Филип Хосе Фармър
Невъзможен свят (4)

Четвърта глава

— Умирам за ябълки като всеки хожър^[1], Ангъс — каза Кикаха. — Така че съм решил да си набавим малко пресни плодове. Обаче имам нужда от помощта ти. Пипалата ни пречат да се доближим достатъчно. Но дърветата имат една слаба точка в своята защита. Подобно на повечето хора и те не могат да си държат устата затворена. Реших да изстрелям една стрела в устата на онова дърво. Едва ли ще го убия, но поне ще го заболи. Да се надяваме, че силата на удара ще го събори на земята. Този лък има страшно натегната тетива. Искам когато го улуча ти да изтичаш и да хвърлиш тази секира по някой от клоните. Опитай да улучиш грозд от тези плодове. А после аз ще го примамя настрани от нападалите ябълки.

Той му подаде леката секира на Анана.

— Ами онези? — поинтересува се МакКей, сочейки към трите дървета, които се намираха на около двайсетина стъпки от жертвата, която си бяха набелязали. Те бавно, но неотклонно се приближаваха.

— Е, може да оберем и техните ябълки. Имаме нужда от този плод, Ангъс. Трябва ни както храната, така и водата, която съдържа.

— Не е необходимо да ми го обясняваш — обади се Ангъс.

— И аз съм като дървото — усмихнато отвърна Кикаха. — Не мога да си държа устата затворена.

Той нагласи стрела на тетивата, прицели се внимателно и стреля. Стрелата се заби в овалния отвор на устата. Точно в този миг дървото беше вдигнало двете си пипала, готвейки се да направи поредната стъпка напред и се беше наклонило за момент преди да се опре на гъвкавите израстъци. Кикаха беше забил стрелата именно в тази частица от секундата, когато равновесието му беше нарушено. Дървото залитна назад и падна. Пипалата трескаво се замятаха, но силата не им стигаше да го изправят отново. Излизащите настрани клони му пречеха да се претърколи странично, дори ако изобщо беше в състояние да го направи.

Кикаха изпусна въздуха в гърдите си и сложи ръка върху рамото на МакКей.

— Май няма да се налага да хвърляш секирата. Ябълките изпопадаха. Страшен удар!

Трите дървета по склона на хълма бяха спрели за кратко. После продължиха хода си напред. Нито звук не се изтръгна от устите им, но по въртящите им се очи двамата мъже се досетиха, че те оживено комуникират. Уртона обаче настояваше, че дърветата не са в състояние да мислят. Общуването, на което били способни, се извършвало на инстинктивно ниво, също като при мравките. В случая беше очевидно, че те идват на помощ на падналия си събрат.

Кикаха изтича пред МакКей, който за миг се подвоуми. Обърна се. Двамата Повелители стояха на около шейсетина стъпки над тях. Анана наблюдаваше с лъчемет в ръка и от време на време се оглеждаше, за да държи околната местност под контрол.

Уртона, разбира се, бе казал на МакКей да убие Анана и Кикаха, ако му се отдаде такава възможност. Но ако сега удареше със секирата отзад по главата червенокосия, Анана щеше да го застреля като куче. По-важното бе обаче, че той разглеждаше шансовете си за оцеляване тук като по-големи, ако се държи за Кикаха и Анана. И накрая Кикаха беше единственият, който не се отнасяше към него като към презрян негър. Не че Повелителите имаха специално отношение към цвета на кожата. Те по-скоро се държаха с всеки, който не беше представител на тяхната раса, като с гаден негър. Не можеха да се държат дружелюбно дори помежду си.

МакКей изтича напред и спря малко извън обсега на мятащото се пипало. Събра осем ябълки, напъха четири в джобовете на дънките си и хвана по две във всяка от ръцете си.

Когато се изправи ахна от изумление. Побърканият Кикаха бе скочил върху падналото дърво и дърпаше стрелата, забила се в устата му. Когато успя да я измъкне, от пръстите му капеше слузеста белезникава течност, а кръстът му бе обхванат от друго пипало. Но вместо да се бори с него, той заби десния си крак дълбоко в дупката и го завъртя странично.

Миг по-късно вече летеше във въздуха обратно към МакКей, запратен от конвулсивната реакция на пипалото, причинена без съмнение от силната болка.

Вместо да се отдръпне, МакКей сграбчи Кикаха и двамата паднаха заедно. Чернокожият пострада повече от онзи, когото бе хванал и в продължение на цяла минута те останаха да лежат върху тревата. Кикаха беше върху МакКей. После червенокосият се претърколи настрани и се изправи на крака.

— Добре ли си? — погледна той лежащия в краката му МакКей.

МакКей стана на свой ред и отвърна:

— Мисля, че нямам нищо счупено.

— Благодаря. Ако не беше смекчил падането ми, можех да си счупя гръбнака. Макар че не знам. Аз съм доста жилав. Но, Господи, каква сила има в тези пипала!

Анана вече се бе присъединила към тях.

— Ранен ли си, Кикаха?

— Не. И Ангъс-черньото е наред.

— Ангъс-черньото ли? — изумено се осведоми МакКей. — Ах ти, кучи сине!

— Хайде, хайде — засмя се Кикаха. — Не разбираш ли от майтап? Едно време във фермата си говорехме така. Стига, МакКей, изобщо не съм искал да те засегна.

Кикаха се обърна. Тримата разузнавачи не се бяха приближили повече. Продължаващият да се издига хълм вече имаше доста стръмни склонове и правеше придвижването им много трудно. Ордата зад тях също бе спряла движението си напред.

— Дори не се налага да се изкачваме — отбеляза Кикаха. — Прави го вместо нас.

Но наклонът вече бе станал толкова голям, че ако скоростта на издигане не се забавеше, скоро всички щяха да се изтърколят на дъното. Сегашните четиридесет и пет градуса можеха да се превърнат в деветдесет след петнайсет минути.

— Явно сме в епицентъра на някаква бурна трансформация — каза Кикаха. — Да се надяваме, че енергията скоро ще се изчерпи. Иначе…

Пипалата на падналото дърво вече се движеха немощно. Кикаха явно му беше нанесъл сериозни поражения. От устата му изтичаше белезникава течност.

Кикаха взе секирата, която МакКей беше пуснал на земята. Отправи се към дървото и започна да кастри всичките му клони наред. Два удара на клон бяха напълно достатъчни. После се захвана с пипалата, които се оказаха значително по-жилави. И все пак, четири удара стигаха за ампутацията на всяко едно от тях.

Накрая пусна секирата, вдигна единия край на дървото и го извъртя така, че да се изтърколи надолу по склона.

— Излишен разход на енергия — късо каза Анана.

— Чакането да видиш какво ще се случи, изгаря повече енергия. Или поне в този момент е така. Има време за проява на търпение, има и време за разход на енергия.

Той се премести в средата на ствола и го тласна надолу с крак. Дървото започна бавно да се търкаля, постепенно набра скорост и не след дълго отскочи от някаква бабуна, излетя във въздуха и се заби в групичка дървета. Всички рухнаха едновременно, някои се претърколиха, чупейки клоните си, а други излетяха във въздуха като изстреляни от оръдие.

Ефектът беше лавинообразен. Когато всичко приключи близо петстотин дървета лежаха преплетени на дъното в основата на хълма. Нито едно не можеше да се изправи само. Сякаш бе паднала лавина, последвана от наводнение.

— Като задръстване на трупи по реката! — извика Кикаха.

Но никакво задръстване на трупи на Земята не бе свързано с размахването на безброй пипала. Нито пък някоя гора се бе притичвала на помощ на повалените си членове.

Хората обаче имаха сериозни затруднения да се задържат на склона. Те се вкопчиха в тревата, а тримата разузнавачи се изтърколиха „по гръб“ в бъркотията долу.

— Аз слизам — обяви Кикаха. После се обърна и се плъзна по задник. Останалите го последваха. Когато триенето започваше да ги пари, забиваха пети, за да се забавят. Някъде по средата на спускането се наложи да спрат и да се обърнат по корем, за да се поохладят. Дъната на панталоните им бяха разкъсани на няколко места.

— Видя ли водата? — попита Кикаха и посочи отдясно на тях.

— Струва ми се, че видях — отвърна му Анана. — Но помислих, че е някакъв мираж.

— Не е. Миг преди да се плъзнем надолу, в тази посока видях голям воден басейн. Намираше се поне на петнайсет мили оттук. Но нали знаеш колко измамно е чувството за разстояние тук.

Точно под тях, на около двеста стъпки встрани, имаше задръстване от живи трупи. Хората продължиха спускането си но вече косо по склона, който не спираше да увеличава наклона си. Каската на МакКей, лъкът и колчана със стрели на Кикаха, секирата и лъчеметът на Анана им пречеха и затрудняваха движенията им, но те се справиха. Последната част буквално прелетяха във въздуха и се приземиха на по четири крака.

Дърветата не им обърнаха никакво внимание. Инстинктът да помогнат на изпадналите в беда съплеменници явно доминираше естествената нужда да убиват, за да се нахранят. Растенията обаче бяха разположени толкова нагъсто, че просто нямаше как петимата да минат през редиците им.

Погледнаха нагоре към върха на хълма. Склонът откъм тяхната страна беше вече вертикален и върхът започваше да се издува. Силна топлина ги полъхна в лицата.

— Корените на тревата ще попречат на онзи навес да падне върху главите ни — замислено каза Кикаха. — Но колко дълго? Когато рухне, масата направо ще ни помете.

Растенията методично се придвижваха към сплетената маса в редици с почти докосващи се клони. Най-близките до хората даже се отместваха малко настрани, за да не се блъснат в тях. Но разперените пипала караха всички да бъдат неспокойни.

— Знам че идеята не ти харесва, Кикаха, но май ще трябва да използваме лъчемета — подхвърли Анана.

— Да не ти минава същата мисъл, която ми хрумна? Може и да не се наложи да посичаме всяко, което ни се изпречи на пътя към свободата. Може би тези неща могат да горят?

— Да не си полудял! — възкликна Уртона. — Нали и ние ще изгорим.

— Случайно да имаш по-добро предложение?

— Да. Мисля че трябва да нагласим лъчемета в режим на рязане и да се опитаме да си пробием с него път.

— Не вярвам че оставащият заряд ще ни позволи да направим това — възрази Анана. — Има сериозна опасност да се озовем в безнадеждно положения в центъра на тази каша. И тогава може вече да ни атакуват. А ние ще сме напълно безпомощни.

— Да подпалим едно-две — предложи Кикаха. — Но не от най-близките.

Анана завъртя диска на регулатора в основата на дръжката. После насочи оръжието към едно дърво на около пет крачки от тях. В продължение на няколко секунди нищо не се промени. После кората започна да дими. Десет секунди по-късно дървото избухна в пламъци. Растението като че ли не схвана веднага какво се бе случило. Продължаваше клатушкайки да се приближава към общата цел. Но тези точно зад него спряха. Сигурно бяха усетили миризмата на дима и сега бяха под властта на инстинкта — а може би на програмата — за оцеляване.

Анана подпали още три. Изведнъж редиците на дърветата непосредствено зад запалените рухнаха повалени. Другите зад тях продължаваха да напират и събаряха тези отпред.

Най-сетне задните редици спряха. Пипалата им объркано се размахваха. Неочаквано и напълно синхронно, като военен полк, подчиняващ се на сигнала на беззвучен тромпет, обявил отбой, те се обърнаха и с максимална скорост започнаха да се отдалечават в противоположна посока.

Пламтящите дървета бяха спрели да вървят, но бясно мятащите им се пипала показваха, че най-сетне са осъзнали каква беда ги беше сполетяла. Пламъците обгръщаха стволовете им, жадно поглъщаха листата и се придвижваха от клон на клон към върха. Дузините очи пламнаха, разтопиха се и се стекоха като сок, съскащ по горящата кора.

Едно от тях най-сетне падна като коледна цепеница в камината. Секунда по-късно паднаха други две. Краката им продължаваха хаотично да се движат и големите кръгли пети се удряха в земята.

От смесената миризма на горящо дърво и плът на хората им се повдигаше.

Но онези пред унищожените си събратя още не знаеха какво се бе случило. Вятърът отнасяше дима и феромоните на паниката настрани от тях. Те продължаваха похода си към задръстването и най-сетне стигнаха до целта си. Предните редици се опитаха да изправят повалените си събратя, но липсата на достатъчно пространство им пречеше.

— Да изгорим всички! — извика Червения Орк и брат му, Уртона, го подкрепи.

— И какво ще спечелим? — погледна ги с отвращение Кикаха. — Освен това те чувстват болка, макар да не издават нито звук. Нали, Уртона?

— В същия смисъл, в който усеща болка скакалецът — махна с ръка Повелителя.

— Ти някога бил ли си скакалец? — попита го Анана.

Кикаха леко се затича и останалите го последваха. Коридорът, открил се пред тях, беше широк към двайсет стъпки, но постепенно се се разширяваше с изтеглянето на бягащите дървета. Изведнъж МакКей извика:

— Пада!

Не беше необходимо да питат какво пада. Побягнаха с всички сили. Кикаха, който водеше колоната, бързо се оказа последен. Краката му все още го боляха, а болката в гърдите му се засили. Анана го хвана за ръка и го задърпа след себе си.

Зад гърбовете им се разнесе грохот. Малко пред тях се стовари гигантска топка мазна почва, смесена с ръждивочервени стръкове трева и се заби в земята. Този къс явно се бе отделил и беше изхвърлен във въздуха от силата на удара на основната маса. Топката падна толкова близко, че те не можаха да се спрат. И двамата се забиха в нея сред коренищата. Масата все пак бе достатъчно мека, за да поеме силата на удара.

Станаха и заобиколиха купчината пръст, която беше с размера на гараж за една кола. Кикаха си позволи да хвърли поглед назад. Основната маса бе паднала на броени крачки зад тях. От нея стърчаха клони, пипала и ритащи крака.

Вече бяха в безопасност. Той спря и Анана последва примера му.

Другите ги бяха изпреварили и с удивление разглеждаха огромния пръстен от пръст, който обграждаше основата на хълма. Процесът обаче явно продължаваше, защото и в този момент от върха се откъсваха огромни парчета и погребваха под себе си гледката на опустошението.

От дърветата бяха оцелели към стотина. Те продължаваха клатушкайки се да се отдалечават с бавен бяг от мястото на катастрофата.

— Трябва да пленим няколко от най-задните дървета — отбеляза Кикаха. — Имаме нужда от още ябълки. Без тях нямаме шанс да стигнем до водата.

Макар всички да бяха разтърсени от последните събития, те веднага се отправиха по следите на дърветата. Анана хвърли секирата си, а МакКей каската. Не след дълго разполагаха с повече плодове, отколкото можеха да носят. Всеки изяде по дузина, напълвайки корема си с храна и влага.

После тръгнаха към водния басейн. Надяваха се, че вървят в правилната посока. Лесно беше да се сбърка посоката в свят без слънце и постоянно променящ се пейзаж. Дори планината, избрана за ориентир, можеше да се превърне в долина на следващия ден.

Анана, която вървеше непосредствено до Кикаха, прошепна:

— Изостани малко.

Той забави ход, без да пита. Изчакаха другите да се отдалечат достатъчно.

— Какво има?

Тя вдигна лъчемета и му показа тревожно мигащия индикатор в дръжката. После завъртя диска на регулатора и индикаторът изгасна.

— Енергията, с която разполагаме, е достатъчна за едно срязване до три секунди на разстояние до шейсет стъпки. Разбира се, ако превключа на бавно изгаряне или на парализа, зарядът ще издържи малко повече.

— Не мисля че ще опитат нещо срещу нас, дори да знаят за истинското положение на нещата. Те повече се нуждаят от нас за да оцелеят, отколкото ние от тях. Но когато… ако… намерим двореца на Уртона, тогава ще трябва много да внимаваме. Мен лично ме безпокои, че лъчеметът би могъл да ни потрябва за други цели.

Той поспря и се загледа над главата на Анана.

— Например за това.

Тя извърна глава.

На билото на планински масив на около две мили от тях се виждаше дълга редица движещи се предмети. Дори от това разстояние и при тази светлина, тя ясно различаваше, че става дума за смесена група от големи животни и човешки същества.

— Туземците — ненужно поясни той.