Джеймз М. Бари
Питър Пан (12)

12.
ПИРАТИТЕ ОТВЛИЧАТ ДЕЦАТА

Нападението на пиратите беше пълна изненада — сигурно доказателство, че безогледният Хук го бе извършил неправилно; защото да изненадаш червенокожи е далеч над възможностите на бял човек.

Според всички неписани закони червенокожите винаги нападат първи; и с хитрината, присъща на расата им, те нападат точно преди да се зазори, защото знаят, че по това време белите не се чувствуват особено храбри. Бледоликите са си направили една груба ограда от колове от онзи там връх във вълнистата равнина, в подножието на който тече река; защото ги чака гибел, ако са твърде далеч от вода. Там те чакат да бъдат нападнати, неопитните стискат револверите си и стъпват по сухи клони, но старите изпитани бойци си спят спокойно до преди зазоряване. А през цялата дълга черна нощ индианците-разузнавачи се извиват като змии в тревата, без да прошумоли и едно стръкче. Гъсталакът се затваря след тях така тихо, както пясъкът, в който се заравя къртица. Не се чува никакъв звук, освен когато от време на време те издават тъжен вой — идеално подражание на самотния зов на прериен вълк. Други червенокожи бойци отговарят на този вик; и някои от тях го изкарват дори по-добре от прерийните вълци, които много не умеят да вият Тъй минават хладните часове и дългото напрежение е ужасно мъчително за бледоликия, който го преживява за първи път; но за обръгналите на опасности тези зловещи викове и още по-зловещата тишина са само указание, че часовете се нижат един след друг.

На Хук бе добре известно, че това е обичайният начин за водене на война; и той не може да очаква да бъде извинен, че не е спазил този боен обичай, защото не го е знаел.

Пиканините, от своя страна, вярваха абсолютно на неговата чест и всичките им действия през нощта бяха в пълен контраст с неговата тактика. Те не пропуснаха нито един от бойните похвати, свързани с доброто име на тяхното племе. Благодарение на острите си сетива, които предизвикват възхищение и отчаяние у цивилизованите хора, още в момента, когато един пират стъпи на сухо клонче, червенокожите разбраха, че цялата пиратска банда е слязла на острова. За невероятно кратко време прерийните вълци започнаха да вият. Всеки метър от местността между мястото, където Хук бе събрал хората си, и подземната къща бе безшумно претърсен от червенокожите бойци, които бяха обули мокасините си наопаки — с петата напред. Те откриха само едно хълмче с поток край него; явно бе, че Хук нямаше друга възможност: той ще трябва да се спре тук ида чака момента преди зазоряване. Тъй като всичко бе обмислено с почти дяволска хитрост, бойцитеот главния отряд на червенокожите се загърнаха с одеялата си и по най-муден начин — това те считат за връх на мъжеството — приклекнаха над подземната къщичка в очакване на момента, когато хладнокръвно ще започнат да нанасят смъртоносни удари на враговете.

Тук именно вероломният Хук завари доверчивите диваци, които макар и напълно будни, мечтаеха за изтънчените мъчения, на които щяха да го подложат, когато се развидели. От това, което по-късно разказваха някои от оцелелите от клането индиански разузнавачи, изглежда, че Хук дори не се бе спрял на възвишението, макар че в сивата светлина преди развиделяване той не може да не го е видял. Като че ли през проницателния му ум изобщо не е минавала мисълта да спре и да чака да ги нападнат; дори не спрял, да изчака докато измине нощта; пиратите продължавали да вървят шумно с единствената цел да нападнат червенокожите. Какво можеха да направят смаяните разузнавачи — те бяха майстори на всички военни хитрости с изключение на гази, която сега прилагаше Хук — освен да подтичват безпомощно след него; така неизбежно трябваше да излязат на открито, надавайки през всичкото време жален вълчи вой.

Около Тигрова Лилия седяха десетина от най-храбрите й бойци. Те изведнъж видяха лукавите пирати, които се спущаха към тях. Падна от очите им булото, през което виждаха бъдещата си победа. Явно бе, че няма да изтезават завързани на кол бледолики. За тях сега се откриваше пътят към щастливите ловни полета. Разбираха това, но като истински синове на бащите си, те изпълниха дълга си. Дори тогава, ако бяха скочили бързо на крака, те биха имали време да се наредят във фаланга, която мъчно може да се разбие; но обичаите на тяхната раса им забраняваха да постъпват така. Писано е, че благодарният дивак никога не трябва да се показва изненадан пред бели хора. Колкото и страшно да е било за тях внезапното появяване на пиратите, те останаха за миг неподвижни, без мускул да трепне по лицето им — сякаш врагът бе дошъл по тяхна покана. Едва след като храбро спазиха обичая, те грабнаха оръжията си и бойните им викове процепиха въздуха; но сега вече беше много късно.

Не е наша задача да описваме сблъскването, което беше повече клане, отколкото битка. Така загина цветът на пиканинското племе. Но и червенокожите отмъстиха за смъртта на падналите бойци: заедно с Мършавия Вълк загина и Алф Мейсън, който вече няма да всява страх у хората в Карибско море; между онези, които паднаха, бяха Джо Скаури, Час Търли и алзасецът Фогърти. Търли падна от томахавката на страшната Пантера, който заедно с Тигровата Лилия и малка част от племето най-после успя да си пробие път между редиците на пиратите.

На историците се пада да решат доколко Хук може да бъде упрекнат за своята тактика в този случай. Ако беше чакал на възвишението до подходящия час, той и хората му вероятно щяха да бъдат изклани; и когато преценяваме постъпката му, редно е да вземем и това пред вид. Но може би той трябваше да съобщи на червенокожите, че има намерение да приложи нова тактика. Но ако 6e направил такова предупреждение, нямаше да може да ги изненада и нямаше да има полза от своя нов начин на воюване. Явно е, че решението на въпроса е свързано с много трудности. Но макар и неохотно, не можем да не се възхищаваме от ума, който роди този смел план и от мрачния гений, с който той бе приложен.

Какви бяха собствените му чувства, какво мислеше той за самия себе си след тази победа? Това много биха искали да научат и неговите кучета в този момент, когато, дишайки тежко и бършейки ножовете си, благоразумно се бяха събрали на известно разстояние от него и като порове хвърляха бегли погледи към този необикновен човек. Сигурно сърцето му е ликувало, но лицето му не издаваше никакви чувства: тъмна и самотна загадка, той се държеше настрана от хората си както духом, така и телом.

Задачата, която Хук си бе поставил за тази нощ, не беше още свършена, защото той не бе дошъл само, за да избие червенокожите; те бяха само пчелите, които трябваше да бъдат опушени и прогонени, за да може да измъкне меда; Питър Пан искаше да хване той, Пан, Уенди и цялата дружина, но главно Пан.

Питър беше толкова малко момче, че човек се пита защо един възрастен мъж го мрази толкова. Вярно е, че Питър бе хвърлил ръката на Хук на крокодила; но дори това негово действие, което поради упоритостта на крокодила постави в голяма опасност живота на пиратския капитан, едва ли може да обясни тази неумолима и злобна отмъстителност. Истина е, че у Питър имаше нещо, което вбесяваше Хук. Това нещо не бе смелостта на момчето, нито неговата чаровна външност, нито… Но няма защо да го усукваме, ние знаем какво беше то и трябва да го кажем: неговата дързост.

Той дразнеше Хук, желязната му кука трепереше от нервност и нощем мисълта за Пан го измъчваше като някакво досадно насекомо. Докато Питър Пан е жив, изтормозеният пират ще се чувствува като лъв в клетка, в която се е промъкнало врабче.

Сега въпросът беше как да се спусне през дупката на някой дънер или как да накара кучетата си да влязат в подземната къща. Смутени и изплашени, те се гърчеха пред него, защото знаеха, че той няма да се поколебае да ги натика в дупките, като ги мушне отзад с някой кол.

А какво стана междувременно с момчетата? Ние видяхме, че при първия звън на оръжие, те се вкамениха с отворени уста и умолително протегнати към Питър ръце; и сега се връщаме при тях, когато затварят уста и ръцете им увисват надолу. Над тях врявата бе спряла почти така внезапно, както бе почнала, преминала бе като бурен напор на вятъра; и те знаеха, че последвалата тишина бе решила съдбата им.

Коя страна бе спечелила битката?

Пиратите, слушайки жадно над дънерите, чуха как всяко момче зададе този въпрос и, чуха отговора на Питър.

— Ако червенокожите са спечелили — каза той, — те ще бият тамтама си; така разгласяват те победата си.

Смий бе намерил тамтама и в този момент седеше отгоре му. „Никога вече няма да чуете този тамтам“ — измърмори той, но съвсем тихо, разбира се, защото Хук бе заповядал да се пази пълна тишина. Той се смая, когато Хук му направи знак да почне да бие тамтама. Страшната и подла цел на тази заповед бавно се проясни в главата на Смий. Вероятно той никога не се бе възхищавал толкова много на своя капитан.

Два пъти удари Смий тамтама и спря, ослушвайки се радостно. И злодеите чуха гласа на Питър: „Тамтамът! Индианците са спечелили!“

Обречените на смърт деца отговориха с радостни викове, които бяха като музика за жестоките сърца на пиратите. След това децата отново се сбогуваха с Питър. Това сбогуване озадачи хората на Хук, но всички техни чувства се стопиха в грозен възторг: враговете ще почнат да се изкачват през дънерите. Те се споглеждаха със самодоволна усмивка и търкаха ръце. Бързо и тихо Хук даваше заповедите си: по един човек при всеки дънер, а останалите да се наредят в редица на два ярда един от друг.