Джеймз М. Бари
Питър Пан (3)

3.
ХАЙДЕ, ТРЪГВАМЕ!

Много кратко време след като мистър и мисис Дарлинг излязоха от къщи, кандилцата до леглата на трите деца горяха ярко. Те бяха страшно мили кандилца — човек може само да съжалява, че не останаха будни да видят Питър. Но кандилцето на Уенди замига и така се прозина, че и другите две също се прозинаха и преди да си затворят устата, и трите угаснаха.

Сега в стаята светеше друга светлина, хиляди пъти по-ярка от кандилата, и за времето докато напишем това, тя бе вече надникнала във всички чекмеджета в детската стая, преровила гардероба и обърнала всички джобове, търсейки сянката на Питър. Всъщност това, което летеше, не беше светлина; то изпускаше светлина, като се стрелкаше насам-натам с невероятна бързина, но когато за миг се спря да почине, можеше да се види, че беше фея, голяма колкото ръката ти. Беше момиче и се казваше Менче-Звънче. Изящната й рокля от жилчици на листа с ниско, четвъртито деколте подчертаваше грациозната й фигура; личеше, че е склонна към пълнеене.

Миг след като феята влезе в стаята, звездите задухаха така силно с уста, че прозорецът се разтвори и Питър Пан скочи на пода. През по-голямата част от пътя той бе носил Менче-Звънче и едната му ръка беше още изцапана с прашец от крилцата й.

— Менче-Звънче — повика я той тихо, след като се увери, че децата са заспали. — Къде си? — В този момент тя беше в една кана, където много й харесваше; никога преди не беше влизала в кана. — Хайде, излез от тая кана и ми кажи къде са ми скрили сянката.

В отговор се чу прелестен звън като от сребърна камбанка. (Това е езикът на феите.) Вие, обикновените деца, никога не можете да го чуете; но ако веднъж го чуете, ще се сетите, че вече сте го чували.

Менче-Звънче каза, че сянката е в голямата кутия; имаше предвид скрина. С един скок Питър се озова пред него, изтегли чекмеджетата и почна да изхвърля на пода всичко, което се намираше вътре. Хвърляше с пълни шепи, както царете хвърлят дребни пари на народа. За миг намери сянката си и така се зарадва, че блъсна чекмеджето обратно, без да помисли, че Менче-Звънче остана вътре.

Ако изобщо мислеше нещо — но мен ми се струва, че той никога не мислеше, — то беше, че щом допре сянката до себе си, тя веднага ще се залепи за тялото му, както се сливат две капки вода, когато се допрат; и като видя, че сянката не се залепи, той страшно се изплаши. Опита се да я прикрепи със сапун, който взе от банята, но пак не успя. Побиха го тръпки от ужас; тръшна се на пода и се разплака.

Хълцанията му разбудиха Уенди. Тя се надигна и седна в леглото. Не се разтревожи, като видя непознато момче да плаче на пода; беше й интересно и дори забавно.

— Момче — каза тя учтиво, — защо плачеш?

Питър също можеше да бъде крайно любезен — научил се бе на добри обноски по разни тържества, които феите си устройваха. Той стана и грациозно й се поклони. Това й направи голямо удоволствие и както си беше в леглото, тя също му се поклони изискано.

— Как се казваш? — попита той.

— Уенди-Мойра-Анджела Дарлинг — отговори тя с известно задоволство. — А как се казваш ти?

— Питър Пан.

Тя вече беше сигурна, че той е Питър, но името й се видя сравнително късо.

— Това ли ти е цялото име?

— Да — отвърна той доста сопнато. За първи път му мина през ума, че името му е малко възкъсо.

— Извинявай — каза Уенди-Мойра-Анджела.

— Нищо, нищо — преглътна той. Тя го попита къде живее. — Втората надясно — обясни Питър — и после все направо до сутринта.

— Какъв смешен адрес!

Питър усети, че сърцето му се сви. За първи път си помисли, че може би наистина адресът му е смешен.

— Не, не е смешен — възрази той.

— Искам да кажа — почна Уенди със сладък глас, спомняйки си, че той й е гост, — този ли адрес пишат на писмата, които ти пращат?

На Питър не му стана приятно, че тя спомена за писма.

— Аз не получавам писма — каза той презрително.

— Но нали майка ти получава?

— Нямам майка — отвърна той. Не само нямал майка, но нямал и най-малко желание да има майка. Намираше, че много ги надценяват. Уенди обаче веднага разбра, че момчето е много нещастно, защото е изгубило майка си.

— О, Питър, разбирам защо плачеш — извика тя, скочи от леглото и изтича при него.

— Не плачех за майка — каза той доста възмутено. — Плачех, защото не мога да си залепя сянката. Впрочем, аз изобщо не плачех.

— Откъснала ли се е?

— Да.

Тогава Уенди видя сянката на пода; тя изглеждаше тъй измачкана, че на нея страшно й дожаля за Питър.

— Какво ужасно нещо! — каза тя, но не можа да не се усмихне, като видя, че той се е опитвал да я залепи със сапун. Момчешка работа! За щастие, тя веднага се сети какво да направи. — Трябва да се зашие — каза тя с леко покровителствен тон.

— Какво значи „да се зашие?“ — попита той.

— Ти си ужасен невежа.

— Не съм невежа.

Тя ликуваше, че знае повече от него.

— Ще ти я зашия, малко човече — каза тя, макар че той беше висок колкото нея. Извади кутията с иглите и конците и започна да пришива сянката на крака на Питър. — Може да те заболи малко — предупреди го тя.

— О, няма да заплача — успокои я Питър, който вече вярваше, че никога в живота си не е плакал. Стисна зъби и не заплака. След малко сянката си беше на мястото, макар и малко измачкана.

— Може би трябваше първо да я изгладя с ютията — каза Уенди замислено, но Питър като истинско момче не обръщаше никакво внимание на външния си вид и веднага се разскача, луд от радост. Уви, той вече бе забравил, че дължи щастието си на Уенди. Мислеше, че сам си е закачил сянката.

— Колко съм сръчен! — ликуваше той възхитен. — Колко съм сръчен!

Неудобно е да признаем, но самомнението на Питър бе едно от най-очарователните му качества. Казано съвсем откровено и грубо, никога не е имало по-самоуверено и дръзко момче от него.

Но в момента Уенди беше възмутена.

— Колко си самодоволен! — възкликна тя язвително. — Разбира се, аз нищо не съм направила!

— Е, направи малко — каза Питър пренебрежително и продължи да подскача.

— Малко! — учуди се тя надменно. — Ако нямаш нужда от мен, аз мога да се оттегля. — И тя по най-тържествен начин се качи на леглото си и се зави презглава с одеялото.

За да я накара да се покаже, той се престори, че си отива, но тя не обърна внимание на това. Тогава Питър седна на края на леглото и я побутна с крак.

— Уенди — пошепна той, — не се оттегляй. Не мога да не се радвам и скачам, когато съм доволен от себе си. — Но тя още не искаше да се покаже, макар че слушаше с интерес. — Уенди — продължи той с глас, на който никоя жена никога не е могла да устои. — Уенди, едно момиче струва повече от двайсет момчета.

А Уенди си беше жена от главата до петите (вярно, че между главата и петите нямаше много голямо разстояние) и затова веднага надзърна изпод завивките.

— Наистина ли мислиш така, Питър?

— Да, наистина.

— Много мило от твоя страна — каза тя и се измъкна от леглото.

Седна до него и му каза, че ако иска, ще му даде целувка. Питър обаче не разбра какво иска да каже тя и протегна ръка, очаквайки, че тя ще сложи нещо в шепата му.

— Сигурно не знаеш какво е това целувка? — попита тя ужасена от невежеството му.

— Ще разбера какво е, когато ми я дадеш-отговори той рязко.

За да не го обиди, тя му даде един напръстник.

— Искаш ли и аз да ти дам целувка? — попи та той.

— Добре, дай ми — отвърна тя с малко прекалена скромност. Държането й не бе съвсем като на дама — тя се наведе напред и подаде бузата си но той просто пусна в ръката й едно копче, направено от жълъд. Тогава Уенди бавно отдръпна лице то си и каза любезно, че ще закачи неговата целувка на синджирче и ще я носи на врата си. За нея беше голям късмет, че наистина закачи жълъда на синджирче, защото по-късно този жълъд и спаси живота.

Когато хора от нашите среди се запознават обичайно е да се попитат един друг на колко са години; и затова Уенди, която обичаше да спазва правилата за добро държане, попита момчето за възрастта му. Но по отношение на него този въпрос не беше много уместен: все едно, на класно да ти дадат граматичен разбор, когато си очаквал, че ще пишеш за английските крале.

— Не знам — отговори той смутено, — но съм много млад. — Всъщност нямаше представа на колко е години; и затова подхвърли наслуки: — Избягах от къщи, веднага щом се родих.

Уенди се смая, но думите му я заинтересуваха. С очарователен салонен жест тя докосна нощницата си — знак, че го кани да седне по-близо до нея.

— Избягах, защото чух баща ми и майка ми да говорят какъв ще стана като порасна — обясни той с тих глас. Изглеждаше необикновено развълнуван. — Не искам да порасна — продължи той, ядосано, — искам винаги да бъда малко момче и да си играя. Затова избягах в градината Кензингтън и дълго, дълго време живях при феите.

Тя го погледна с безкрайно възхищение. Момчето си помисли, че тя го гледа така, защото е избягал от къщи, а всъщност то беше защото е виждал феи. Уенди бе живяла само със семейството си и за нея да познаваш феи беше нещо възхитително. Тя го обсипа с въпроси за тях. Това го изненада, защото те му бяха доста досадни — винаги му се изпречваха на пътя и всъщност понякога трябваше да се крие от тях; но все пак, общо взето, ги обичаше. Затова разправи на Уенди как са се появили феите.

— Знаеш ли, Уенди, когато първото бебе се засмяло за първи път, усмивката му се пръснала на хиляди късове и те се разскачали наоколо. Така произлезли първите феи.

Произходът на феите й се видя скучна история, но понеже момчето бе неин гост, тя се престори, че разказът му й харесва.

— И така — продължи той — за всяко момче и всяко момиче би трябвало да има по една фея.

— Би трябвало да има? А няма ли?

— Няма. Ето защо: сега децата знаят много и рано престават да вярват, че има феи. И всеки път, когато едно дете каже: „Не вярвам във феи“, една фея пада и умира.

Момчето реши, че вече достатъчно са говорили за феи. Мина му обаче през ума, че не чува гласа на Менче-Звънче.

— Не мога да си представя къде може да е отишла. — каза той, изправи се и тихо я повика: „Менче-Звънче!“

Сърцето на Уенди се разтупа от внезапно вълнение.

— Питър — извика тя, като се улови за него, — да не би да искаш да кажеш, че в стаята има фея?

— Тук беше преди малко — отговори Питър леко раздразнен. — И ти не й чуваш гласа, нали?

Двамата се ослушаха.

— Единственият звук, който чувам, е като звън на мъничка камбанка.

— Та това е гласът на Менче-Звънче. Така говорят феите. Струва ми се, че сега и аз го чувам.

Звукът идваше от скрина. Лицето на Питър светна. Никой на света не би могъл да се радва толкова, нито да се смее така звънливо. Смехът му бе тъй звучен, както в деня, когато се разсмя за първи път.

— Уенди — пошепна той весело, — май че съм я затворил в чекмеджето на скрина.

Той дръпна чекмеджето. Менче-Звънче веднага изскочи навън и се разхвърча из стаята, надавайки бесен писък.

— Не трябва да говориш такива неща — извика Питър ядосано. — Разбира се, че съжалявам, но отде да зная, че си в чекмеджето!

Но Уенди не го слушаше.

— Питър — каза тя, — защо не спре да лети поне за малко, та да мога да я видя.

— Те почти никога не спират на едно място — отговори той.

Но все пак Уенди успя да зърне за миг романтичната фигурка, която кацна да си почине на стенния часовник с кукувицата.

— О, тя е прелестна! — извика Уенди, макар че лицето на Менче-Звънче беше разкривено от ярост.

— Менче-Звънче — каза Питър любезно, — тази дама казва, че иска да бъдеш нейна фея.

Отговорът на Менче-Звънче беше много нахален.

— Какво каза тя, Питър?

Той трябваше да преведе думите й на човешки език.

— Не е твърде учтива. Казва, че ти си голямо, грозно момиче и че тя е моя фея.

Питър се опита да спори с феята:

— Но слушай, Менче, ти знаеш, че не можеш да бъдеш моя фея, защото аз съм джентълмен, а ти си дама.

На това Менче-Звънче отговори с думите „Глупаво магаре“ и отлетя в банята.

— Тя е съвсем проста фея — обясни Питър явно с желание да я извини. — Нарича се Менче-Звънче, защото поправя тенджери и менци.

Сега те седяха заедно на креслото и Уенди го обсипваше с въпроси.

— Щом сега не живееш в градината Кензингтън…

— Понякога живея там.

— Но къде живееш обикновено?

— С изгубените момчета.

— Какви са тези изгубени момчета?

— Те са деца, които са паднали от количките си, когато бавачката им се е зазяпала. Ако не ги потърсят в течение на една седмица, изпращат ги в Небивала земя, за да си покрият разноските. А аз съм техен капитан.

— Трябва да е ужасно весело.

— Да — каза хитрият Питър, — но се чувствуваме доста самотни. Лошото е, че нямаме дамска компания.

— Няма ли момичета между тия деца?

— О, не. Нали знаеш, момичетата са много умни и не падат от количките си.

Уенди се почувствува ужасно поласкана.

— Намирам, че е много мило от твоя страна да признаеш, че момичетата са умни. Джон, дето спи там на онова легло, просто ни презира.

Вместо да отговори, Питър стана и изрита Джон от леглото заедно с одеялото; впрочем ритна го само веднъж. Уенди реши, че за момче, което за пръв път идва у тях, това е доста дръзко държане и рязко му каза, че в нейната къща той не е капитан. Джон обаче продължаваше да спи на пода толкова спокойно, че тя го остави да лежи там.

— Разбирам, че искаше да проявиш любезност — добави тя с по-мек тон — и затова ти позволявам да ми дадеш една целувка. — Тя в момента не се сети, че той не знае какво е целувка.

— Знаех си, че ще си го поискаш обратно — каза той малко огорчен и подаде напръстника.

— Боже! — каза милата Уенди. — Не исках да кажа целувка, а напръстник.

— Какво е това?

— Ей това е — каза тя и го целуна.

— Особено нещо — каза Питър тържествено. — Да ти дам ли и аз един напръстник!

— Може, ако искаш — отвърна Уенди, като сега си държеше главата съвсем изправена.

Питър й даде един напръстник и почти в същия миг тя изпищя.

— Какво има, Уенди?

— Като че ли някой ми дръпна косата.

— Сигурно е била Менче-Звънче. Никога досега не се е държала така невъзпитано.

И наистина Менче-Звънче се стрелкаше наоколо и крещеше обидни думи.

— Казва, че винаги, когато ти давам напръстник, ще ти дърпа косата.

— Но защо?

— Защо ще й дърпаш косата, Менче?

Менче-Звънче пак отвърна със същите думи: „Глупаво магаре“ Питър не разбра защо, но Уенди разбра. Тя остана малко разочарована, когато той й призна, че е дошъл в детската стая не заради нея, а за да чуе детски приказки.

— Виж, Уенди, не знам никакви приказки. И никое от изгубените момчета не е слушало приказки.

— Това е наистина ужасно! — каза Уенди.

— Знаеш ли защо лястовичките си строят гнездата под стрехите на къщите? За да слушат приказки. О, Уенди, майка ти ти разправяше такава чудесна приказка.

— Коя приказка беше?

— За принца, който не можел да намери момичето, дето носело стъклени пантофки.

— Питър — заговори Уенди оживено, — момичето със стъклените пантофки е Пепеляшка и принцът я намерил и оттогава двамата заживели заедно и били щастливи цял живот.

Питър толкова се зарадва, че скочи от пода и се затича към прозореца.

— Къде отиваш? — извика тя, обхваната от лоши предчувствия.

— Да разкажа приказката на другите момчета.

— Не си отивай, Питър — помоли го тя, — аз знам толкова много други приказки.

Точно такива бяха думите й и затова не може да се отрече, че тя първа го съблазни.

Той се върна назад; сега в очите му се четеше такава ненаситна жажда, че Уенди би трябвало да се уплаши, но тя не се разтревожи никак.

— О, какви приказки бих могла да разправя на момчетата — извика тя. Питър веднага я хвана и я задърпа към прозореца.

— Пусни ме — заповяда му тя.

— Ела с мен, Уенди. Ела да разправяш приказки на момчетата.

Разбира се, тя се почувствува поласкана, че Питър я кани, но въпреки това каза:

— Ах, господи, не мога да дойда. Какво ще каже мама! Освен това не мога да летя.

— Аз ще те науча.

— О, чудесно нещо е да можеш да летиш!

— Ще ти покажа как да скочиш на гърба на вятъра и ще полетим заедно.

— О, о! — възкликна тя възторжено.

— Слушай, Уенди, когато спиш в това глупаво легло, ти би могла да летиш с мен и да разправяш смешни истории на звездите.

— О, о!

— Освен това ще видиш и морски сирени.

— Сирени! С опашки?

— С ей такива дълги опашки.

— О — извика Уенди, — да видя сирени!

Питър беше страшно хитър.

— Уенди — каза той, — колко ще те уважаваме всички.

Тя се гърчеше от мъка. Също като че ли се мъчи да се задържи на пода и да не полети.

Но Питър нямаше милост.

— Уенди — каза той лукаво, — ще ни покриваш с одеалата, когато се отвием нощем.

— О, о!

— Нас никой никога не ни е завивал.

О, о — извика Уенди и протегна ръце към него.

— И ще можеш да ни кърпиш дрехите и да ни зашиеш джобове. Никой от нас няма джобове.

Как можеше тя да устои?

— Ами това е чудесно, толкова прекрасно! — извика тя. — А ще научиш ли Джон и Майкъл да летят?

— Ще ги науча, ако искаш — каза той безразлично.

Тя изтича до Джон и Майкъл и ги разтърси.

— Ставайте! — извика. — Дошъл е Питър Пан той ще ни научи да летим.

Джон разтърка очите си.

— Тогава ще стана — отвърна той, както си лежеше на пода, и след миг извика: — Ето ме станах.

В същото време и Майкъл скочи бързо като тигър — опасен беше този Майкъл, опасен като нож с шест остриета. Внезапно Питър им даде знак да мълчат. Лицата им придобиха лукавия израз, който придобиват лицата на всички деца, когато се ослушват да чуят звуци, идващи от света на възрастните. Всичко беше съвършено тихо. Май че нямаше опасност. Не, напротив! Положението беше много опасно! Нана, чийто отчаян лай се чуваше цяла вечер, сега бе млъкнала. Децата си бяха дали сметка, че тя вече не лае.

— Угасете лампата! Скрийте се! Бързо! — извика Джон, който бе поел командуването само за този кратък момент през цялото приключение. И когато Лиза влезе, водейки Нана вързана за каишка, детската стая си беше както винаги нощем: тиха, спокойна и съвършено тъмна. Човек би могъл да се закълне, че чува равномерното дишане на трите лукави деца, които спят като ангелчета. И наистина, скрити зад спуснатите завеси на прозорците, те дишаха така майсторски, че всеки би ги помислил за заспали.

Лиза беше в лошо настроение, защото правеше коледен пудинг в кухнята и както си беше, с една стафида залепена на бузата, трябваше заради глупавите подозрения на Нана да остави работата си. Реши, че за да накара Нана да млъкне, най-добре би било да я заведе за момент в детската стая, като, разбира се, я държи на каишка.

— Ето, виж, подозрително животно — каза тя, без да съжалява, че Нана е в немилост, — не са ли децата в безопасност? И трите ангелчета спят в леглата си. Слушай само как сладко дишат.

В този миг Майкъл, насърчен от успеха, започна да диша тъй шумно, че Лиза едва не откри измамата. Нана добре разбираше какво значи това спокойно дишане и се опита да се откъсне от ръцете на прислужницата. Лиза обаче беше толкова тъпа, че не разбра нищо.

— Стига, Нана — каза тя строго, като я издърпа от стаята. — Предупреждавам те, че ако пак почнеш да лаеш, ще отида право при господаря и господарката и ще ги доведа в къщи. И тогава господарят здравата ще те набие, ще видиш!

Тя отново върза нещастното куче на двора. Но не си мислете, че Нана спря да лае. Лиза щяла да доведе господаря и господарката в къщи! Ами точно това иска Нана. Да не мислите, че я беше грижа дали ще я набият. Стига само поверените й деца да не са изложени на опасност. Но за беда, Лиза се върна в кухнята и се залови отново с пудинга си. Виждайки, че тя няма да й помогне, Нана започна да дърпа веригата, докато най-после я скъса. В следващия миг тя се втурна в трапезарията на номер двадесет и седем и вдигна лапите си към тавана — по този начин тя изразяваше най-ясно това, което искаше да каже. Мистър и мисис Дарлинг веднага разбраха, че нещо ужасно става в стаята на децата им и без да се сбогуват с домакините, изтичаха на улицата.

Но вече бяха изминали десет минути, откакто трите дяволчета измамиха Лиза, като дишаха скрити зад завесите; а за десет минути Питър Пан можеше да свърши много работа.

Нека сега се върнем в детската стая.

— Всичко е спокойно — обяви Джон и изскочи от скривалището си. — Хей, Питър, можеш ли наистина да хвърчиш?

Вместо да си прави труд да му отговори, Питър полетя в кръг из стаята, като пътьом отнесе и плочата на камината.

— Чудесно! — възкликнаха Джон и Майкъл.

— Колко е сладък! — извика Уенди.

— О, да, колко съм сладък — извика Питър, който пак забрави, че е неприлично сам да се хвали.

Изглеждаше тъй възхитително лесно и те се опитаха да хвръкнат първо от пода и после от леглата си, но вместо да полетят нагоре, падаха надолу.

— Хей, как го правиш? — попита Джон, като си търкаше коленете; той беше практично момче.

— Просто си мислиш за прекрасни, чудесни неща — обясни Питър — и тези мисли те издигат във въздуха.

Той пак полетя, за да им покаже колко лесно е да се хвърчи.

— Много бързо го правиш — каза Джон. — Хвръкни още веднъж, ама съвсем бавно.

Питър се издигаше във въздуха ту бавно, ту бързо.

— Разбрах как става, Уенди! — извика Джон, но веднага откри, че не е разбрал. Нито един от тях не можа да хвръкне и два пръста от пода, макар че дори Майкъл вече четеше двусрични думи, а Питър не може да отличи А от О.

Питър, разбира се, се шегуваше с тях, защото никой не може да хвръкне, ако върху него няма прашец от крилцата на фея. За щастие, както вече споменахме, едната му ръка беше изцапана с пращец от крилцата на Менче-Звънче; той духна по малко пращец върху всяко от трите деца и резултатите бяха отлични.

— Сега си развъртете раменете ей така — каза той — и се пуснете.

Те всички бяха на леглата си и храбрият Майкъл се пусна пръв. Той всъщност нямаше намерение да се пусне, но някак си се пусна и веднага се понесе из стаята.

— Хвръкнах! — изпищя той, както се издигаше във въздуха.

Джон също се пусна и срещна Уенди при вратата на банята.

— Ах, прекрасно!

— О, чудесно!

— Виж ме!

— Виж ме!

— Виж ме!

Те летяха далеч не така елегантно като Питър и малко ритаха с крака, но главите им се блъскаха о тавана, а на света няма по-приятно нещо от това. Отначало Питър подаде ръка на Уенди, но Менче-Звънче така се разсърди, че той я пусна.

Летяха нагоре-надолу, въртяха се в кръг. „Божествено!“ беше думата, с която Уенди изразяваше възторга си.

— Хей — извика Джон, — защо да не изхвърчим навън?

Разбира се, точно към това ги подмамваше Питър.

Майкъл беше готов: искаше да види колко време ще му вземе да прелети един милиард километра. Но Уенди се колебаеше.

— А сирените? — подхвърли Питър.

— О, о!

— А има и пирати.

— Пирати ли? — извика Джон и грабна цилиндъра, който носеше в неделен ден. — Да тръгваме веднага.

Тъкмо в този момент мистър и мисис Дарлинг заедно с Нана бързешком излязоха от къщата на номер двадесет и седем. Тичаха по средата на улицата, за да могат да видят прозореца на детската стая. Да, той беше още затворен, но стаята бе силно осветена; най-много се стреснаха обаче, когато видяха през завесите сенките на три малки фигури по нощници и пижами, които се въртяха в кръг, но не на пода, а във въздуха.

Не три фигурки, а четири!

Разтреперани, те отвориха вратата към улицата. Мистър Дарлинг искаше да изтича напред, но мисис Дарлинг му направи знак да стъпва тихо. Тя дори се опита да накара сърцето си да бие тихо.

Ще стигнат ли навреме до детската стая? Колко много ще се зарадват, ако стигнат, пък и ние ще си отдъхнем и ще се успокоим; но тогава няма да има приказка. Ако обаче не стигнат навреме, аз тържествено обещавам, че накрая всичко ще завърши благополучно.

Те щяха да стигнат навреме, ако не бяха малките звездички, които ги дебнеха. Звездичките пак разтвориха прозореца и най-малката от тях извика:

— Опасност, Питър!

Питър разбра, че няма нито миг за губене.

— Хайде, тръгваме! — извика той заповеднически и веднага полетя в нощта, последван от Джон, Майкъл и Уенди.

Мистър и мисис Дарлинг, следвани от Нана, се втурнаха в детската стая, но беше вече късно. Птичките бяха отлетели.