Джеймз М. Бари
Питър Пан (16)

16.
ЗАВРЪЩАНЕ У ДОМА

При втората вахта, т.е. призори, момчетата се размърдаха, защото бе излязло силно вълнение. Свирчо, боцманът, хванал края на едно въже, стоеше между тях и дъвчеше тютюн. Всички навлякоха пиратски дрехи, отрязани до колената, обръснаха се енергично и тръгнаха по палубата с олюляваща се походка като истински моряци; трябваше обаче постоянно да повдигат панталоните си, защото им бяха много широки.

Не е нужно да се казва кой беше капитан. Нибз и Джон бяха първи и втори помощник-капитани. На борда имаше жена. Останалите бяха прости моряци и спяха в бака. Питър се беше залепил за кормилото. Той наду свирката си и когато екипажът се събра около него, произнесе кратко слово; надявал се, каза той, че те ще изпълнят дълга си като храбри герои, но знаел, че те са утайката на Рио и Златния бряг и че ако го захапят, той ще ги разкъса. Неговите груби и резки думи бяха език, който моряците разбират и те го приветствуваха колкото им глас държи. След това с отсечен глас той даде няколко заповеди, корабът се завъртя и се насочи към континента. След като разгледа морските карти, капитан Пан пресметна, че ако времето не се промени, ще стигнат до Азорските острови около 21 юни и оттам, за да спестят време, могат да изминат останалия път с летене.

Някои от децата искаха корабът да стане обикновен, честен кораб, а други предпочитаха да си остане пиратски. Но капитанът ги нарече кучета и те не посмяха да изразят желанията си пред него дори и с писмена молба, подписана в кръг^[1]. Можеха да се чувствуват сигурно, само ако моментално изпълняваха заповедите му. Дребосъка получи десетина плесници, защото изглеждаше смаян, когато Питър му заповяда да измери дълбочината. Всички смятаха, че Питър се държеше като почтен капитан, само за да приспи подозренията на Уенди, но че той може да се промени, когато бъде готов новият му костюм, който тя против волята си му шиеше от най-омразните дрехи на Хук. След това момчетата почнаха да си шушукат, че първата вечер когато облякъл новия си костюм, той дълго седял в кабината, захапал цигарето на Хук и вдигнал високо свитата си на юмрук ръка, като само показалецът, извит като кука, стърчал заплашително нагоре.

Но вместо да наблюдаваме кораба, ние трябва сега да се върнем в тъжния, напуснат дом, откъдето три-четири от действуващите лица бяха безсърдечно отлетели доста отдавна. Май че е срамота, дето през всичкото това време не си спомнихме за номер четиринадесет; и все пак можем да бъдем сигурни, че мисис Дарлинг не ни упреква. Ако се бяхме върнали по-рано, за да я погледнем със скръбно съчувствие, тя вероятно щеше да извика: „Не ставайте глупави. Не се грижете за мен. Върнете се обратно и наглеждайте децата.“ Докато майките са такива, децата винаги ще се възползуват от добрината им; и те могат да разчитат на това.

Дори сега ние си позволяваме да влезем в една детска стая, само защото нейните законни обитатели са на път за в къщи; просто бързаме да ги изпреварим, за да се погрижим леглата им да са проветрени както трябва, а също мистър и мисис Дарлинг да не отидат тази вечер на гости. Ние сме просто техни слуги. Но защо, дявол да го вземе, трябва леглата им да са проветрени както трябва, щом те тъй неблагодарно и с такава бързина ги напуснаха? И не можем ли да кажем, „така им се пада“, ако те, връщайки се у дома, намерят апартамента празен, защото родителите им са отишли, да прекарат края на седмицата на село? Това би било добър урок, от който те се нуждаеха, откакто ги срещнахме за първи път. Но ако наредяхме нещата по този начин, мисис Дарлинг нямаше никога да ни прости.

Има едно нещо, което ужасно ми ct ще да направя: да й кажа, както писателите обичат да правят, че децата се връщат и че по-идния четвъртък ще си бъдат в къщи. Това би развалило напълно изненадата, която Уенди, Джон и Майкъл очакваха. Те я подготвяха още на кораба: представяха си колко възхитена ще бъде майка им, как баща им ще вика от радост, как Нана ще скочи във въздуха, за да ги разцелува първа; а всъщност те би трябвало да помислят къде да се скрият. Чудесно би било да развалим всичко това, като съобщим новината предварително; така че когато влязат тържествено, мисис Дарлин дори да не наведе устни към Уенди, а мистър Дарлинг да възкликне кисело: „Дявол да го вземе, пак са тук тия момчета!“ Във всеки случай няма да получим благодарност дори за това. Сега вече ние доста опознахме мисис Дарлинг и можем да бъдем сигурни, че тя би ни укорила, загдето сме лишили децата от това малко удоволствие.

— Но, драга госпожо, има още десет дена до по-идния четвъртък. Така че, като ви казваме какво е положението, ние ви спестяваме десет скръбни дни.

— Да, но на каква цена! Като лишавате децата от десет минути радост.

— Е, щом гледате така на въпроса…

— А как иначе може да се гледа?

Както виждате, тази жена нямаше истински характер. Имах намерение да кажа изключително хубави неща за нея, но аз я презирам и сега няма да кажа нито едно. На нея всъщност няма защо да й се казва да приготви това или онова — в дома й всичко е готово. Всички легла са проветрени, тя никога не излиза от къщи и, забележете, прозорецът на детската стая е винаги отворен. Май че няма нужда тя от нас — по-добре ще бъде да се върнем на кораба. Но понеже сме тук, можем да останем малко и да погледаме. Това ще ни е цялата работа — да бъдем зрители. Никому не сме нужни. Затова нека погледаме, пък може и да кажем някои остри думи с надежда, че ще засегнем някого.

Единствената промяна, която може да се види в спалнята на децата е, че между девет часа вечерта и шест сутринта кучешката колиба не е там. Когато децата отлетяха, мистър Дарлинг чувствуваше с цялото си същество, че той бе виновен за всичко, защото бе завързал Нана с верига и че от началото до края се бе държала по-мъдро от него. Разбира се, както видяхме, той беше съвсем естествен човек; всъщност можеше да мине за момче, само да се отървеше от плешливостта си. Но той също притежаваше благородно чувство за справедливост и лъвска храброст, за да извърши онова, което намираше за право. След като децата отлетяха, той дълбоко разкаян, старателно обмисли въпроса, слезе на двора на четири крака и пълзешком влезе в кучешката колиба. На всички мили по-кани на мисис Дарлинг да излезе оттам, той отговаряше тъжно, но твърдо:

„Не, скъпа моя, на мен такова легло ми се пада.“

Обхванат от жестоки угризения на съвестта, той се закле, че няма да напусне колибата, докато не се върнат децата. Много жалко, разбира се, че взе такова решение, но каквото и да предприемеше, той винаги прекаляваше: иначе скоро би се отказал от намеренията си. И нямаше по-смирен човек от него, когато седеше в колибата вечер и разговаряше с жена си за децата и за милите им маниери.

Крайно трогателно бе уважението, което проявяваше към Нана. Не я оставяше да влезе в колибата, но изпълняваше безусловно всичките й желания.

Всяка сутрин колибката, с мистър Дарлинг в нея, се вдигаше и поставяше във файтон. Така той отиваше до кантората си и в шест часа се завръщаше по същия начин. Силата на характера му ще проличи още по-ясно, ако си спомним, че той беше крайно чувствителен към мнението на съседите: сега всяко негово излизане и прибиране в къщи привличаше вниманието и предизвикваше изненада. Това трябва да е било ужасно мъчение за него, но външно той запазваше пълно спокойствие, дори когато младите хора критикуваха поведението му; и при това той винаги вдигаше любезно шапката си, когато някоя дама надзърнеше в колибката.

Постъпката му може да е била донкихотовска, но беше величествена. Скоро скритото й значение се разчу и хората с великодушни сърца се трогнаха. Тълпи тичаха подир файтона и гръмко приветствуваха мистър Дарлинг; очарователни момичета се качваха на стъпалото, за да получат неговия автограф; в по-добрите вестници се появиха интервюта, а светските хора го канеха на вечеря и добавяха: „Елате заедно с колибката.“

Вечерта на този паметен ден, последния четвъртък, мисис Дарлинг, сега жена с тъжни очи, седеше в детската спалня и чакаше мистър Дарлинг да се прибере от работа. Като я гледаме отблизо и си спомняме едновремешната й веселост, — сега напълно изчезнала, защото бе изгубила дечицата си, — струва ми се, че в края на краищата няма да ми даде сърце да кажа лоши неща за нея. Щом толкова е обичала проклетите си деца, нищо не може да се направи. Погледнете я, както е седнала на стола си. Ъгълчето на устата й, където човек най-напред поглежда, е почти повехнало. Ръката й неспокойно се движи по гърдите, сякаш усеща някаква болка там. Някои най-много харесват Питър, други — Уенди, но аз най-харесвам нея. Ами ако, за да я направим щастлива, речем да й пошепнем, както си спи, че нейните калпазани се връщат?

Те сега наистина са на две мили от прозореца и летят бързо, но достатъчно е да й пошепнем, че са на път за дома. Хайде да опитаме.

Жалко, че й казахме това. Тя веднага се сепна и извика имената им; но в стаята нямаше никого освен Нана.

„О, Нана, сънувах, че моите милички дечица са се върнали.“

Очите на Нана бяха мътни. Всичко, което тя можеше да направи, беше да сложи лапа на скута на господарката си. Те седяха така, когато донесоха колибката. Мистър Дарлинг си показва главата, за да целуне жена си, и тогава ние виждаме, че лицето му е по-изтощено отколкото преди, но има по-мек израз.

Той даде шапката си на Лиза и тя я взе с презрителна гримаса; Лиза бе лишена от въображение и бе напълно неспособна да разбере мотивите на човек като мистър Дарлинг. Вън тълпата, която бе придружила файтона до в къщи, още го приветствуваше, естествено, той не остана равнодушен към тези възторжени викове.

— Чуй ги — каза той. — Това е много ласкателно.

— Една сюрия момчета — присмя му се Лиза.

— Днес имаше и доста възрастни — увери я той, като се изчерви леко, но когато тя отметна пренебрежително глава, той не я упрекна с нито една дума. Успехът му във висшето общество не го бе разглезил; напротив, той бе станал по-благ. Известно време той лежа измъкнат до кръста навън от колибката и разговаряше с мисис Дарлинг за своя успех. Тя се надявала, каза тя накрая, че това няма да му завърти главата. Тогава той стисна успокоително ръката й и каза:

— Но ако бях слаб човек! Боже господи, ако бях слаб човек!…

— Но ти, Джордж — каза тя плахо, — все още страдаш от угризения както преди, нали?

— Разкъсван съм от угризения както винаги оттогава, скъпа моя! Виж ми наказанието — живея в кучешка колибка.

— Но това е наказание, нали, Джордж? Сигурен ли си, че това не ти е приятно?

— Любов моя!

Можете да бъдете сигурни, че тя веднага му се извини. След това, понеже му се спеше, той се сви на кълбо в колибката.

— Няма ли да ми посвириш на пианото в детската стая, та да ме приспиш? — помоли се той и понеже тя стана, той добави, без да мисли: — И затвори този прозорец, усещам течение.

— О, Джордж, никога не искай това от мен. Прозорецът трябва да бъде винаги отворен. Заради тях. Винаги, винаги.

Сега беше негов ред да се извини. Тя отиде в дневната детска стая и започна да свири. Той скоро заспа и докато той спеше, Уенди, Джон и Майкъл влетяха в стаята.

О, не! Написахме го, защото такъв беше очарователният план, който бяха измислили, преди да напуснем кораба; но оттогава нещо трябва да се е случило, защото не те влетяха в стаята, а Питър и Менче-Звънче.

Първите думи на Питър издават неговия план.

— Бързо, Менче — пошепна той, — затвори прозореца, залости го. Точно така. Сега ти и аз трябва да си отидем през стълбите. Когато Уенди пристигне, тя ще си помисли, че майка й е затворила прозореца, за да не я пусне вътре; и тогава тя ще трябва да се върне при мен.

Сега разбирам това, което по-рано ме озадачаваше — защо, след като изтреби пиратите, той не се върна на острова и не остави Менче-Звънче да придружи децата до континента. Значи този план е бил в главата му през всичкото време.

Вместо да почувствува, че действува лошо, той танцуваше от радост; после надзърна в дневната детска стая да види кой свири и пошепна на Менче-Звънче:

— Ето майката на Уенди. Тя е хубавичка, но не толкова хубава, колкото моята майка. Устата й е пълна с напръстници, но не толкова пълна, колкото устата на майка ми.

Разбира се, той не знаеше абсолютно нищо за майка си, но понякога обичаше да се хвали с нея.

Той не познаваше мелодията „Дом, сладък дом“, която мисис Дарлинг свиреше на пианото, но знаеше, че тя означава „Върни се, Уенди, Уенди, Уенди“. Тогава той извика с ликуващ глас:

— Никога вече няма да видиш Уенди, никога, защото прозорецът е залостен.

Той надзърна отново, за да разбере защо спря музиката, и видя, че мисис Дарлинг бе облегнала глава на пианото и че две сълзи се бяха появили на очите й.

„Тя иска да отворя прозореца, но няма да го отворя, не!“ — помисли си Питър.

Отново погледна: сълзите си бяха там или може би две други бяха заели мястото им.

„Тя ужасно обича Уенди“ — си каза той, яд го беше на нея, загдето не разбираше, че тя може да живее и без Уенди. Причината беше толкова проста: „И аз също я обичам. Не можем и двамата да я имаме при себе си, уважаема лейди.“

Но тази лейди не искаше да се примири и той се чувствуваше нещастен. Престана да я гледа, но дори и тогава мисълта за нея не го напущаше. Започна да подскача из стаята и да нрави смешни гримаси, но когато спря, стори му се, като че ли тя е вътре в него и тропа на сърцето му.

„О, добре тогава“ — каза той най-после и усети, че гърлото му се стяга. След това отвори прозореца.

„Хайде, Менче — извика той с глас, в който звучеше страшна подигравка към природните закони, — не ни трябват такива глупави майки“ — и отлетя.

И така, в края на краищата Уенди, Джон и Майкъл намериха прозореца отворен; но това бе повече отколкото заслужаваха. Те стъпиха на пода, без ни най-малко да чувствуват срам; най-малкият бе дори забравил дома си.

— Джон — каза той, като неуверено се огледа наоколо, — струва ми си, че съм бил тук някога.

— Разбира се, че си бил, глупчо. Ето там ти е леглото.

— Вярно — съгласи се Майкъл, без да бъде съвсем сигурен.

— Хей — извика Джон, — его колибката! — Той изтича през стаята да погледне вътре.

— Сигурно Нана е там — каза Уенди.

Но Джон свирна с уста.

— Я виж! — извика той. — Вътре лежи човек.

— Това е баща ни — възкликна Уенди.

— Чакай да видя баща ни — молеше се настойчиво Майкъл и когато му отвориха място, той го разгледа внимателно. — Не е толкова голям, колкото пирата, дето го убих — рече той искрено разочарован. Много се радвам, че мистър Дарлинг спеше, защото щеше да бъде тъжно, ако тези думи бяха първите, които чуеше от малкия Майкъл.

Уенди и Джон бяха доста изненадани, че намират баща си в кучешката колибка.

— Сигурен съм — каза Джон като човек, който не вярва на паметта си, — че той не спеше в колибката.

— Джон — рече Уенди колебливо, — може би не си спомняме някогашния живот така добре, както си мислехме.

Те изтръпнаха, като че ли ги бяха полели със студена вода; и така им се падаше.

— Колко небрежна е майка ни — обади се малкият негодник Джон. — Не си е в къщи, когато се връщаме.

Тъкмо в този момент мисис Дарлинг започна отново да свири.

— Това е мама! — извика Уенди, като надзърна през открехнатата врата.

— Тя е! — потвърди Джон.

— Значи ти не си наистина наша майка — запита Майкъл, комуто сигурно се спеше.

— О, боже — възкликна Уенди, почувствувала за първи път угризения на съвестта, — крайно време беше да се върнем.

— Хайде да се вмъкнем крадешком — предложи Джон и да й закрием очите с ръце.

Но Уенди, която смяташе, че трябва да й разкрият радостната новина по-нежно, имаше по-добър план.

— Да се мушнем в леглата си и да лежим тихо, та като влезе мама, да изглежда като че ли никога не сме отсъствували от къщи.

И така, когато мисис Дарлинг се върна в детската спалня, за да види дали мъжът й е заспал, всички легла бяха заети. Децата очакваха да чуят радостния й вик, но не се чу никакъв звук. Тя ги видя, но не можеше да повярва, че са си вече в къщи. Разбирате ли, тя толкова често ги виждаше насън в леглата им, та и сега си помисли, че сънува.

Седна на стола пред огъня, където някога ги бе държала на скута си.

Те не можеха да разберат това и тримата се вледениха от страх.

— Мамо! — извика Уенди.

— Това е Уенди — каза мисис Дарлинг, но все още си мислеше, че я чува насън.

— Мамо!

— Това е Джон — каза тя.

— Мамо! — извика Майкъл. Сега вече той я позна.

— Това е Майкъл — каза тя и протегна ръце към своите изчезнали егоистични деца, убедена, че никога вече няма да ги прегърне наяве. Но сега ръцете й наистина обгърнаха Уенди, Джон и Майкъл, които се бяха измъкнали от леглата си и изтичали до нея.

— Джордж, Джордж — извика тя, когато гласът й се възвърна.

Мистър Дарлинг се събуди и се присъедини към общото ликуване. Нана също се втурна радостно в стаята. Човек не може да си представи по-мила гледка, но никой външен човек не я видя освен едно странно момче, което втренчено гледаше през прозореца. То се бе наслаждавало на безброй радости, които другите деца не познават; но сега бе свидетел на една радост, която никога нямаше да изживее.