Джеймз М. Бари
Питър Пан (8)

8.
ЛАГУНАТА НА СИРЕНИТЕ

Ако си затвориш очите и имаш късмет, понякога можеш да видиш безформено езерце с прекрасни бледи цветове, заобиколено от черен мрак; ако след това присвиеш очи, езерцето започва да придобива форма и цветовете стават толкова ярки, че ако още веднъж присвиеш очи, те пламват. На континента това е Най-многото, което можеш да видиш в този възхитителен момент. А ако можеше да има два такива момента, може би щеше да видиш прибоя на вълните и да чуеш как пеят сирените.

Децата често прекарваха дългите летни дни на тази лагуна — повечето време плуваха, лежаха по гръб на водата, или играеха игрите на сирените. Не трябва да си мислите обаче, че сирените бяха в приятелски отношения с тях: напротив, Уенди винаги със съжаление си спомняше, че през цялото време, което прекара на острова, тя нито веднъж не чу учтива дума от тях. Когато се прокраднеше тихо до брега на лагуната, тя ги виждаше с десетки, особено на Скалата на изоставените, където обичаха да се препичат на слънце и да решат косите си, и то така бавно, че тя доста се дразнеше, като ги гледаше. Понякога Уенди съвсем тихо, като че ли ходи на пръсти, доплаваше на един метър до тях, но щом я видеха, те се гмурваха във водата и я пръскаха с опашките си; не случайно, а нарочно.

Към момчетата се отнасяха по същия начин, освен, разбира се, към Питър, който разговаряше с тях по цели часове на Скалата на изоставените и ги настъпваше по опашките, когато станеха нахални. Той подари на Уенди един от техните гребени.

Сирените изглеждат най-призрачни вечер, при новолуние: тогава те издават странни викове, подобни на ридания; но в това време лагуната е опасна за смъртни хора. До вечерта, за която ще разкажем сега, Уенди не беше виждала лагуната на лунна светлина, не толкова от страх — Питър би я придружил, — колкото поради строгото правило, установено от нея; всички деца трябва да са си легнали в седем часа. Тя обаче често отиваше на брега на лагуната в слънчеви дни, след дъжд, когато огромен брой сирени излизаха на повърхността на водата да играят с мехурчетата, които сами правеха. Играеха с многоцветните мехурчета под дъгата като с топки: весело си ги изпращаха една на друга, като ги удряха с опашки и се мъчеха да ги задържат в дъгата, докато се спукат. Вратите бяха в краищата на дъгата и само на вратарите бе позволено да докосват мехурчетата с ръка. Понякога стотици сирени играеха едновременно в лагуната и това беше чудесна гледка.

Но в момента, когато децата скочеха във водата, за да участвуват в играта, те трябваше да играят сами, защото сирените моментално изчезваха. И въпреки това имаме доказателства, че те тайно наблюдаваха натрапниците и не считаха за унизително да възприемат по някоя идея от тях: Джон например въведе нов начин за удряне на топката с глава, и вратарите на сирените го възприеха. Това е единствената следа, която Джон остави на Небивала земя.

Бе такъв ден и всички бяха на Скалата на изоставените. Тази скала не беше много по-широка от тяхното легло, но разбира се, те всички знаеха да лежат така, че да не заемат много място. Момчетата дремеха или поне лежаха със затворени очи и понякога се щипеха, щом усетеха, че Уенди не гледа към тях; през това време тя шиеше.

Но както Уенди шиеше, лагуната внезапно се промени. Леки тръпки преминаха по нея, слънцето се скри, сенки се разпростряха неусетно по водата, която стана студена. Уенди вече не виждаше, за да вдене конеца в иглата и когато вдигна очи, лагуната, която винаги дотогава беше засмяна, й се видя страшна и враждебна.

Тя знаеше, че не се е свечерило, но нещо мрачно, подобно на нощ, бе паднало върху лагуната. Не беше нощ, а нещо по-лошо. То още не бе дошло, но бе изпратило онази тръпка по водата, за да обади, че идва. Какво беше то?

В главата й нахлуха всички истории, които бе чувала за Скалата на изоставените, наречена така, защото жестоки капитани оставяли на нея моряци, та когато дойде приливът, който залива скалата, те да се издавят.

Тя, разбира се, трябваше веднага да събуди децата, не само заради неизвестното, което ги дебнеше и се приближаваше, а защото не беше добре за тях да спят на скала, която е вече студена. Но тя беше млада майка и не знаеше това; мислеше, че трябва непременно да спазва правилото за половинчасовата следобедна почивка. Затова, макар да бе подтисната от страх и да искаше да чуе момчешки гласове, тя не ги събуди. Дори когато чу приглушения шум на гребла, макар че си бе глътнала езика от страх, тя пак не ги събуди. Бе се навела над тях и чакаше да изкарат следобедния си сън. Не беше ли Уенди храбро момиче?

Добре бе за тия момчета, че между тях имаше едно, което подушваше опасностите, дори когато спеше. Питър скочи и се изправи изведнъж напълно разбуден като куче; с вик, възвестяващ близка опасност, той събуди всички. Стоеше неподвижен, сложил ръка на ухото си.

— Пирати! — извика той. Останалите дойдоха по-близо до него. Странна усмивка играеше по лицето му; Уенди я видя и изтръпна. Когато се усмихваше така, никой не смееше да му заговори; единственото, което можеха да направят, бе да бъдат готови да изпълнят заповедите му.

— Гмурнете се във водата!

Във въздуха се мярнаха няколко чифта крака и лагуната моментално опустя. Скалата на изоставените стърчеше самотна в мрачните води, като че ли сама бе изоставена.

Лодката се приближаваше. Беше малката лодка на пиратския кораб, в която седяха три фигури: Смий, Старки и пленената Тигрова Лилия. Китките и глезените й бяха вързани; тя знаеше каква съдба я очаква. Щяха да я оставят на скалата да загине — една смърт, много по-страшна за нейната раса, отколкото смърт чрез огън или мъчения, защото не е ли написано в Книгата на племето й, че през водата няма пътека, която отвежда в щастливите ловни полета? И въпреки това лицето й бе невъзмутимо; тя е дъщеря на вожд — и ще умре като дъщеря на вожд.

Бяха я хванали да се изкачва на пиратския кораб с нож в устата. На кораба нямаше вахта — Хук се хвалеше, че мълвата, която разнася името му, пази кораба и никой не смее да се доближи на една миля до него? След малко съдбата на Тигрова Лилия ще усили у хората страха от пиратския кораб. Нощем вятърът ще разнася от къща на къща още едно предсмъртно стенание.

В мрака, който донесоха със себе си, двамата пирати не видяха скалата, докато не се блъснаха в нея.

— Обърни срещу вятъра, дръвнико! — извика някой с ирландско произношение (беше гласът на Смий). — Ето я скалата. Сега хайде, трябва да вдигнем тая червенокожа на скалата и да я оставим там да се удави.

Само за един миг тези жестоки хора успяха да хвърлят хубавото момиче на скалата; Тигрова Лилия беше твърде горда, за да се съпротивлява напразно.

Съвсем близо до скалата, но невидими за пиратите, две глави ту изскачаха от водата, ту се скриваха в нея. Бяха Питър и Уенди. Уенди плачеше — това беше първата трагедия, на която беше свидетелка. Питър бе виждал много трагедии, но ги бе забравил всичките. Той по-малко от Уенди съжаляваше Тигрова Лилия; ядосваше се, че са двама срещу един, и затова бе решил да я спаси. Най-лесният начин бе да почака, докато си отидат пиратите, но той никога не избираше лесни начини.

Почти нямаше нещо, което да не може да направи и сега той почна да имитира гласа на Хук.

— Хей, вие там, дръвници! — извика той. Имитираше чудесно гласа на Хук.

— Капитанът! — прошепнаха пиратите, като се спогледаха изненадани.

— Сигурно плува към нас — рече Старки, след като двамата напразно се взираха в тъмнината.

— Слагаме червенокожата на скалата — обади се Смий.

— Освободете я! — чуха те учудващата заповед.

— Да я освободим ли?

— Да, прережете въжетата и я пуснете да си върви.

— Но, капитане…

— Веднага, чувате ли? — извика Питър. — Или ще забия куката си във вас.

— Странно! — каза Смий задъхано.

— По-добре прави каквото ти заповядва капитанът — настоя Старки изплашено.

— Слушам, сър! — извика Смий и преряза въжетата, с които бе вързана Тигрова Лилия. Тя веднага се плъзна като змиорка между краката на Старки и скочи във водата.

Разбира се; Уенди беше много радостно възбудена и се възхищаваше на ума на Питър; но тя знаеше, че той също е радостно възбуден — сигурно ще започне да кукурига и ще се издаде; затова мигновено протегна ръка да запуши устата му, но още преди да я докосне, гласът на Хук прокънтя над лагуната: „Хей, вие на лодката!“ Този път Питър не си бе отворил устата.

Питър може би щеше да изкукурига, но вместо това, щом чу този вик, присви устни и изсвири от изненада.

„Хей, вие на лодката!“ — чу се отново гласът.

Сега Уенди разбра. Истинският Хук бе също във водата.

Той плуваше към лодката и понеже неговите хора вдигнаха фенер, за да му покажат къде са, той скоро доплува до тях. В светлината на фенера Уенди видя как той се залови с куката за ръба на лодката, видя злото му мургаво лице и как от цялото му тяло капеше вода. Разтреперана, тя би отплувала далеч от това място, но Питър не искаше да мръдне. Той кипеше от жизненост и освен това бе просто полудял от самонадеяност. „Не съм ли момче-чудо? О, какво чудо съм аз“ — пошепна той на Уенди. Макар че и тя беше на това мнение, все пак — заради доброто му име — се радваше, че никой друг освен нея не чу тези думи.

Той й направи знак да слуша.

Двамата пирати бяха много любопитни да чуят какво бе довело капитана им при тях, но той седеше облегнал глава на куката си, позата му изразяваше дълбока тъга.

— Какво не е наред, капитане? — запитаха те боязливо, но той им отговори с глух стон.

— Въздъхна — каза Смий.

— Пак въздъхна — каза Старки.

— Трети път въздъхна — каза Смий.

— Какво има, капитане?

Тогава едва той заговори и то с жар:

— Всичко пропадна — извика той, — момчетата са си намерили майка.

Колкото и да беше уплашена, Уенди се почувствува страшно горда.

— О, нещастен ден — извика Старки.

— Какво значи майка? — попита невежият Смий.

Уенди беше толкова поразена от тези думи, че възкликна:

— Той не знае какво е майка!

От този момент тя винаги си казваше, че ако човек може да си има в къщи пират вместо котка или куче, тя ще си избере Смий.

Питър я дръпна под водата, защото Хук бе подскочил и бе извикал: „Какво е това?“

— Не чух нищо — каза Старки, като вдигна фенера над водата. Както се озъртаха пиратите, видяха странна гледка. Гнездото, за което ви казах, плуваше по лагуната и птицата нивга седеше в него.

— Погледни — каза Хук в отговор на въпроса на Смий, — това е майка. Какъв урок! Гнездото трябва да е паднало във водата, но ще изостави ли майката яйцата си? О, никога!

Гласът му се пресече от вълнение, сякаш за миг той си припомни невинните дни, когато… Но той замахна с куката и отпъди слабостта си.

Поразен, Смий гледаше птицата, докато гнездото, носено от течението, минаваше пред тях. Старки, който беше по-подозрителен, каза:

— Ако тя е майка, може би се върти наоколо, за да помогне на Питър.

Хук трепна.

— Да — потвърди той, — този страх непрекъснато ме преследва.

Енергичният глас на Смий го изтръгна от унинието му.

— Капитане — каза Смий, — не бихме ли могли да отвлечем майката на тези момчета и да я направим наша майка?

— Великолепна идея! — извика Хук. Предложението на Смий веднага се оформи като практически план във великия му ум. — Ще хванем децата и ще ги закараме на кораба: момчетата ще хвърлим в морето, а Уенди ще стане наша майка.

Уенди пак забрави, че трябва да бъде предпазлива.

— Никога няма да стана ваша майка! — извика тя и отново се скри във водата.

— Какво беше това?

Но пиратите не можаха да видят нищо: Помислиха си, че някой лист, носен от вятъра, е прошумял край тях.

— Съгласни ли сте, обесници мои? — попита Хук.

— Заклеваме се — отговориха и двамата и протегнаха ръце.

Хук протегна ръката с куката.

— Закълнете се! — каза той.

И тримата се заклеха. По това време и тримата бяха на скалата и Хук внезапно си припомни за Тигрова Лилия.

— Къде е червенокожата? — запита той рязко.

Имаше моменти, в които Хук проявяваше игрив хумор и затова двамата пирати си помислиха, че той се шегува.

— Всичко е наред, капитане — отговори Смий самодоволно, — пуснахме я.

— Какво? Пуснахте я! — изрева Хук.

— Нали така заповядахте — заекна боцманът.

— Когато бяхте във водата, вие извикахте да я пуснем — обясни Старки.

— Дявол да ви вземе! — ревна гръмогласно Хук. — Каква е тая измама! — Лицето му стана черно от ярост, но той скоро разбра, че те не го лъжат и се изплаши. — Момчета — каза той, леко разтреперан, — не съм давал такава заповед.

— Странни неща стават тук — каза Смий.

И тримата почнаха да се въртят и озъртат нервно. Хук заговори високо, но гласът му трепереше.

— Ти, дух, който витаеш в тази мрачна лагуна сега — извика той, — чуваш ли ме!

Разбира се, Питър би трябвало да си мълчи, но разбира се, той не си мълча. Веднага отговори, имитирайки гласа на Хук:

— Триста дяволи! Чувам те.

В този критичен момент лицето на Хук не пребледня, но Смий и Старки изплашено се вкопчиха един в друг.

— Кой си ти, чужденецо, говори! — попита Хук.

— Аз съм Джеймз Хук — отговори гласът, — капитан на „Джоли Роджър“.

— Не си Джеймз Хук, не си! — кресна Хук с дрезгав глас.

— Дявол ще те вземе! — отвърна дръзко гласът. — Повтори го още веднъж и ще забия котвата в тебе.

Хук се опита да го предразположи, като му заговори по-любезно:

— Ако си Хук — започна той почти смирено, — хайде, кажи ми, кой съм аз тогава.

— Треска — отвърна гласът, — просто една риба треска.

— Треска! — смутено повтори като ехо Хук. И тогава, едва тогава духът на този горд пират бе сломен. Той видя как неговите хора се отдръпват от него.

— Нима през всичкото това време ни е командувала една риба — мърмореха те. — Това е обидно за нашата гордост.

Собствените му кучета го хапеха; но макар в момента да представляваше такава жалка фигура, той почти не им обърна внимание. При това страшно обвинение той се нуждаеше не от тяхната вяра в него, а от собствената си вяра в себе си. Усещаше как сигурността му, че той наистина е Джеймс Хук го напуща. „Не ме оставяй“ — пошепна той дрезгаво към самочувствието си.

Както при всички велики пирати, неговият мрачен нрав съдържаше и една капчица женска интуиция и той понякога имаше щастливи хрумвания. Внезапно му мина през ума да опита с играта на отгатване.

— Хук — извика той, — имаш ли и друг глас?

Питър никога не можеше да се откаже от интересна игра и весело отговори с истинския си глас:

— Имам.

— А друго име?

— Тъй вярно, имам.

— Да е име на зеленчук?

— Не.

— На минерал?

— Не.

— Име на животно?

— Не.

— На мъж?

— Не! — прозвуча презрително отговорът.

— На момче.

— Да.

— Обикновено момче?

— Не.

— Странно момче?

За огорчение на Уенди отговорът, който този път прокънтя, бе:

— Да.

— В Англия ли си?

— Не.

— Тук ли си?

— Да.

Хук беше в пълно недоумение.

— Задайте му вие някои въпроси — каза той на другите двама, като бършеше изпотеното си чело.

Смий се замисли.

— Нищо не мога да измисля — призна той със съжаление.

— Не можете да отгатнете, не можете да отгатнете — ликуваше Питър. — Признавате ли се за победени?

Изпълнен с гордост, той се увлече много в играта и у злодеите се пробуди надежда, че сам ще се издаде.

— Да, да — отговориха те нетърпеливо.

— Тогава ще ви кажа — извика той. — Аз съм Питър Пан!

— Пан!

В миг Хук възвърна самообладанието си; Смий и Старки бяха отново негови верни кучета.

— Сега ни падна в ръцете! — изрева Хук. — Скачай във водата, Смий, а ти Старки, пази лодката. Хванете го, жив или мъртъв.

Още не изрекъл последната дума, той скочи във водата и същевременно се чу веселият глас на Питър:

— Готови ли сте, момчета?

— Тъй вярно — обадиха се гласове от различни места на лагуната.

— Тогава почвайте да налагате пиратите!

Схватката беше кратка и ожесточена. Пръв проля кръв Джон — той се изкачи на лодката и отблъсна Старки. Започна жестока борба и момчето успя да изтръгне камата от ръката на пирата, който се сгърчи и падна във водата. Джон скочи след него и лодката се понесе из лагуната.

Тук-там някоя глава се показваше от водата, блесваше стомана и после се чуваше писък или задавен вик. В бъркотията някои удряха по своите. Тирбушонът на Смий засегна Свирчо в четвъртото ребро, но на свой ред пиратът бе промушен от Къдравия. Малко по-далече от скалата Старки бе притиснал здравата Дребосъка и близнаците.

А къде беше Питър през всичкото това време? Той търсеше по-едър дивеч.

Другите бяха все храбри момчета и не можем да ги упрекваме, че отстъпваха пред пиратския капитан. Желязната му кука правеше смъртоносни кръгове във водата около него, от които те бягаха като изплашени риби.

Но имаше едно момче, което не се плашеше от страшния пират и бе готово да влезе в тия кръгове.

Странно, но те не се срещнаха във водата. Хук се изкачи на скалата да си поеме дъх, и в същия миг Питър почна също да се изкачва по нея от другата страна. Скалата беше плъзгава и те трябваше по-скоро да пълзят, отколкото да се катерят. Нито единият, нито другият знаеше, че противникът му се приближава. Всеки от тях търсеше издадени камъни, за които да се залови, и изведнъж ръцете им се срещнаха. Изненадани, те вдигнаха глави: лицата им почти се допираха; така се срещнаха.

Мнозина измежду най-големите герои признават, че в момента преди да се впуснат в бой, те са чувствували как сърцето им се свива от страх. Ако Питър изпитваше подобно чувство, аз бих го казал. Най-после срещу него бе единственият човек, от когото се бе боял Морския Готвач. Но Питър не изпитваше никакъв страх; той ликуваше и от радост скърцаше с красивите си зъби. Със светкавична бързина той грабна един нож от колана на Хук и тъкмо да го забие в гърдите на пирата, забеляза, че стои по-високо от противника си. Това нямаше да бъде честен бой. Затова протегна ръка на Хук да му помогне да се изкачи по-високо от скалата.

И тогава именно пиратът го ухапа. Питър бе зашеметен не толкова от болката, колкото от нечестната постъпка. Ухапването го направи съвършено безпомощен; ужасен, той бе втренчил поглед в противника си. Всяко дете остава поразено, когато за първи път постъпят нечестно към него.

На два пъти желязната му кука се заби в Питър.

Няколко минути по-късно момчетата видяха Хук да плува с бясна скорост към кораба. Сега на отвратителното му лице не бе изписано никакво въодушевление; то бе побеляло от страх, защото крокодилът упорито го преследваше. При обикновени обстоятелства момчетата биха плували отстрани и биха ги насърчавали с викове, но сега те бяха разтревожени, защото бяха загубили Питър и Уенди, Обикаляха из лагуната да ги търсят и ги викаха по име. Намериха лодката и тръгнаха за дома, като през всичкото време викаха „Питър, Уенди“, но в отговор чуваха само смеха на сирените. „Сигурно плуват обратно към острова или пък летят“ заключиха момчетата. Не бяха много обезпокоени, защото имаха пълна вяра в Питър. Кикотеха се по момчешки: ще си легнат късно, но това ще бъде по вина на мама Уенди.

Когато техните гласове заглъхнаха, студена тишина се спусна над лагуната. След малко се чу слаб вик:

— Помощ, помощ!

Две малки фигурки се блъскаха о скалата: момичето бе припаднало и лежеше отпуснато на ръката на момчето. С последни усилия Питър я измъкна на скалата и сам легна до нея. И докато изгубваше съзнание, той забеляза, че водата се покачва. Знаеше, че скоро и двамата ще се удавят, но не можеше да направи нищо.

Както лежаха един до друг, една сирена хвана Уенди за краката и почна леко да я тегли към водата. Усещайки, че тя се плъзга надолу, Питър се събуди внезапно и едва има време да я издърпа нагоре. Сега той трябваше да й каже истината.

— Ние сме на скалата, Уенди, но тя става все по-малка. Скоро водата ще я покрие.

Но тя не можеше да разбере в какво отчаяно положение се намират.

— Трябва да тръгваме — каза тя почти весело.

— Да — отговори той с отпаднал глас.

— Ще плуваме или ще летим, Питър?

— Мислиш ли, че ще можеш да плуваш или летиш чак до острова, без да ти помагам?

Тя трябваше да признае, че е крайно изморена.

Той изстена.

— Какво има? — запита тя, внезапно разтревожена.

— Не мога да ти помогна, Уенди. Хук ме рани. Не мога нито да плувам, нито да летя.

— Искаш да кажеш, че и двамата ще се удавим?

— Погледни как водата се изкачва.

Те закриха очите си с ръце, за да не виждат прииждащата вода. Мислеха си, че краят им е близък и неизбежен. Но както седяха, нещо леко като целувка ги докосна, сякаш казваше плахо: „Мога ли да ви бъда полезен?“ Оказа се, че това е опашката на хвърчилото, което Майкъл бе направил преди няколко дена. То се бе изтръгнало от ръцете му и сега вятърът го носеше над лагуната.

— Хвърчилото на Майкъл — измърмори Питър, без да прояви особен интерес към него. Но в следния миг той бързо хвана опашката му и започна да тегли хвърчилото към себе си.

— То вдигна Майкъл от земята — извика Питър, — сигурно ще може да носи и тебе!

— И двама ни!

— Не може да вдигне двама души. Майкъл и Къдравия опитваха.

— Тогава да теглим жребий — каза храбро Уенди.

— Никога! Ти си дама.

Той я беше вече завързал за опашката на хвърчилото, но тя се вкопчи в него — отказваше да го изостави. Тогава Питър извика „довиждане Уенди“ и я бутна от скалата. Тя се понесе във въздуха и за няколко минути изчезна от погледа му. Питър остана сам в лагуната.

Сега скалата бе съвсем малка; скоро щеше да бъде заляна цяла. Бледи лъчи тихо осветиха водите и след малко най-нежните и най-тъжни звуци на света огласиха лагуната — сирените приветствуваха луната.

Питър не беше съвсем като другите момчета, но Най-после и той се уплаши. Тръпка премина през тялото му, както лек трепет минава по морската повърхност; но в морето след първата тръпка идва втора и трета, докато станат стотици, а Питър усети само една. В следния миг той вече стоеше изправен на скалата, лицето му озарено от свойствената му дръзка усмивка. В гърдите му биеше барабан, който казваше: „Да умреш ще бъде страшно голямо приключение.“