъчета, племето се върна при канала.

Ако тези хора бяха канибали, те се въздържаха да ядат собствените си покойници.

Една от жените, вероятно съпруга на някой от намерилите смъртта си, се хвърли върху Анана. Беше разперила пръсти, готова да забие ноктите си в лицето на пленницата. Анана се обърна по гръб и ритна жената в корема. Цялото племе се изсмя, явно развеселено от писъците и гърчовете на жената. Когато вдовицата най-сетне се съвзе, тя се изправи на крака, готова да поднови атаката си. Но вождът разпореди нещо на един от воините и той я издърпа настрани.

Вече се бе „зазорило“. Няколко от мъжете закусиха с късове от лосовете, убити от Уртона, пиха вода и потеглиха през равнината. Останалите нарязаха парчета за себе си и загризаха жилавото месо с яките си зъби. За гарнитура имаше ядки и плодове, извадени от кожени торби. На никой от пленниците не бе предложена храна. Анана нямаше нищо против, понеже бе яла само преди няколко часа, а и нанесеният й побой в никакъв случай не й бе подобрил апетита. Гледката даже я поуспокои. Дори тези хора да възнамеряваха да я изядат, това щеше да стане след като я угояха. Което щеше да отнеме време, а времето бе единственият й съюзник.

В този момент към нея се приближи вождът. Брадата му беше подгизнала от кръв. Дългата му коса бе завита на възел, украсен от две дълги пера, забити в него. Върху брадата му висеше кожена чиния, по периферията на която бяха подредени в кръг отрязани човешки пръсти. Едната му очна ябълка бе празна и около нея бръмчаха няколко мухи. Той спря, уригна се и извика на племето си да се събере.

Виждайки го да сваля престилката си, Анана усети, че й призлява. Минутка по-късно, под окуражителните викове на съплеменниците си, които правеха очевидно непристойни забележки, останали неразбираеми за нея, вождът направи онова, което тя бе помислила, че ще направи. Разбирайки абсолютното безсмислие на всякаква съпротива, тя остана да лежи по гръб безучастна. Но през главата й минаха поне шест различни начина да го убие и тя искрено се надяваше, че ще й се отдаде възможност да приложи поне един от тях.

Когато вождът най-сетне се изправи ухилен до уши и отново се препаса, към нея пристъпи шаманът. Той явно разчиташе да последва примера му. Но вождът го блъсна настрани. Тя щеше да остане негова собственост. Анана бе доволна и на това. Шаманът изглеждаше по-мръсен и по-гаден дори и от вожда.

Успя да се изправи с усилие и отиде при Уртона. Той не се опита да скрие отвращението си.

— Е, чичо, може да си доволен, че не си жена — каза му тя.

— Винаги съм бил доволен от този факт — отвърна й той. — Сега ти остава само да избягаш и да опиташ да се удавиш в канала, преди да те заловят. Това е единственият начин да се пречистиш. — Той се се изплю: — Представете си само! Един леблабий омърсява Повелителка. Изумява ме, че не умря от този позор! — След кратка пауза той се усмихна накриво: — Но от друга страна, ти вече доброволно си се съвокуплявала с леблабий, нали? В теб има гордост, колкото в една маймуна!

Анана го ритна под челюстта с голия си крак. Той се свести едва след две минути.

Това й помогна да се почувства малко по-добре. Въпреки че би предпочела да ритне вожда (при това не в челюстта), случилото се й беше дало възможност да разреди част от гнева си.

— Нямаше да съм в тази каша, ако не бяхте вие двамата с Орк — каза му тя.

После се обърна и се отдалечи, без да обръща внимание на ругатните му.

Не след дълго племето отново пое по пътя си. Месото бе натоварено върху останалия багаж на шейните и керванът се подреди в някакво подобие на организирана колона. Вождът яздеше начело на цялата процесия. Понеже атаката отляво бе изключена, вниманието на охраната бе съсредоточено надясно.

Около три часа преди здрачаване мъжете, потеглили на разсъмване през равнините, се върнаха в галоп. Анана не разбра какво докладваха, но се досети, че бяха отишли до една от планините, оглеждайки за присъствието на врагове. Този народ искаше да е първи, но знаеше много добре, че и другите племена желаят същото. Така че всички потеглиха с максимална скорост, без да спират през нощта, за да минат през прохода, преди да се натъкнат на врагове.

По „обяд“ на следващия ден, когато небето бе най-ярко, керванът най-сетне спря. Всички, включително пленниците, се нахраниха. После легнаха, заметнаха през лицата си кожи, за да се скрият от светлината, и заспаха. Шестима души останаха на пост. Те вече бяха спали няколко часа върху шейните, макар че когато станаха, да изглеждаше като че ли не бяха успели да мигнат.

Ръцете на пленниците вече бяха вързани отпред, за да могат самостоятелно да се хранят. А когато бяха легнали да спят, бяха ги спънали, връзвайки ги и през глезените.

Анана бе получила престилка за носене.

Тя избра да легне наблизо до чичо си и МакКей. След малко негърът проговори:

— Тези диваци май никога преди не са виждали чернокож. Пулят се срещу мен и ми опипват косата. Може би си мислят, че това ще им донесе късмет. Само да ми се отдаде възможност и аз ще им покажа късмет.

Уртона отговори с труд, заради подпухналите си след удар с дръжката на копие устни:

— Може и да не са виждали чернокожи досега, но тук има племена от негри. Прехвърлил съм образци от всички земни раси.

— Питам се какво ли биха ти сторили, ако разберат, че ти си виновникът за всичките им страдания на тази планета? — прошепна МакКей.

Уртона пребледня. Анана се изсмя и се обади:

— Аз мога да им кажа… е, чак когато се науча да говоря на техния език.

— Няма да го направиш, нали? — погледна я Уртона и промълви: — О, би го направила. Е, добре, но помни, че аз съм единственият, който може да ви отведе до моя дворец.

— Ако изобщо някога го открием — възрази Анана. — И в случай че тези диваци не ни изядат дотогава.

Тя затвори очи и заспа. Стори й се че ритникът през ребрата я събуди само минута по-късно. Над нея стоеше изправена сивокосата жена, докопала се до нейните гащета — съпругата на вожда, която изпитваше неприкривана ненавист към нея. Това отношение не беше нещо специално. Всички жени я мразеха. А може би това бе обичайното им поведение спрямо жените-пленнички.

Постепенно се изясняваше, че ако някога научи езика, това няма да стане с помощта на жените. Затова Анана се спря на един юноша, нисичък мускулест младеж, който не сваляше поглед от нея. Щом бе толкова запленен, тя щеше да го използва за първите си уроци по езика на племето. Не й трябваше много време, за да научи името му. Той се казваше Нурго.

Нурго изгаряше от желание да я научи. Макар да яздеше своя лос, докато тя вървеше пеша, той с охота й казваше всички имена на предмети и хора, които тя му посочваше. Още към края на първия „ден“, когато спряха да дремнат за дра-три часа, тя вече знаеше петдесетина думи, можеше да сглобява някои прости въпроси и бе запомнила отговорите им.

Нито Уртона, нито МакКей проявяваха какъвто и да е било интерес към лингвистиката. Те вървяха един до друг и разговаряха шепнешком, явно обмисляйки как да избягат.

Когато отново потеглиха в сгъстяващия се полумрак, вождът поиска от нея да му демонстрира как се използва Рога. Тя с охота изсвири няколкото ноти, които трябваше да отворят всяка „врата“… ако имаше такава наблизо. След няколко неуспешни опита вождът овладя простото изкуство и следващия половин час се забавляваше да свири на Рога. Тогава шаманът нещо му каза. Анана не разбра какво бе то, но предположи, че шаманът напомня на вожда, че звуците могат да привлекат вниманието на враговете им. Засрамен вождът пъхна Рога в една от чантите на седлото си.

Изненадващо до момента жената, обула джинсите й, не се бе заинтересувала от причината за издутината в единия крачол. Тъй като никога преди не бе виждала подобни одежди, тя сигурно си мислеше, че всички джинси са асиметрични по този начин.

Към края на „нощта“ керванът отново спря. Поставени бяха постове и всички легнаха да спят. Само лосовете останаха будни и продължиха да похрупват свежи клонки на дърветата. Храната за тях също се превозваше на шейните. Запасът обаче почти се бе стопил, а това означаваше, че скоро мъжете ще трябва да се погрижат по въпроса. А това значеше, че трябва да намерят горичка от мигриращи дървета, да убият няколко от тях и да окастрят клоните им.

По „обяд“ на следващия ден двете планини, между които се намираше прохода, извеждащ към морето, изглеждаха съвсем по-наблизо. Но тя знаеше колко измамно е чувството за разстояние тук. Сигурно им оставаха поне още две денонощия вървене, за да стигнат до прохода. Племето явно имаше доста точна представа за оставащия път. Хората знаеха, че товарните животни няма да стигнат до морето с оставащата им храна за тях.

Двайсетина мъже и четири юноши се отдалечиха в равнината. За щастие храната, която търсеха, се приближаваше насреща им. Това бе квадрат от настъпващи дървета, на брой сигурно към хиляда. Ездачите изчакаха горичката да се приближи на около четвърт миля от канала. След това, държейки в ръцете си ласа от изплетено въже, те поеха напред. Когато наближиха дърветата, ездачите се престроиха в колона по един. И подобно на индианци, атакуващи керван от фургони, започнаха да обикалят в кръг, надавайки бойни възгласи.

Растенията бяха към десет стъпки високи, иглолистни, с формата на коледни елхи, но с необичайно дебели дънери, изпъкнали в основите. На около две трети от височината им се виждаше редичка от очи, а по средата излизаха четири много тънки и дълги зеленикави пипала. Когато диваците наближиха, цялата горичка спря, дърветата по периферията се обърнаха на четирите си крака с „лице“ навън.

Анана бе забелязала, че недалечното стадо диви лосове, не бе обърнало на пътуващата горичка никакво внимание. Този факт несъмнено имаше някакво обяснение. А когато отрядът мина на около двайсетина стъпки от пазачите по края, тя разбра причината. От хралупите на дърветата излетяха цели потоци тежки стрели. Макар и да се намираше далече от тях, тя дочу изпускания под налягане сгъстен въздух.

От дългия си опит с тези растения, хората очевидно знаеха точния обхват на опасните стрелички. Така че останаха на минимално необходимото безопасно разстояние — тези от подветрената страна по-надалече от другарите им, застанали срещу вятъра.

Поведението им подсказа на Анана, че знаят с какви „амуниции“ разполага едно дърво. Хората викаха на висок глас някакви думи — без съмнение числа — докато яздеха в кръг. След малко вождът, който стоеше настрани и слушаше, без да взема участие, изрева заповед. Тя бе предадена по окръжността, за да разберат за нея и онези, които не можеха да го чуят. Най-близките ездачи извърнаха животните и се насочиха към края на горичката. Междувременно, с дисциплинираността на добре обучена армия, дърветата, изстреляли запасите си от стрели, отстъпиха място на стоящата зад тях редица.

Смисълът на извършващото се престрояване беше очевиден. Но ездачите се носеха на пълна скорост и хвърлиха ласата си. Няколко пропуснаха. По-голямата част от ласата обаче се обвиха къде през клон, къде през целия ствол. Лосовете изреваха, напънаха се, въжетата се обтегнаха и нещастните растения бяха съборени на земята. Ездачите пришпориха животните и не след дълго вече се намираха на безопасно разстояние извън обхвата на стрелите. Ласата бяха завързани за задната част на седлата. С изключение на едно, всички останали удържаха. Дървото, теглено от скъсаното ласо, остана да лежи на някакви десетина стъпки от горичката. Това нямаше никакво значение. То не можеше да стане обратно.

След малко животните спряха, ездачите наскачаха от тях и се приближиха до падналите дървета. Внимавайки да не бъдат заловени от някое от мятащите се пипала, те освободиха ласата си и отново яхнаха лосовете.

Операцията беше повторена успешно. Едва сега ездачите извадиха кремъчните си ножове и отсякоха с тях пипалата. Лосовете атакуваха неможещите да им причинят нищо лошо дървета. Те захапваха пипалата със зъби и с едно дръпване ги откъсваха. И докато оголваха клон след клон, стопаните им отсичаха голите клони с примитивните си, но ефективни сечива.

Цялото племе — мъже, жени и деца — се насъбра около безпомощните жертви и започна да трупа отсечените клони върху товарните шейни или да пристяга наръчи върху гърбовете на някои от лосовете.

По-късно, когато бе натрупала достатъчно богат речник, Анана попита младия Нурго дали стреличките се отровни. Той кимна утвърдително, засмя се и отговори:

— Ю, мест гуонав дендерт асесампт.

Не беше напълно сигурна дали последната дума означава „смъртоносен“ или „отровен“. Но вече нямаше никакво съмнение, че е най-добре да се стои надалече от стреличките. След като прибраха каквото могат от растенията, мъжете внимателно събраха и стреличките. Бяха дълги към една длан, не бяха дебели, в единия си край имаха някакво оперение от растителен произход, а другият беше заострен. Върхът беше покрит със синьозеленикаво вещество.

Всички стрелички или бяха положени в кожена чанта, или бяха прикрепени към върховете на копия.

Когато приключиха, керванът отново пое по пътя си. Поглеждайки назад Анана видя половината от оцелелите дървета, подредени в редица по брега на канала. От основата на всяко едно от тях излизаше дебела зеленикава тръба, спусната във водата. Другата половина от дърветата охраняваше пиещите си събратя.

— Изглежда доста си се забавлявал докато ги проектираш — обърна се Анана към Уртона.

— Наистина ми беше по-забавно да ги измисля, отколкото да ги гледам в действие — отговори чичо й. — Изобщо да проектирам целия този свят бе много по-увлекателно, отколкото да живея на него. Омръзна ми само след четири години и тогава се махнах оттук. И все пак през изтеклите десетина хиляди години се връщах, за да опресня впечатленията си за него.

— Кога бе тук за последен път?

— О… преди около петстотин години, мисля.

— В такъв случай твоята щаб-квартира е на друго място. Обзалагам се, някое по-разнообразно и много по-красиво, нали?

— Разбира се — усмихна се Уртона. — Всъщност аз съм Повелител на още три други свята, които завзех, след като убих създателите им. Предполагам помниш братовчед си Бромион, онази кучка Етинтия, а също и Антамон. Те всички вече са мъртви и аз, аз, управлявам световете им сега!

— Така ли — язвително възрази Анана. — Аз пък не бих казала, че в момента си седнал на нечий друг трон. Освен ако разглеждаш пленничеството и непосредствената опасност да загубиш живота си като начин на управляване на един свят.

— Ще постъпя с теб като с тях, обична ми племеннице, която толкова си падаш по леблабии! — озъби се Уртона. — После ще се върна тук и ще унищожа тези нещастни нищожества! А може да залича и целия този свят! Ей така, с едно махване на ръката!