Джеймз М. Бари
Питър Пан (17)

17.
КОГАТО УЕНДИ ПОРАСНА

Предполагам, че искате да чуете какво е станало с другите момчета. Те чакаха долу, за да дадат време на Уенди да обясни в къщи кои са; и след като преброиха до петстотин, те се изкачиха по стълбите. Минаха оттам, защото смятаха, че така ще направят по-добро впечатление. Застанаха в редица пред мисис Дарлинг, с шапки в ръце, и малко се стесняваха, че носят пиратски дрехи. Те мълчаха, но очите им молеха мисис Дарлинг да ги приеме. Би трябвало да погледнат и към мистър Дарлинг, но те го забравиха.

Разбира се, мисис Дарлинг веднага каза, че ще ги прибере да живеят в дома й; мистър Дарлинг обаче изглеждаше странно, угнетен и те разбраха, че той счита числото за доста голямо.

— Трябва да кажа — рече той на Уенди, — че ти не вършиш работите наполовина.

Близнаците помислиха, че тази злобна забележка е насочена към тях. Първият близнак беше гордо момче и изчервявайки се, той запита:

— Може би мислите, че сме малко множко, сър? Ако мислите така, ние можем да си отидем.

— Татко! — извика Уенди възмутена.

Лицето на мистър Дарлинг продължаваше да прилича на черен облак. Той съзнаваше, че се държи недостойно, но не можеше да промени израза си.

— Ние можем да спим прегънати на две — обади се Нибз.

— Аз сама им подстригвам косите — рече Уенди.

— Джордж! — възкликна мисис Дарлинг, огорчена, загдето нейният любим съпруг се показва в такава лоша светлина.

Тогава той избухна в сълзи и истината излезе наяве. Той се радвал не по-малко от жена си, че ще приберат децата в къщи, каза той, обаче смятал, че трябвало да попитат също и него дали е съгласен, а не да го считат за нула в собствената му къща.

— Аз не мисля, че той е нула — извика в същия миг Свирчо. Ти, Къдравия, смяташ ли го за нула?

— Не, не го смятам. А ти, Дребосъко, смяташ ли го за нула?

— Съвсем не. Как смяташ ти, Близнако?

Оказа се, че нито един от тях не го смята за нула. След като честолюбието бе задоволено по този смешен начин, той каза, че ще намери място за всички тях в салона, стига само да се поберат.

— Ще се поберем, сър — увериха го те.

— Тогава, след мен! — извика той весело. — Забележете: не съм сигурен, че имаме салон, но ние твърдим, че имаме, а това е едно и също. Хайде, напред!

Той премина целия апартамент, танцувайки; момчетата също извикаха „хайде, напред“ и го последваха танцувайки. Търсеха салона. Забравих дали го намериха, но във всеки случай откриха ъгълчетата, в които се наместиха.

Колкото до Питър, той видя Уенди още веднъж преди да отлети. Не дойде направо до прозореца, а го докосна като летеше край него, така че тя да го види, да отвори прозореца, ако иска, и да го покани да влезе. Точно това и направи Уенди.

— Хей, Уенди! Довиждане — извика той.

— Господи, нима си отиваш?

— Да.

— Не би ли искал, Питър — каза тя колебливо, — да кажеш на родителите ми нещо за едно много сладко момиче?

— Не.

— За мене, Питър?

— Не.

Мисис Дарлинг дойде до прозореца, защото тя сега внимателно следеше Уенди. Тя каза на Питър, че е осиновила всички други момчета и би желала да осинови и него.

— Ще ме пратите ли на училище? — попита хитро той.

— Да.

— И после в някоя кантора?

— Мисля, че да.

— И скоро ще стана мъж?

— Много скоро.

— Не искам да ходя на училище и да уча сериозни неща — възрази той с жар. — Не искам да стана мъж. О, Уендина майко, значи някой ден да се събудя и да усетя, че ми е пораснала брада!

— Питър — намеси се Уенди да го утеши, — много бих те харесвала с брада.

Мисис Дарлинг протегна ръце към него, но той я отблъсна.

— Назад, лейди! Никой няма да ме хване и да ме направи мъж.

— Ами къде ще живееш?

— С Менче в къщичката, която построихме за Уенди. Феите ще я поставят високо между върховете на дърветата, където те спят нощем.

— Чудесно! — извика Уенди с такъв копнеж, че мисис Дарлинг стисна лакътя й още по-здраво.

— Мислех, че всички феи са измрели — каза мисис Дарлинг.

— Постоянно се явяват много нови — обясни Уенди, която сега добре познаваше въпроса, — защото постоянно се раждат нови бебета и когато едно бебе се засмее за първи път, една нова фея се ражда. И така, колкото нови бебета се раждат, толкова нови феи се появяват. Те живеят в гнезда по върховете на дърветата. Бледоморавите са момчета, белите са момичета, а сините са малки глупачета, които сами не знаят какво са.

— Така хубаво ще се забавлявам — рече Питър, като погледна към Уенди.

— А аз ще се чувствувам доста самотна вечер, когато седя пред огъня — каза Уенди.

— Менче ще бъде при мене.

— Менче не може да измине и една двадесета част от пътя — напомни му тя малко хапливо.

— Подла клюкарка! — извика Менче-Звънче отнякъде зад ъгъла.

— Няма значение — каза Питър.

— О, Питър, знаеш, че има значение.

— Е, тогава ела да живееш с мен в къщичката.

— Бива ли да отида, мамо?

— Разбира се, че не бива. Сега си си в къщи и аз съм решена да те държа тук.

— Но той има нужда от майка.

— Ами и ти имаш нужда от майка.

— Е, добре — рече Питър, като че ли я бе поканил само от учтивост. Но мисис Дарлинг видя, че устните му потрепераха и побърза да направи едно великодушно предложение: всяка година да пуща Уенди за една седмица за пролетното чистене. Уенди би предпочела да се уговорят за по-продължително време; струваше й се, че пролетта е много далече. Но обещанието задоволи Питър и той отлетя съвсем развеселен. Той нямаше чувство за време и изживяваше толкова приключения, че всичко, което ви разказах за него, е съвсем мъничка част от тях. Предполагам, именно защото Уенди знаеше това, последните й думи бяха казани с доста жален тон:

— Нали няма да ме забравиш, Питър, преди да дойде време за пролетно чистене?

Разбира се, Питър обеща да не я забравя. После отлетя, като отнесе целувката на мисис Дарлинг. Питър съвсем лесно взе тази целувка, която не беше за никого другиго. Смешно! Но мисис Дарлинг изглеждаше доволна.

Разбира се, всички момчета тръгнаха на училище и повечето от тях постъпиха в трети клас, но Дребосъка влезе във втори клас и после в първи. Пети клас е най-горният клас. Преди да измине и седмица, откакто тръгнаха на училище, те разбраха колко глупаво са постъпили, като не останаха на острова. Но сега беше вече твърде късно и скоро те свикнаха да живеят така обикновено, като тебе, като мене или като малкия Дженкинс. Тъжно е, но трябва да го кажем: те постепенно загубиха способността си да летят. Нана отначало им връзваше краката за краката на леглото, за да не отлетят нощем. А денем едно от любимите им развлечения беше да се преструват, че падат от автобуса. Но малко по малко те престанаха да дърпат въжето, когато бяха в леглото; откриха също, че се удрят о паважа, когато скачат от автобуса. След известно време дори не можеха да литнат да си догонят шапките. Липса на упражнение — казваха те; но в действителност това значеше, че те вече не вярваха, че могат да летят.

Майкъл вярваше по-дълго от другите момчета, макар че те му се подиграваха; затова той беше с Уенди, когато Питър дойде да я вземе в началото на следната пролет. Тя отлетя облечена с роклята, която си бе изтъкала от листа и украсила с ягодки, когато беше в Небивала земя; боеше се единствено, че той може да забележи колко къса й е станала тя; но той не забеляза нищо — толкова много имаше да разправя за себе си.

Тя бе очаквала, че с него ще си говорят за толкова вълнуващи неща от едно време, но нови приключения бяха изличили старите спомени от паметта му.

— Кой е капитан Хук? — запита той с интерес, когато тя заговори за най-големия им враг.

— Не си ли спомняш как го уби и спаси живота на всички ни? — попита тя смаяна.

— Забравям ги, след като ги убия — отговори той безгрижно.

Когато Уенди, макар и неуверено изрази надежда, че Менче-Звънче ще се зарадва да я види, той се учуди:

— Кое е това Менче-Звънче?

— О, Питър! — извика Уенди възмутена. Но дори и след като му обясни, той не можа да си спомни.

— Толкова много феи има — възрази той. Предполагам, че вече е умряла.

Смятам, че той беше прав, тъй като феите не живеят дълго; но те са толкова малки, че краткият им живот им се струва много дълъг.

Уенди беше огорчена и когато откри, че за Питър изтеклата година е била като един ден; на нея годината на чакане й се бе сторила безкрайно дълга. Но самият Питър бе все така очарователен както винаги и те прекараха чудесно, чистейки къщичката, скрита високо в листака на едно старо дърво.

На следната година той не дойде да я вземе. Тя напразно го чакаше, облечена с нова рокля, защото старата просто не й ставаше; той обаче не се появи.

— Може би е болен — каза Майкъл.

— Нали знаеш, че той никога не се разболява.

Майкъл се приближи до нея и й пошепна с разтреперан глас:

— А може би такова момче изобщо не съществува, Уенди?

Тя щеше да се разплаче, ако Майкъл не беше заплакал преди нея.

Когато на следната пролет дойде време за голямо чистене, Питър отново пристигна. И най-странното бе, че той не знаеше, че е пропуснал цяла година. Тогава момичето Уенди го видя за последен път. Заради него тя още известно време се опитваше да не расте много бързо; но когато получи награда за отлични общи познания, Уенди разбра, че приятелството й с Питър е свършено. Годините идваха и отминаваха, а безгрижното момче не се връщаше. Когато пак се срещнаха, Уенди беше вече женена жена и за нея Питър беше само малко прах в кутията, където бе държала играчките си. Уенди беше вече пораснала. Но не трябва да я съжалявате. Тя беше от онези деца, които искат да пораснат. И накрай, по свое собствено желание, тя порасна един ден по-рано от другите момичета.

По това време всичките момчета бяха вече пораснали, тоест бяха си изпели песента; и затова едва ли си заслужава да говорим повече за тях. Можете всеки ден да видите Нибз, близнаците и Къдравия как отиват в канторите си, всеки един от тях с чанта под мишница и чадър в ръка. Майкъл сега е машинист на локомотив. Дребосъка се ожени за една лейди с титла и така стана лорд. Виждате ли онзи съдия с бяла перука на главата, който излиза от желязната врата? Той едно време беше Свирчо. А брадатият мъж, който не знае да разправи една приказка на децата си, беше някога Джон.

Уенди се ожени, облечена в бяла рокля с розов шарф на кръста. Странно е, че Питър не долетя в черквата да се противопостави на сключването на брака.

Годините пак се затъркаляха и на Уенди и се роди дъщеря. Това не трябва да се пише с мастило, а със златни букви.

Кръстиха я Джейн и тя имаше странен изпитателен поглед, сякаш още от първия миг, когато се появи на бял свят, искаше да задава въпроси. Когато порасна достатъчно, тя наистина започна да задава въпроси, и повечето от тях бяха за Питър Пан. Обичаше да слуша за Питър и Уенди й разказваше всичко, което можеше да си спомни за него. Разправяше й за Небивала земя в същата детска стая, от която на времето децата бяха избягали, подмамени от Питър. Сега това беше стаята на Джейн; баща й беше купил апартамента от Уендиния баща на изплащане с три на сто годишна лихва, тъй като мистър Дарлинг вече не обичаше да се изкачва по стълби. Мисис Дарлинг беше умряла и забравена.

Сега в детската стая имаше само две легла — на Джейн и на бавачката; нямаше кучешка колиба, защото Нана беше умряла — помина се от старост. През последните й месеци човек мъчно можеше да се разбере с нея, защото беше твърдо убедена, че само тя знае как да се грижи за децата.

Веднъж в седмицата бавачката имаше свободна вечер и тогава Уенди приспиваше Джейн. Това беше времето за приказки. Джейн бе измислила една интересна игра: слагаше чаршафа на главата на майка си, така че се образуваше нещо като палатка, мушкаше глава под палатката и в страшната тъмнина питаше шепнешком:

— Какво виждаме сега?

— Май че нищо не виждам тази вечер — казваше Уенди, чувствувайки, че ако Нана бе тук, тя не би позволила по-нататъшен разговор на тази тема.

— О, да, виждаш — казваше Джейн. — Виждаш времето, когато си била малко момиче.

— Това беше толкова отдавна, мило — въздишаше Уенди. — О, боже, как лети времето!

— Така ли лети — питаше хитрото дете, — както ти летеше, когато беше малко момиче?

— Когато аз летях! Знаеш ли, Джейн, понякога се питам дали наистина съм летяла.

— Разбира се, че си летяла.

— О, някогашните чудесни дни, когато можех да летя!

— Защо сега не можеш да летиш, мамо?

— Защото съм възрастна, миличко. Когато хората пораснат, те забравят как се лети.

— А защо забравят?

— Защото вече не са весели, невинни и безсърдечни. Само веселите, невинните и безсърдечните могат да летят.

— Какво значи весели, невинни и безсърдечни? Толкова искам да бъда весела, невинна и безсърдечна!

А понякога Уенди признаваше, че наистина вижда нещо:

— Мисля, че беше тази детска стая.

— И аз така мисля — съгласява се Джейн — Разправяй.

И те се впускат в голямото нощно приключение, което бе започнало, когато Питър долетя да търси сянката си.

— Глупавото момче — казва Уенди — се опитваше да я залепи със сапун и като не успя, се разплака. Плачът му ме събуди и аз му приших сянката.

— Изпусна нещо — прекъсна я Джейн, която сега знае историята по-добре от майка си. — Когато го видя, че седи на пода и плаче, какво му каза?

— Седнах в леглото си и попитах: „Защо плачеш, момче?“

— Да, така беше — казва Джейн, като си поема дълбоко дъх.

— И тогава всички полетяхме и той ни отведе в Небивала земя, където има феи, пирати, червено-кожи, лагуна със сирени, къща под земята и една малка къщичка, направена от клони.

— Да! Кое ти хареса най-много от всичко?

— Мисля, че най-много от всичко ми хареса къщата под земята.

— Да, и на мен. Какво беше последното нещо, което Питър ти каза?

— Последното нещо, което Питър ми каза, бе: „Винаги ме чакай и някоя нощ ще ме чуеш да кукуригам.“

— Да.

— Но, уви, той напълно ме забрави. — Уенди каза тези думи с усмивка. Толкова възрастна бе станала!

— Как кукуригаше той? — попита Джейн една вечер.

— Ей така — каза Уенди и се опита да изку-курига като Питър.

— Не, не така — каза сериозно Джейн, — а ето как. — И изкукурига много по-хубаво от майка си.

Уенди малко се сепна.

— Отде знаеш, малката ми?

— Често го чувам насън как кукурига — каза Джейн.

— О, да, много момичета го чуват насън, но аз съм единствената, която го е чувала будна.

— Блазе ти! — каза Джейн.

И след известно време дойде трагичната нощ. Беше точно такъв, какъвто си е бил винаги и Уенди още от пръв поглед забеляза, че той все още има всички млечни зъби.

Той беше малко момче, а тя беше възрастна. Вече едра жена, тя безпомощно се сгуши до огъня; чувствуваше се виновна, загдето е толкова пораснала и не смееше да мръдне.

— Здравей, Уенди — извика Питър, без да забележи колко различна е тя сега, тъй като той мислеше главно за себе си; при това в мъжделивата светлина на огъня бялата й рокля може би е изглеждала като нощницата, с която бе облечена, когато я бе видял за първи път.

— Здравей, Питър — отговори тя плахо, като се свиваше да стане колкото може по-малка. В душата й нещо плачеше и говореше: „Вече съм жена, върви си“.

— Хей, къде е Джон? — попита той, забелязвайки, че третото легло липсва.

— Джон не е тук сега — отвърна задъхано тя.

— Спи ли Майкъл? — попита Питър, като хвърли разсеян поглед към Джейн.

— Да — отговори Уенди. Сега тя почувствува, че постъпва нечестно и към Джейн, и към Питър. — Това не е Майкъл — добави тя бързо, за да не би по-късно той да я обвини в лъжа.

Питър отново погледна към леглото.

— А, ново дете ли е?

— Да.

— Момче или момиче?

— Момиче. „Сега той сигурно ще разбере“ — помисли си тя. Но той нищо не разбра. — Питър — каза тя неуверено, — ти може би очакваш, че ще отлетя с тебе?

— Разбира се. Затова съм дошъл. — И след това добави малко строго: — Забрави ли, че сега е пролет, време е за голямото чистене?

Тя знаеше колко безполезно е да му припомня, че е пропуснал много пролети.

— Не мога да дойда — каза тя; в гласа й звучеше нотка на извинение. — Забравила съм да летя.

— Бързо ще те науча пак.

— О, Питър, не си хаби напразно прашеца от крилцата на феите.

Тя се изправи. Едва сега най-сетне го обхвана страх.

— Какво е станало? — извика той, като отстъпи назад.

— Ще запаля лампата — отвърна тя — и сам ще видиш.

Доколкото знам, Питър се уплаши за първи път в живота си.

— Не пали лампата — изкрещя той.

Тогава Уенди гальовно разроши косата на нещастното момче. Тя вече не беше малкото момиче, чието сърце страдаше заради него; беше възрастна жена, която се усмихваше на всички тези неща, но усмивката й беше насълзена.

Уенди завъртя ключа на лампата и Питър я видя. Вик на болка се изтръгна от гърдите му. И когато високата красива жена се наведе да го вземе в прегръдките си, той рязко отскочи назад.

— Какво е станало? — извика той отново.

Тя трябваше да му каже истината.

— Аз съм голяма, Питър. Отдавна минах двадесетте. Отдавна пораснах.

— Ти ми обеща да не растеш!

— Не можех да не раста. Аз съм омъжена жена, Питър.

— Не си омъжена.

— О, да, омъжена съм. И малкото момиче в леглото е моята дъщеричка.

— Не, не!

Но в действителност той предполагаше, че тя говори истината. Пристъпи към спящото дете с вдигнат в ръката нож. Разбира се, не я прободе, а седна на пода и зарида. Уенди не знаеше как до го утеши, макар че едно време като малко момиче лесно го утешаваше. Но сега беше вече жена. Избяга от стаята, за да помисли какво може да направи.

Питър продължи да плаче и неговите хълцания разбудиха Джейн. Тя седна в леглото си и веднага прояви интерес към него.

— Момче — попита тя, — защо плачеш?

Питър стана и й се поклони; тя също му се поклони, както бе седнала в леглото.

— Здравей — рече той.

— Здравей — отвърна тя.

— Името ми е Питър Пан.

— Да, знам.

— Дойдох да взема майка ти — обясни той — и да я заведа в Небивала земя.

— Да, знам — каза Джейн. — Аз те чаках.

Когато след малко Уенди плахо отвори вратата на стаята, Питър бе кацнал на леглото и кукуригаше великолепно, докато Джейн, изпаднала в тържествен захлас, летеше по нощница из стаята.

— Тя е моя майка — обясни Питър.

Джейн слезе на пода и застана до него с такъв израз на лицето, какъвто той обичаше да вижда по лицата на дамите, които го гледаха.

— Толкова има нужда от майка — каза тя.

— Да, знам — съгласи се Уенди с отчаян глас. — Сама най-добре зная това.

— Довиждане — каза Питър на Уенди. Той се издигна във въздуха и Джейн безсрамно го последва. За нея това беше вече най-лесният начин да се движи.

Уенди се стрелна към прозореца.

— Не, не! — извика тя.

— Само докато изчистим къщата след Зимата — рече Джейн. — Той иска винаги да му помагам в чистенето през пролетта.

— Ах, да можех да дойда с вас — въздъхна Уенди.

— Нали знаеш, че не можеш да летиш! — възрази Джейн.

Разбира се, накрая Уенди ги пусна да отлетят заедно. Виждаме я за последен път на прозореца: тя гледа как Питър и Джейн се отдалечават и се издигат високо в небето, докато станат дребни като звездички.

Както гледате Уенди, можете да забележите, че косата й побелява и фигурката й се свива, защото това се случи много отдавна. Сега Джейн е обикновена жена, чиято дъщеря се казва Маргарет. И всяка пролет, когато дойде време за голямото чистене, Питър идва (ако не забрави) да вземе Маргарет и да я отведе в Небивала земя; там тя му разправя приказки за самия него, които той жадно слуша. Когато Маргарет порасте, тя ще има дъщеря, която на свой ред ще стане майка на Питър. И така ще продължава, докато децата са весели, невинни и бъзсърдечни.

 

 

 

 

 

 

Сега, малки читателю, когато вече си прочел книгата за Питър Пан, може би ще си спомниш, че нощем, когато всички заспиват, и при теб е идвало момчето, което може всичко. Момчето, което може да лети и да те научи и теб да летиш, да победи и най-страшните пирати, честното, смело и справедливо момче.

Питър Пан, момчето, което никога не порасна, е роден в Англия. За първи път за него се споменава преди осемдесет години в книгата за възрастни „Бялата птичка“ от младия тогава публицист Джеймз Матю Бари. Там се разказва за дружбата между един мъж и едно дете. Мъжът води детето в прочутия Лондонски парк Кенсингтън. Там му разказва за Питър Пан, смелото момче, което всяка вечер щом се стъмни и затворят вратите на парка, идва тук. По-късно Бари извлича от „Бялата птичка“ онези епизоди, които са свързани с Питър Пан и ги издава в отделна книга „Питър Пан в Кенсингтънския парк“.

Вече почти осемдесет години критиците се опитват да проникнат в появата на този странен герой. Корените му са в детството на писателя. „Ужасът на моето детство — пише Бари, — беше че ще дойде ден, когато ще трябва да се откажа от игрите, а не виждах как ще стане това.“ Един друг момент от детството на писателя заема голямо място в книгите му за Питър Пан — страстната привързаност между него и майка му. Джеймз е бил на шест години, когато при злополука на леда загива по-големият му брат. Тогава цялата привързаност на майката се прехвърля върху малкия Джеймз. И още една силна привързаност — вече на младия Бари — може би е изиграла роля при създаването на неговите герои — голямата привързаност на Бари към петте деца на едно близко семейство. Той дори назовава с техните имена своите герои.

С хумор, с изящен стил, използувайки деликатно моменти от шотландския фолклор, Вари всъщност пише за своето детство — за обаятелния образ на момчето-водач, за игрите на пирати и червенокожи. Тази книга и някои други от негови съвременници въздигат в култ детството, пишейки за него с очарование и носталгия.

През 1905 година Питър Пан се появява на лондонска сцена. По пиесата по-късно е написана настоящата книга.

На едно място в лондонския парк Кенсингтън има паметник на Питър Пан, момчето което никога не порасна. Вече осемдесет години Питър Пан е все момче. Познават го всички, които през тези осемдесет години са били деца, защото историите за Питър Пан са преведени на почти всички езици в света. И навярно още дълги години момчето Питър Пан ще идва нощем в съня на децата, придружено от някоя фея, и ще ги отнася към странни приключения, а с него разстоянията между едно приключение и друго са много кратки, защото Питър Пан е символ на детската мечта.