Джеймз М. Бари
Питър Пан (10)

10.
ЩАСТЛИВИЯТ ДОМ

Една важна последица от схватката в лагуната бе, че червенокожите станаха техни приятели. Питър бе спасил Тигрова Лилия от страшната съдба, която й готвеха пиратите, и нямаше нещо, което тя и нейните храбреци не биха направили за него. Нощем те седяха на стража над подземната къща и чакаха нападението на пиратите, което очевидно нямаше да се забави. Дори денем те се навъртаха наоколо, пушеха лулата на мира и почти изглеждаше като че ли чакат да им дадат нещо вкусно за ядене.

Те наричаха Питър Великия бял баща и лягаха в праха пред него. Това страшно много му харесваше, ала не беше никак добро за характера му.

Великият бял баща — им казваше той с крайно господарски тон, докато те пълзяха пред краката му — се радва да види, че пиканинските войни пазят вигвама му от пиратите.

— Аз, Тигрова Лилия — отговаряше прекрасното момиче. — Питър Пан спасил мене, аз много верен приятелка на него. Аз не остави пирати да ранят него.

Тя беше твърде хубава, за да се унижава така, но Питър смяташе, че е длъжна да го прави и затова отговаряше снизходително.

— Добре. Питър Пан свърши да говори.

Винаги когато кажеше „Питър Пан свърши да говори“, това значеше, че те трябва да млъкнат, и те смирено приемаха думите му като заповед. Но далеч не проявяваха такова уважение към другите момчета, на които гледаха като на обикновени храбреци. Викаха им „здрасти“ или ги поздравяваха с други обикновени думи.

Това, което особено дразнеше момчетата, беше, че и Питър, изглежда, смяташе това за съвсем редно.

Уенди тайно им съчувствуваше донякъде, но тя беше толкова вярна стопанка, че не искаше да слуша никакви оплаквания срещу бащата. „Баща ви знае по-добре от вас“ — казваше винаги тя, каквото и да беше личното й мнение; а личното й мнение беше, че червенокожите не трябва да я наричат „скуо“^[1].

Сега стигнахме до онази вечер, която поради случилите се тогава приключения и техните последици, те по-късно нарекоха „най-страшната нощ“. Денят беше минал почти без приключения, сякаш набираше сили за вечерта. Сега червенокожите, увити в одеялата си, бяха на своите постове, докато в подземната къщичка децата вечеряха; нямаше го само Питър, който беше отишъл да види колко е часът. На острова човек можеше да научи колко е часът, като намери крокодила и след това застане наблизо, докато часовникът в корема му удари точния час.

Вечерята беше на ужким и всички седяха около масата и лакомо се тъпчеха. Те бърбореха, оплакваха се един от друг и шумът, както се изрази Уенди, беше оглушителен. Разбира се, тя не бе против шума, но просто не им позволяваше да грабят ядене от масата и после да се извиняват, че Свирчо уж им блъснал лакътя. Имаше установено правило, че по време на ядене не трябва да отвръщат на удара с удар, а да помолят Уенди да разреши спора; удареният трябва учтиво да вдигне дясната си ръка и да каже „Искам да се оплача от еди-кого си.“ Но обикновено те или забравяха да вдигнат ръка, иди вдигаха ръка прекалено често.

— Тишина! — извика Уенди, след като за двадесети път им бе казала, че не бива всички да говорят едновременно. — Празна ли е кратунката ти, мило Дребосъче?

— Не съвсем празна, мамо — отговори Дребосъка, след като погледна във въображаемата кратунка.

— Той дори не е започнал да си пие млякото — намеси се Нибз.

Това беше доносничество и Дребосъка се възползува от повода.

— Искам да се оплача от Нибз — извика той бързо.

Джон обаче бе вдигнал ръка пръв.

— Какво има, Джон?

— Мога ли да седна на стола на Питър, щом него го няма?

— Да седнеш на стола на татко, Джон! — Уенди беше възмутена. — Разбира се, че не бива.

— Но той не ни е наистина баща — възрази Джон. — Той дори не знаеше как се държи един баща, докато аз не му показах.

Уенди обаче не позволяваше никому да роптае.

— Искаме да се оплачем от Джон — извикаха веднага близнаците.

Свирчо вдигна ръка. Той беше най-смиреният от всички, всъщност единственото кротко момче, и затова Уенди се отнасяше особено ласкаво с него.

— Аз не вярвам, че мога да бъда татко — каза той неуверено.

— Не, Свирчо, не можеш.

Почнеше ли веднъж Свирчо да говори, което не се случваше често, той винаги продължаваше по много глупав начин.

— Понеже не мога да бъда татко — каза той с усилие, — не вярвам, че Майкъл ще ме остави да бъда бебето.

— Не, няма да те оставя — отсече Майкъл, който вече си бе легнал в кошницата.

— Понеже не мога да бъда бебето — продължи Свирчо, като ставаше все по-тъжен, — мислиш ли, че бих могъл да бъда близнак?

— Съвсем не! — отвърнаха близнаците. Ужасно трудно е да бъдеш близнак.

— Щом не мога да бъда важна личност — каза Свирчо, — иска ли някой от вас да види какъв фокус мога да направя?

— Не! — отговориха всички.

Тогава най-после Свирчо престана да задава въпроси.

— Всъщност аз не се и надявах — заключи той. Отвратителното доносничество отново избухна.

— Дребосъка кашля на масата.

— Близнаците започнаха вечерята с ябълки.

— Къдравия си сипва и кифли от тапа, и ямови круши.

— Нибз говори с пълна уста.

— Искам да се оплача от близнаците.

— Искам да се оплача от Къдравия.

— Искам да се оплача от Нибз.

— Боже, боже — извика Уенди, — понякога наистина си мисля, че децата са повече беля отколкото радост.

Тя им каза да разтребят масата и седна пред кошницата с нещата за кърпене. Както винаги я чакаше камара от скъсани чорапи и панталони с дупки на колената.

— Уенди — протестираше Майкъл, — аз съм много голям, за да спя в люлка.

— Трябва да сложа някого в люлката — възрази тя почти хапливо, — а ти си най-малкият. Да си има човек люлка в къщи е толкова сладко и уютно.

Докато тя кърпеше, те играеха около нея: толкова щастливи лица и танцуващи крака, осветени от романтичния огън. Това бе обичайна картина в подземната къщичка, но сега ние я виждаме за последен път. Горе се чуха стъпки. Можете да бъдете сигурни, че Уенди първа позна чии бяха тези стъпки.

— Деца, чувам стъпките на баща ви. Той обича да го посрещате на вратата.

Горе червенокожите се кланяха на Питър.

— Пазете добре, храбреци. Свърших да говоря.

Тогава, както толкова много пъти преди, веселите деца го издърпваха през дупката на неговия дънер; издърпаха го за последен път.

Той беше донесъл орехи за децата и каза на Уенди колко е часът.

— Питър, ти просто ги глезиш, знаеш ли? — каза Уенди, като се усмихваше престорено.

— Тъй, тъй, бабо — каза Питър, като окачваше пушката си.

— Аз му казах, че бащите викат „бабо“ на майките — пошепна Майкъл на Къдравия.

— Искам да се оплача от Майкъл — извика моментално Къдравия.

Първият близнак дойде при Питър:

— Татко, искаме да танцуваме.

— Танцувай, малко човече — разреши му Питър, който беше в много добро настроение.

— Но ние искаме и ти да танцуваш.

Всъщност от всички Питър най-умееше да танцува, но той се престори, че е смаян.

— Аз ли! Ами старите ми кокали ще затракат!

— И мама също да танцува.

— Какво — възкликна Уенди. — аз, майка на тая сюрия деца, да танцувам!

— Но днес е събота вечер — подхвърли Дребосъка.

Не беше събота вечер (пък може и да е било, защото те отдавна бяха престанали да броят дните), но винаги, когато искаха да направят нещо особено, казваха, че е събота вечер и правеха каквото си бяха намислили.

— Разбира се, че е събота вечер, Питър — съгласи се Уенди, която тази вечер бе по-отстъпчива.

— Хора с нашите фигури, Уенди!

— Но ще танцуваме само пред рожбите си.

— Вярно, вярно.

И така, казаха им, че могат да танцуват, но първо трябва да си облекат пижамите.

— Ах, бабо — каза тихо Питър на Уенди, за да не чуят децата. Той се грееше на огъня и гледаше надолу към нея, а тя седеше и обръщаше петата на един чорап. — Няма нищо по-приятно за теб и мен вечер, когато дневният труд е свършен, от това да си почиваме пред огъня и дечицата ни да бъдат около нас.

— Много е сладко, Питър, нали? — каза Уенди страшно поласкана. — Питър, струва ми се, че Къдравия има твоя нос.

— А Майкъл се е метнал на тебе.

Тя отиде при Питър и сложи ръка на рамото му.

— Мили Питър — каза тя, — с толкова много деца аз, разбира се, не съм вече така хубава, но ти не искаш да ме смениш, нали?

— Не, Уенди.

Той, разбира се, не искаше да я смени, но я гледаше смутено и мигаше, нали знаете, като човек, който не е сигурен дали е буден или сънува.

— Какво има, Питър?

— Просто си мислех нещо — каза той малко уплашено. — Нали само на ужким казваш, че съм техен баща?

— О, да, на ужким — каза Уенди с моралния тон на стара мома.

— Разбираш ли — продължи той, като че ли се извиняваше, — ако бях техен истински баща, щях да изглеждам толкова стар.

— Но те са наши, Питър, твои и мои.

— Но не наистина, Уенди, нали? — запита той разтревожено.

— Не наистина, щом не искаш — отвърна тя и чу как той въздъхна с облекчение. — Питър — попита тя, опитвайки се да придаде твърдост на гласа си, — какви са чувствата ти към мене?

— Чувства на предан син, Уенди.

— Така си и мислех — рече тя и отиде да седне на другия край на стаята.

— Толкова си странна — каза той, искрено озадачен. — И Тигрова Лилия е точно същата. Тя иска да бъде за мен нещо, но казва, че не иска да ми бъде майка.

— Наистина не иска да ти бъде майка — отвърна Уенди, като натъртваше думите си. Сега ние знаем защо тя имаше предубеждения към червенокожите.

— Тогава какво иска?

— На една дама не прилича да го каже.

— О, много добре — извика Питър жегнат. — Може би Менче-Звънче ще ми каже.

— О, да, Менче-Звънче ще ти каже — сопна се презрително Уенди. — Тя е едно малко изоставено същество.

Менче, която беше в салона си и подслушваше разговора, изкрещя нещо безсрамно.

— Гордеела се, казва, че е напусната — преведе Питър. Внезапно му хрумна нова идея: — Може би Менче-Звънче иска да бъде моя майка.

— Глупак! — извика Менче-Звънче разпалено.

Беше казвала тази дума толкова пъти, че Уенди не се нуждаеше от превод.

— Почти съм съгласна с нея — отряза Уенди, Представете си само: Уенди да говори с такъв тон. Но тя премина през такова изпитание и не знаеше какво ще се случи, преди да се съмне. Ако знаеше, нямаше така да среже Питър.

Никой от тях не знаеше. Може би беше по-добре да не знаят. Тяхното незнание им даде още един весело прекаран час. И понеже това беше последният им час на острова, нека се радваме, че един час има шестдесет минути. Пяха и танцуваха и скачаха по пижами и нощници. Толкова приятна беше зловещата песен, в която те се преструваха, че се боят от собствените си сенки. Съвсем не подозираха, че толкова скоро около тях ще се струпат сенки, от които ще бягат, обхванати от истински страх. Колко шумни и весели бяха танците, как се блъскаха един друг и как се изтласкваха от леглото! Беше повече бой с възглавници, отколкото танц, и когато веселието свърши, възглавниците настояваха да изкарат още една, игра, като играчи, които знаят, че може никога вече да не се срещнат. А какви истории разправяха преди да стане време за хубавата вечерна приказка, която Уенди им разказваше преди да заспят! Дори Дребосъка се опита да разправи една приказка тази вечер, но началото беше тъй скучно, че той сам се ужаси и каза обезсърчено:

— Да, началото е скучно. Хайде да кажем, че това е краят.

И тогава най-после всички си легнаха, готови да слушат приказката на Уенди, приказката, която най-много обичаха и която Питър мразеше. Обикновено, когато тя започнеше да разказва тази приказка, той излизаше навън или си запушваше ушите с ръце. И ако тази вечер бе направил едното или другото, те може би щяха да бъдат още на острова. Но тази вечер той остана на столчето си и след малко ще видим какво се случи.