Джеймз М. Бари
Питър Пан (14)

14.
ПИРАТСКИЯТ КОРАБ

Една зелена светлинка премигваше над заливче-то Кид, което е близо до устието на Пиратската река. Тази светлинка показваше мястото, където бе хвърлил котва двумачтовият кораб „Джоли Роджжър“. По-голяма част от корпуса му беше във водата — толкова много бе натоварен с плячка. Отдалеч личеше, че този бързоходен кораб е целият омърсен, че всяка греда в него е отвратителна, подобна на място, обсипано с разкъсани птичи пера.

Той беше обвит в мантията на нощта, през която никакъв звук от него не би могъл да стигне до брега. На борда се чуваха малко звуци и никой от тях не беше приятен, освен бръмченето на шевната машина, пред която седеше Смий. Винаги трудолюбив и услужлив, олицетворение на делничното и баналното, Смий предизвикваше съчувствие. Не зная защо той беше тъй безкрайно трогателен; може би защото той тъй трогателно не си даваше сметка, че е толкова трогателен; дори силни хора се обръщаха настрани, за да не го гледат — такова състрадание извикваше той у тях. Неведнъж през летни вечери той бе намирал извора на сълзите у Хук и го бе отприщвал. Но Смий не забелязваше това, както и много други неща.

Неколцина пирати се бяха облегнали на фалш-борта и пиеха, дишайки зловонните изпарения, които се носеха от блатата край брега. Други се бяха из-легнали на палубата и играеха на зарове и карти. А четиримата, които бяха носили къщичката, капнали от умора, лежаха по очи край другите, но дори и като спяха, се обръщаха ту на една страна, ту на друга, за да бъдат по-далече от куката на Хук, да не би той, минавайки покрай тях, случайно да я забие в някого.

Хук се разхождаше замислен по палубата. О, колко неразгадаем е човекът. Дошъл бе часът на неговото тържество. Питър бе премахнат завинаги от пътя му; всички други момчета бяха на кораба и скоро щяха да бъдат хвърлени в морето. Това щеше да бъде най-зловещото му дело от времето, когато бе заставил Барбекю да му се подчини, и знаейки колко суета има в човешката душа, можем ли да се учудваме, че той сега крачеше по палубата, сякаш носен на крилете на успеха?

Но нямаше радостна възбуда в походката му; тя бе тъй унила като мислите, които се въртяха в мрачния му ум. Хук бе дълбоко обезсърчен.

Той често беше подтиснат, когато разговаряше със себе си на борда на кораба в тишината на нощта. Подтискаше го ужасната самота, в която живееше. Никога този загадъчен човек не се чувствуваше по-самотен, отколкото когато беше заобиколен от своите кучета — в обществото те стояха толкова по-ниско от него.

Хук не беше истинското му име. Ако разкрием кой беше той в действителност, това би предизвикало ужасен скандал дори днес. Онези, които четат между редовете, трябва да са вече отгатнали, че той е следвал в едно прочуто частно училище, чиито традиции още го притискаха като тесни дрехи; впрочем тези традиции бяха в голяма степен свързани с облеклото. На него дори сега му беше противно да се качи на пленен кораб в същите дрехи, с които е бил облечен по време на битката. Ходеше отпуснато по изискания начин, обичаен за неговото училище. Но повече от всичко друго той бе запазил от онова време истинска страст към „добрия тон“, т.е. към достойното държане.

Добрият тон! Колкото и ниско да бе паднал, той все още знаеше, че само достойното държане има значение.

Някъде дълбоко в себе си той чуваше скърцане като от ръждясали порти и през тях идваше неумолимо чукане, сякаш някой кове нощем, когато не можеш да заспиш.

— Спази ли добрия тон днес? — беше техният вечен въпрос.

— Спечелих слава, слава, този блестящ сапунен мехур! — викаше той.

— А добър тон ли е да се отличиш в каквото и да било? — възразяваше чукането от неговото училище.

— Аз съм единственият човек, от когото Барбекю се страхуваше — настояваше той, — а самият Флинт се боеше от Барбекю.

— Барбекю, Флинт… А следвали ли са те в нашето училище? — последва язвителен въпрос.

Най-тревожната му мисъл беше: не е ли „лош тон“ да мислиш какво е „добър тон“.

Този въпрос го измъчваше страшно, сякаш някаква кука вътре в самия него, по-остра от желязната кука на осакатената му ръка, разкъсваше вътрешностите му. И когато тя го дереше, пот капеше от жълтеникавото му лице и се стичаше по сюртюка му. От време на време той избърсваше с ръкав потта на лицето си, но тя отново избиваше и нямаше начин да я спре.

О, не завиждайте на Хук!

Той предчувствуваше скорошната си смърт. Сякаш страшната клетва на Питър бе стигнала до кораба. Хук изпитваше някакво мрачно желание да произнесе предсмъртното си слово, да не би след малко да няма време за това.

„По-добре щеше да бъде за Хук, ако не беше толкова честолюбив — извика той. Само в най-тежките си часове Хук говореше за себе си в трето лице. — Няма малки деца, които да ме обичат.“

Странно е, че сега той помисли за това: никога дотогава то не бе го смущавало. Може би шевната машина му го напомни. Доста дълго той си мърмореше нещо; втренчил очи в Смий, който спокойно поръбваше една риза на машината, убеден, че всички деца се боят от него.

Да се боят от него! Да се боят от Смий! Нямаше нито едно дете на борда на кораба тази вечер, което вече да не го бе обикнало. Той им бе казвал ужасни неща и им бе удрял плесници, защото не можеше да ги удари с юмрук, но те още повече се привързаха към него. Майкъл дори опита очилата му.

Само някой да кажеше на Смий, че децата го намираха симпатичен! Хук го сърбеше езикът да му го каже, но сметна, че това ще бъде прекалено жестоко. Опита се сам да разреши загадката „Защо намират Смий симпатичен?“ — питаше се той. Упорито търсеше отговор на този въпрос като хрътка, която върви по следите на дивеча. Защо Смий е симпатичен? Внезапно един страшен отговор изплава в ума му. „Смий спазва добрия тон?“

Нима у боцмана има нещо аристократично, без той сам да го знае? Ами че това е най-добрият тон!

Той си спомни, че в неговото училище човек трябваше да докаже именно това, преди да го приемат в аристократичния ученически клуб.

С бесен крясък Хук вдигна желязната си кука над главата на Смий. Но спря ръката си, защото през ума му мина тази мисъл: „Какво значи да забиеш куката в някого, само защото той спазва добрия тон?“ — Това ще значи, че ти липсва добър тон!

Безсилен и плувнал в пот, нещастният Хук падна по очи като покосено цвете.

Смятайки, че поне за известно време той няма да им пречи, пиратите забравиха всяка дисциплина и се разскачаха в бесен танц, който веднага го изправи на крака. Всички следи от човешката слабост бяха изчезнали от лицето му, сякаш някой бе излял ведро студена вода върху му.

— Тишина, простаци! — кресна той. — Или ще забия куката в някого! — Врявата веднага стихна. — Сложихте ли окови на всички деца, за да не могат да отлетят?

— Тъй вярно.

— Тогава изкарайте ги на палубата.

Нещастните пленници, всички освен Уенди, бяха измъкнати от трюма и наредени в редица пред него. Известно време той като че ли не забелязваше тяхното присъствие. Седеше отпуснат, като доста мелодично си тананикаше със затворена уста откъси от някаква пиратска песен и въртеше в ръце колода карти. От време на време светлинката на пурата му придаваше малко цвят на лицето му.

— Сега, приятелчета — каза най-после той живо, — шестима от вас ще хвърлим в морето, но аз имам нужда от двама каютни прислужници. Кой от вас иска да стане каютен прислужник?

„Гледайте да не го ядосвате ненужно“ — бе казала Уенди, когато бяха в трюма. Затова Свирчо излезе напред с вежлив израз на лицето. Мисълта да служи при такъв капитан му беше противна, но неговият инстинкт му подсказа, че ще бъде по-благоразумно да прехвърли отговорността за отказа си на някое отсъствуващо лице. Макар да беше малко глупавичък, той знаеше, че само майките са винаги готови да поемат цялата отговорност за действията ти. Всички деца знаят, че майките са винаги готови да ги защитят и затова ги презират, но винаги се възползуват от тяхната помощ.

И така, Свирчо благоразумно обясни:

— Виждате ли, сър, мисля, че майка ми не би искала да стана пират. А твоята майка, Дребосъче, би ли искала да станеш пират?

Той намигна на Дребосъка, който с печален тон отговори:

— Мисля, че няма да ми позволи — сякаш много му се искаше тя да му разреши да стане пират.

— Ще иска ли твоята майка да станеш пират, Близначе?

— Сигурно няма да иска — каза първият близнак, който беше не по-малко хитър от другите. — Нибз, майка ти…

— Млък! Престанете да дърдорите! — изрева Хук и пиратите издърпаха назад тези, които бяха отговорили. — Ти, момче — каза той, обръщайки се към Джон, — май че имаш малко кураж. Никога ли не ти се е искало да станеш пират, храбрецо?

И действително, когато си пишеше домашните по аритметика, Джон понякога мечтаеше да стане пират; и сега той бе поразен, че Хук избра именно него.

— Едно време мислех да се нарека Джак с червените ръце — каза той нерешително.

— Много хубаво име. Така ще те наричаме тук, приятелче, ако останеш при нас.

— Какво мислиш ти, Майкъл? — попита Джон.

— А как ще ми казвате на мен, ако остана на кораба? — запита Майкъл.

— Джоу — Черната брада.

Единствено този отговор направи впечатление на Майкъл.

— Какво мислиш ти, Джон?

Той искаше Джон да реши, а Джон искаше Майкъл да реши.

— А ако станем пирати, ще продължим ли да бъдем верни поданици на краля? — попита Джон.

Хук му отговори стиснал зъби:

— Ще трябва да ми дадеш клетва за вярност и да извикаш „Долу кралят!“

Може би досега Джон не се бе държал много добре, но в този миг той се прояви отлично.

— Тогава отказвам! — кресна той, като удари с юмрук по бурето, което се намираше пред Хук.

— И аз отказвам! — извика Майкъл.

— Владей моретата, Британия!^[1] — изписука Къдравия.

Вбесените пирати ги удариха през устата и Хук изрева:

— Сега съдбата ви е решена. Доведете майка им. Пригответе дъската, по която ще вървят, докато паднат в морето.

Те бяха малки момчета и побледняха, когато видяха Джукс и Чекко да слагат зловещата дъска на фалшборта на кораба. Но когато доведоха Уенди на палубата, те се опитаха да се покажат храбри.

Нямам думи, с които да мога да ви опиша какво презрение изпитваше Уенди към пиратите. За момчетата пиратството бе обкръжено с известен блясък, но това, което тя видя, бе, че корабът не беше мит от години. Нямаше нито едно прозорче, на чието стъкло да не можеш да пишеш с пръст; и на много от тях тя бе вече написала „мръсни свине“. Но когато момчетата се събраха около нея, тя, разбира се, мислеше само за тях.

— Е, хубавице моя — рече Хук със захаросан глас, — сега ще видиш как децата ти ще тръгнат по дъската и ще паднат в морето.

Макар да беше изискан джентълмен в облеклото си, дантелената му яка бе изцапана от изобилната пот, която бе избила по лицето му, когато се ровеше в душата си. Той изведнъж си даде сметка, че Уенди е втренчила поглед в измърсената му яка и с бърз жест се помъчи да я скрие, но беше вече твърде късно.

— Непременно ли трябва да умрат? — попита Уенди. На лицето й бе изписано такова страшно презрение, че Хук едва не припадна.

— Непременно — изръмжа той и след това злорадо извика: — Тишина! Да чуем последните думи на една майка към децата й!

Сега Уенди се прояви достойно и величаво.

— Ето последните ми думи, скъпи деца — каза тя твърдо. — Смятам, че имам поръчение до вас от истинските ви майки и то е следното: „Ние се надяваме, че нашите синове ще умрат като герои.“

Дори пиратите бяха поразени и изплашени от тези думи.

Тогава Свирчо изкрещя неистово:

— Ще постъпя както иска майка ми. Как ще постъпиш ти, Нибз?

— Както иска майка ми. Как ще постъпиш ти, Близнак?

— Както иска майка ми. Джон, как? …

Но Хук се овладя и гласът му се възвърна.

— Завържете я! — изкряска той. Смий започна да я връзва за мачтата.

— Слушай, миличко — пошепна той, — аз ще те спася, ако обещаеш да ми станеш майка.

Но дори на Смий тя отказа да даде такова обещание.

— По-скоро бих искала изобщо да нямам деца — отвърна тя презрително.

За жалост, трябва да кажем, че нито едно от момчетата не гледаше към нея, докато Смий я връзваше за мачтата; очите на всички бяха вперени в дъската, по която след малко трябваше да тръгнат. Вече не можеха да се надяват, че ще могат да стъпят мъжествено на нея, защото бяха загубили способността си да мислят; можеха само да гледат втренчено и да треперят.

Хук им се усмихна със стиснати зъби и направи стъпка към Уенди. Искаше да обърне главата й така, че да гледа как момчетата вървят по дъската един след друг. Но той не успя да стигне до нея, и никога не чу вика, който се надяваше да изтръгне от нея. Той чу нещо съвсем различно: страшното тик-так на крокодила.

Всички го чуха — и пирати, и момчета, и Уенди — и всички глави в миг се обърнаха в една посока; но не към водата, откъдето идеше звукът, а към Хук. Всички знаеха, че това, което ще се случи, засяга само него и че от действуващи лица те се бяха превърнали в зрители.

Страшно бе да се види как внезапно се промени Хук: той рухна на палубата и се сви на топка, сякаш някой му бе прерязал всички стави.

Звукът равномерно се приближаваше, предшествуван от ужасната мисъл „кракодилът ей сега ще се изкачи на кораба“.

Дори желязната кука бе увиснала неподвижно, сякаш знаеше, че не е част от това, което крокодилът търси. Така страхотно изоставен от всички, всеки друг човек би легнал със затворени очи на мястото, където бе паднал, но гигантският ум на Хук още работеше и воден от него, той пропълзя на колене по палубата, колкото може по-далеч от звука. Пиратите почтително му отвориха път и той заговори, едва когато стигна до фалшборта.

— Скрийте ме! — извика дрезгаво той.

Те се събраха около него, отвърнали очи от онова страшно чудовище, което щеше да се изкачи на палубата. Дори не помислиха да се бият — самата съдба бе срещу тях.

Едва когато пиратите скриха Хук, любопитството на момчетата ги накара да изтичат до борда на кораба, за да видят как крокодилът се изкачва на палубата. Тогава дойде най-голямата изненада през тази Нощ на нощите: не крокодилът им идваше на помощ, а Питър.

Той им направи знак да мълчат, защото всеки радостен вик щеше да породи съмнение, и продължи своето тик-так, тик-так.