Филип Хосе Фармър
Невъзможен свят (7)

Седма глава

Лосовете бяха от по-дребната разновидност — само малко по-големи от породист кон. Подобно на дивите си събратя и те бяха с различен цвят — дорести, черни, сини, кестеняви, шарени. Имаха юзди, а ездачите седяха на кожени седла със стремена.

Мъжете бяха голи от кръста нагоре и бяха обути в кожени панталони, предпазващи краката им от протриване. В дългите коси на някои от тях се виждаха втъкнати пера, но те съвсем не приличаха на америндианци. Кожата им бе прекалено светла, а имаха и бради. Докато се приближаваха, той успя да различи на лицата им племенна татуировка.

Някои от копията представляваха дълги пръти, единият край на които бе заострен и обгорен на огъня. Другите имаха наконечници от кремък, планински кварц, рог на антилопа или зъб на лъв. Не се виждаха лъкове, но няколко души от отряда носеха каменни секири, а в пояса на други бяха запъхнати тежки бойни бумеранги. Мъжете бяха въоръжени още и с кръгли, подсилени с кожа щитове, които в момента висяха привързани за седлата на кожена връв. Те явно считаха, че няма да имат нужда от тях срещу Кикаха. И бяха прави.

Първите, които стигнаха при него, просто спряха животните. Останалите минаха встрани и го заобиколиха в гръб.

Вождът — як сивокос мъжага — смушка животното си да се приближи още до Кикаха. Лосът се подчини, но диво въртящите му се очи показваха колко малко му допада тази идея.

В този миг иззад склона на планината се показа и изостаналата основна група на племето. Сред тях се виждаха въоръжени ездачи на охраната и цял керван жени, деца, кучета и лосове, теглещи шейни, натоварени с купища кожи, мехове, дървени пръти и какво ли още не.

Вождът се обърна към Кикаха на непознат език. Без да очаква, че ще бъде разбран, Кикаха подхвърли няколко къси фрази на двайсетина езика: английски, френски, немски, тишкетмоакски, езика на Повелителите, на хроваките, изопачения немски на тевтонците от Драхеланд, няколко диалекта на полуконете лакота, микенски и дори опита с бедния запас от думи на латински, гръцки, италиански и испански, с който разполагаше.

Вождът не разбра нито един от тях. В това нямаше нищо особено, макар Кикаха да се бе надявал, че ако предците на този народ са дошли от Земята, те биха говорили на език, който поне би могъл да идентифицира.

И все пак едно хубаво нещо вече се бе случило. Не го бяха убили веднага при срещата.

Дали обаче не смятаха да започнат с мъчения? Не можеше да си позволи да бъде оптимист, защото знаеше как постъпват с пленниците си племената от нивото Америндия в света на Джадауин.

Вождът направи жест с украсеното с перо копие и каза нещо на двама от съпровождащите го воини. Те слязоха от животните си и предпазливо се приближиха до Кикаха. Той им се усмихна и протегна ръце с дланите нагоре.

Те обаче не се усмихнаха в отговор. Прихванали копията готови за мятане, те бавно се приближаваха към него.

Ако Кикаха беше в обичайната си върхова форма на физическа кондиция, той може би щеше да опита да се хвърли към най-близкия лос с празно седло. Но дори и да успееше, едва ли щеше да разполага с по-голям от едно към двайсет шанс да си пробие път през обкръжението. Беше се измъквал и от още по-неблагоприятни ситуации, но тогава се бе чувствал способен да направи всичко. Не и сега. Беше схванат и уморен.

Двамата мъже бяха по-ниски от него, макар и не с много. По-високият вдигна копието, а другият протегна ръка. Кикаха реши, че очакват да им даде ножа си.

Той сви рамене и бавно се подчини. Само за миг му мина мисълта да хвърли ножа в гърлото на човека пред себе си. После можеше да сграбчи копието му, да издърпа ножа обратно, и да се хвърли към… Не, по-добре да забрави за това.

Мъжът взе ножа и отстъпи заднешком. Изражението на лицето му, както и на всички останали, издаваше, че никога преди не бе виждал метал.

Вождът нещо разпореди. Мъжът изтича при него и му подаде ножа. Сивокосият го завъртя в ръцете си, предпазливо опита острието върху дланта си и после го изпробва върху кожената връв, придържаща щита за седлото му.

Всички едновременно възкликнаха, когато ножът с лекота я преряза.

Вождът отново попита нещо Кикаха. Сигурно искаше да знае откъде пленникът разполага с такава вещ.

Кикаха никога не бе имал скрупули по отношение на лъжата, особено когато ставаше дума да спасява живота си. Той посочи с пръст към планините, към които се бе запътил.

Вождът се замисли в нерешителност. После отново проговори и двамата слезли от лосовете завързаха отпред ръцете на Кикаха с кожена връв. След това разузнавателният отряд отново потегли напред. Вождът и двамата му помощници чакаха. След петнайсетина минути керванът стигна до тях.

Вождът се захвана да обяснява ситуацията пред своето племе, често сочейки с копието си в посоката, указана му от неговия пленник. Малко по-късно всички възбудено коментираха нещо. Накрая вождът им нареди да млъкнат. През това време Кикаха се опита да преброи от колко души се състоеше племето. Установи, че заедно с разузнавачите става дума за към деветдесет. Трийсетима мъже, четиридесет жени и двайсет деца.

Последните бяха в широкия спектър от бебета, носени на ръце, до юноши. Жените, подобно на мъжете, бяха чернокоси или кестеняви. Цветът на очите им беше предимно тъмнокафяв. Имаше, разбира се, и със светлокафяви очи, а дори и със сини. Някои от жените съвсем не изглеждаха зле. Всички те носеха носеха само къси полички от щавена кожа. Децата бяха голи и мръсни, също както възрастните. Всички миришеха сякаш не се бяха къпали месеци наред.

Върху няколко от товарните животни обаче можеха да се видят големи кожени мехове, явно пълни с вода. Една жена, доеше крава, възползвайки се от краткото спиране.

Шейните, в допълнение към купищата кожи и оръжията, превозваха и нещо като пемикан. Не се виждаха палатки, което означаваше, че когато вали, племето просто оставаше под дъжда.

Под заплахата на насочените към него копия, Кикаха нямаше друг избор освен да позволи да го разсъблекат. Вождът естествено получи окъсаните му дънки и износените ботуши. Изражението на лицето му в съчетание с тона на гласа му, показваше, че никога преди не бе виждал подобни неща. Когато се опита да обуе дънките обаче, трябваше с разочарование да установи, че широкият му задник и провисналото му шкембе не могат да се наместят в тях. Проблемът беше решен като разряза дънките с ножа по кръста. Ботушите бяха прекалено големи за краката му, но той въпреки това не се раздели с тях.

Когато намери пакета отровни стрелички в задните джобове на дънките, той ги раздаде на мъжете, чиито копия бяха останали без наконечници. Те ги привързаха с тънки ивици сурова кожа и после се позабавляваха мушкайки се на шега, заливайки се от смях, когато заплашеният отскачаше с вик назад.

Единственото, което му оставиха, бяха разпокъсаните и мръсни гащета.

Накрая издърпаха от стадото един едър оседлан женски лос и принудиха Кикаха да го яхне. Той се подчини и взе юздите в ръка. После вождът каза нещо и завърза глезените на Кикаха с дълга връв, минаваща под корема на животното. Керванът пое отново и една старица — единствената възрастна жена, която беше видял до момента — засвири странна мелодия на нещо като флейта, изработена от дълга кост. Стори му се, че е надбедрената кост на моа.

Пътуването продължи към един час. Тогава племето спря на бивак — ако можеше да се нарече така кратката подготвителна процедура — край канала. И докато Кикаха седеше в седлото, игнориран от всички останали с изключение на единствен пазач, останалите се изкъпаха.

Кикаха не можеше да разбере дали наистина смятат да го оставят върху лоса, докато не са готови отново да потеглят. За щастие след половин час, през време на който той бе жестоко изпохапан от цял рояк сини мухи, пазачът му реши да развърже дългата връв. Кикаха слезе схванат и зачака. Пазачът му също чакаше подпрян на копието си да го сменят, за да се изкъпе и той.

Кикаха направи знак, че иска да пие вода. Младежът, който го пазеше, кимна, разрешавайки. Кикаха се отправи до брега на канала и се отпусна на колене, за да загребе вода със шепи. В следващия миг се озова във водата, засилен от безцеремонен ритник отзад.

Когато показа глава на повърхността, всички се смееха на чудесната шега.

Кикаха заплува напред, докато не усети краката му да докосват дъното. Обърна се по гръб и внимателно огледа другия бряг. Намираше се на неколкостотин крачки. Можеше да стигне отсрещната страна дори както беше с вързани отпред ръце. Преследвачите му можеха да го преследват или хвърляйки се във водата след него, или яздейки животните. Но той знаеше, че е в състояние да им се изплъзне. И ако наблизо имаше гора или планина, той щеше да опита да избяга. За съжаление далечният бряг му предлагаше само широка към две мили равнина. Много преди да я прекосеше, щяха да го настигнат с лосовете.

Скривайки съжалението си той се изтегли обратно на брега. Изправи се и безизразно погледна младежа. Той продължаваше да се смее и подметна нещо на останалите, които избухнаха в гръмогласен кикот. Ясно беше, че каквото и да бе казал, то едва ли можеше да е комплимент към пленника.

Кикаха реши, че моментът е удобен, за да започне да учи езика. Той посочи копието и запита как се казва. Младежът първоначално не го разбра. Но когато схвана, отговорът му беше „габол“.

Впоследствие се оказа, че габол не е обобщаващо понятие. С тази дума се наричаха копията с обработен на огън връх. Копието с каменен наконечник се наричаше барос, това с рог от антилопа беше йава, а лъвски зъб — градос.

Много по-късно разбра, че липсва дума за „човечество“. Племето се наричаше просто „Народа“. Другите човешки същества бяха просто „Врага“. Децата, независимо от техния пол, се обозначаваха с дума, чийто смисъл бе „неоформените“. За възрастните имаше три термина: един за воин, убил враг; друг, за младеж, още не преминал успешно бойното си кръщение и накрая трети — за стерилен мъж. Нямаше значение дали стерилният е убил враг. Той си оставаше тайру. Но ако съумееше да открадне дете на друго племе, тогава той ставаше уиру — пълноправен боец.

И жените попадаха в една от три възможни категории. Ако някоя бе родила дете, тя преминаваше в най-висшата. Ако бе стерилна, но бе убила двама от враговете — мъже или жени — тя беше от втората категория. Ако бе стерилна и не бе проляла чужда кръв, наричаха я шонка — дума, използвана за глупаво низше животно.

Изтърколиха се два дни и две нощи, през които племето, без да бърза особено, следваше пътя покрай канала. Като се изключи величествената конична планина далеч пред тях, каналът си оставаше единствената постоянна характеристика на околната местност. Понякога се разширяваше и ставаше по-плитък, после се стесняваше, за да стане по-дълбок. Но продължаваше все така напред, опънат като стрела, а окото не виждаше дори намек за отклонение от правата линия и в двете посоки.

Малки ловни отряди сновяха напред-назад, когато останалите спираха да почиват, а дори и когато племето бавно продължаваше по пътя си с не повече миля в час. Понякога групата вземаше със себе си и млади жени. За разлика от по-примитивните племена, населяващи Света на нивата, жените на това племе не бяха ангажирани цял ден с правенето на различни предмети, със събирането и приготвянето на храна, или с отглеждане на деца. В задълженията им влизаше да наглеждат стадото, да се редуват в грижите за децата, понякога да оформят прави клони в копия или да гравират бумеранги. Иначе нямаше какво чак толкова да правят. По-силните измежду младите излизаха на лов, а понякога участваха и в нападения.

Ловците се връщаха с антилопи, газели, щрауси и по-рядко с моа. Отрядът веднъж уби млад слон, който бе успял да отдели от стадото. Племето извървя две мили през равнината, преди да стигне до трупа на слона. Там го оглозгаха до кокъл, тъпчейки се със сурово месо, докато коремите им не се подуха като балони.

Режеха месото с ножове от кремък или кварц. Впоследствие Кикаха щеше да разбере, че тези редки камъни идваха от находища, които се появяваха, когато земята се разтвореше, за да ги поднесе на човека. С изключение на канарите, това бяха единствените известни твърди минерали.

В храната им влизаха плодове и ядки на различни дървета. Обикновено ги събаряха с бумерангите си.

Макар да бе пълен с ентусиазъм и да притежаваше лингвистични заложби, Кикаха започна да усеща племенния език след повече от седмица. Междувременно осъзна, че това племе, на технологическите възможност на което дори първобитния човек от ледниковия период би погледнал с насмешка, използва доста сложен език. Речникът им не бе особено богат, но изобилието от смислови нюанси, осъществявано най-често чрез трудно доловима промяна на вътрешните гласни, в началото го довеждаше до отчаяние. В този език обаче имаше още нещо, с което никога преди не се бе сблъсквал. Финалната съгласна на дадена дума можеше да промени първата съгласна на следващата дума във фразата. Имаше правило, което управляваше тази промяна, но то, както във всички живи езици, допускаше множество изключения.

На всичко отгоре, възможни бяха много комбинации.

Кикаха смътно си спомняше, че е чел нещо за подобна промяна на съгласните в келтските езици. Но доколко бе „подобна“ промяната изобщо не можеше да каже.

Понякога се питаше дали Тана, както наричаше себе си племето, произлиза от древните келти. Дори това да бе факт, никой съвременен келт не би могъл да ги разбере. С течение на хилядолетията речта им се бе изменила значително. Например, мъжкият лос, използван за езда, се наричаше хикву. Имаше ли тази дума някакво отношение към древната латинска дума за кон еквус? Ако паметта не му изневеряваше, преди много години беше срещал в някаква книга, че еквус е свързана с подобна дума от келтския език, а също и с гръцката хипос.

Не можеше да каже нищо със сигурност. А и едва ли това имаше някакво значение, освен като възможен любопитен факт. И все пак, какво би могла да бъде причината поради която прехвърлените на тази планета предци на това племе са започнали да наричат лосът „кон“? Една-единствена — от всички останали животни тук, единствено хикву се използваше вместо кон.

Денем Кикаха или яздеше с вързани ръце на мерк — женски лос за езда — или се разхождаше из бивака. Но в мига, в който се озовеше в седлото, започваше да се оглежда за Анана. Познанията му върху езика още не му позволяваха да попита някого дали не са виждали други бледокожи странници като него или някакъв чернокож.

На десетия ден минаха през планински проход, който изглежда беше постоянно образувание. А там, в края на дългия склон, отвъд широката равнина, се виждаше океан.

Планините тук, както и равнината, бяха покрити с дървета с постоянни корени. Кикаха едва не извика, когато ги зърна за първи път. Бяха от няколко вида, все над сто стъпки високи — борови дървета, дъб, памучно дърво, много от тях отрупани с плодове и ядки.

Първият въпрос, който му хрумна, бе „Щом тази земя не се променя, защо Тана не са се заселили тук? Защо се скитат из вечно изменящите се земи отвъд планинската верига, опасваща океана?“

Облаците се сгъстиха, преди да успеят да се спуснат и не след дълго над главите им затрещяха гръмотевици. Тана спряха и вождът, който се казваше Вергенгет, се консултира с племенния съвет. После разпореди да поемат обратно и да се върнат зад планината.

Кикаха заговори Лукьо, млада жена с характер и фигура, които го привличаха.

— Защо се връщаме?

Но Лукьо беше пребледняла и въртеше очи като подплашен кон.

— Избързахме. Гневът на Повелителя още не се е охладил.

В същия миг удари първата светкавица. Едно дърво на двеста крачки от тях се разцепи на две и едната му половина падна, докато другата остана да стърчи в земята.

Вождът нареди да побързат, но това изобщо не бе необходимо. Отстъплението започваше да приема характер на паническо бягство. Лосовете се дърпаха, ездачите отчаяно се бореха да ги удържат, товарните шейни подскачаха, разпилявайки недобре завързаните товари. Не след дълго Кикаха и Лукьо останаха сами. Но не съвсем. Шестгодишно дете плачеше под едно дърво. Момиченцето явно се бе отклонило за миг, напълно достатъчен родителите му да бъдат отнесени против волята си от подивелите животни, които яздеха.

Кикаха успя да вдигне малкото момиченце въпреки че завързаните му ръце го затрудняваха. После тръгна с все сили след тичащата пред него Лукьо. Над тях святкаше и гръмотевиците трещяха. Ослепителна светлина проряза мрака зад гърба му. Детето го обхвана с ръчичките си и се притисна между плещите му.

Кикаха изруга. Вървеше сред най-ужасната гръмотевична буря, която можеше да си спомни. И въпреки опасността да бъде поразен от светкавица, той би избягал. Това бе първият му истински шанс за бягство. Но не можеше да изостави детето.

И тогава заплющя дъждът. Той ускори ход, привел глава, докато водата се изливаше върху него, сякаш бе под душ. Честите проблясвания на светкавиците му показваха Лукьо, която гонена от първичен страх тичаше пред него. Дори ако се намираше в най-добра физическа форма и не беше затруднен от товара в ръцете си, той с мъка би могъл да бяга наравно с нея. Тя се носеше буквално като олимпийски шампион.

В следващия миг се подхлъзна и се плъзна надолу по лице в тревата. Веднага скочи на крака. Но не за дълго. Страхотен гръм го оглуши, ослепителен блясък го заслепи. За няколко секунди потъна в пълен мрак. Последваха още други мълнии, които за щастие удариха не толкова близко до него, колкото предишната. На тяхната светлина видя, че Лукьо отново бе паднала. Но този път не помръдваше.

Когато приближи до нея, долови миризмата на изгоряла плът. Остави момиченцето, въпреки съпротивата му да я отдели от себе си. Тялото на Лукьо беше почерняло.

Отново взе на ръце детето и сега вече се затича с все сили. И в следващия миг забеляза призрачна фигура на фона на изтощително редуващите се ден и нощ. Спря като вкаменен. Какво, по дяволите, бе това? Сякаш изведнъж бе попаднал в някакъв необясним кошмар. Нищо чудно, че цялото племе бе избягало така панически, изоставяйки даже малката.

Но когато фигурата се приближи към него, той различи, че всъщност бяха две фигури. Вергенгет на неговия хикву. Вождът бе успял да овладее животното и се бе върнал за тях. Сигурно не му е било лесно да се справи със страха си. И определено е било безкрайно трудно да накара лоса да не побегне където му видят очите. Нещастното животно вероятно бе решило, че побърканият му господар е решил да се върне в ревящия кошмар, след като бе имал късмета да се измъкне жив от него.

Едва сега Кикаха разбра защо точно Вергенгет бе вождът.

Сивобрадият спря звяра, който направо се тресеше с вдигната горна устна и въртящи се очи. Кикаха му извика и посочи трупа. Вергенгет кимна, че е разбрал. После взе детето и го сложи на седлото пред себе си. Кикаха очакваше, че сега ще тръгне. Защо ли би рискувал своя живот и този на детето заради един чужденец?

Но Вергенгет удържа животното докато и Кикаха не седна в седлото зад него. Едва тогава го обърна и му позволи да тръгне, а лосът не се поколеба дори и за миг. Макар и натоварен с трима, той се понесе напред като вятър. Не след дълго вече бяха в прохода. Тук не валеше. Макар да святкаше и да гърмеше недалеч от тях, всичко свършваше на безопасно разстояние.