Джеймз М. Бари
Питър Пан (7)

7.
ПОДЗЕМНОТО ЖИЛИЩЕ

Едно от първите неща, които Питър извърши на следния ден, беше да премери Уенди, Джон и Майкъл за кухите дънери. Както си спомняте, Хук се смееше на момчетата, загдето мислят, че им е нужен по един дънер на всяко; но това беше чисто невежество от негова страна, защото ако една дупка не ти е по мярка, много мъчно е да се изкачваш и слизаш, а нямаше и две момчета със същите размери. Когато дупката на дънера ти е по мярка, просто си изпускаш дъха, ако си на върха и тогава слизаш надолу с необходимата скорост; а когато се изкачваш, ту си поемаш дъх, ту го изпускаш и така се провираш нагоре. Разбира се, когато си усвоил тези начини, можеш да се качваш и слизаш, без да мислиш какво вършиш и тогава движението нагоре и надолу става извънредно грациозно.

Но трябва тялото ти да подхожда за дупката. Затова именно Питър те измерва така внимателно, като че ли ще ти шие костюм; единствената разлика е, че дрехите се правят по твоите мерки, докато в този случай ти трябва да станеш подходящ за дупката на дънера. Обикновено става твърде лесно, както ако носиш прекалено много или прекалено малко дрехи; но ако си издут на неудобни места или ако единственото дърво наблизо има особена форма, Питър ти прави нещо, след което ставаш подходящ за дупката на дънера. Но след това трябва да полагаш старание да останеш подходящ и това, както с удоволствие Уенди по-късно откри, поддържаше цялото семейство в отлично състояние.

Още при първия опит Уенди и Майкъл се оказаха точно по мярка за дупките на своите пънове, но Джон трябваше да бъде изменен малко.

След като се упражняваха няколко дни, те бяха в състояние да се изкачват и спущат весело като кофа в кладенец. И колко обикнаха те подземното си жилище; особено Уенди. То се състоеше от една обширна стая — всички къщи би трябвало да бъдат такива — с под, в който човек би могъл да копае, ако желае да лови риба; на този под растяха дебели гъби с очарователен цвят, който те използуваха като табуретки. Едно нивга-дърво се опитваше да израсте в средата на стаята, но всяка сутрин момчетата го отрязваха с трион наравно с пода. Когато дойдеше време за следобедна закуска, то винаги ставаше около две стъпки високо и тогава те поставяха отгоре му една врата и така им служеше за маса. Щом разтребеха масата, пак прерязваха ствола му и по този начин имаха повече място за игра. Имаше и едно огромно огнище, което се намираше на всяко място, където решаха да запалят огън; над това огнище Уенди опъваше върви, направени от растителни влакна, на които окачваше прането. Денем облягаха леглото до стената и когато към шест и половина го спущаха, то изпълваше половината стая. Всички момчета, с изключение на Майкъл, спяха на него, наредени като сардини в кутия. Беше строго забранено да се обръщаш в леглото, преди да се даде сигнал; и тогава всички се обръщаха едновременно. Майкъл също би трябвало да спи на общото легло, но Уенди искаше да се грижи за бебе и понеже той беше най-малкият — пък нали знаете какви са жените — с една дума, той спеше в една голяма кошница, окачена на корените на дърветата.

Всичко беше грубо и просто направено и доста подобно на онова, което биха направили мечета в подземна къща при същите обстоятелства. Но в една от стените имаше вдлъбнатина, не по-голяма от кафез за птици, която беше частният апартамент на Менче Звънче. Той можеше да се отделя от останалото жилище със завеса, която Менче Звънче — тя беше много изтънчена — винаги дръпваше, когато се обличаше или събличаше. Никоя жена, колкото и голяма да е, не би могла да има по-изискан салон и спалня, събрани в едно. Диванът (тя винаги наричаше леглото си така) беше с извити крака — истинско старинно легло в стил „Кралица Маб“^[1]. Застилаше го с различни покривки, според това какви плодни дървета цъфтяха в момента. Огледалото й беше в стил „Котарака в чизми“; доставчиците на феите знаеха, че сега съществуват още само три такива огледала, които не са очукани по края. Нейният умивалник беше направен от горната коричка на баница и можеше да се обръща. Скринът й беше в стил „Чаровен VI“, а килимите й — от най-добрия (ранния) период на Марджъри и Робин. Имаше и полилей, работа на Тидлиуинкс — държеше го само заради красотата му, тъй като тя, разбира се, сама осветяваше резиденцията си. Менче-Звънче се отнасяше с голямо презрение към останалите части на жилището, което може би беше неизбежно. И нейната стая, макар и красива, издаваше надутия й характер и напомняше на нос, постоянно вирнат нагоре.

Предполагам, че животът в подземната къща толкова очарова Уенди, защото тези нейни необуздани момчета й създаваха много работа. Действително имаше цели седмици, през които тя никога не излизаше извън къщи освен привечер, държейки в ръка чорап за кърпене. Мога да ви уверя, че за да ги изхрани, тя висеше постоянно над тенджерата. Хранеха се главно с плодовете на хлебното дърво, сладки картофи, кокосови орехи, печено свинско, тропически ябълки и банани, а любимото им питие беше сок от поу-поу, който пиеха от кратуни. Но човек никога не беше сигурен дали ще има истинско ядене или ще бъде уж-яде-не — това зависеше от прищевките на Питър. Той можеше да яде, истински да яде, ако яденето беше част от играта; но не можеше да се тъпче с храна, само за да му се издуе коремът — нещо, което повечето деца обичат най-много от всичко, а на второ място най-обичат разговорите за ядене. За Питър Пан да се върши нещо на уж беше толкова истинско, че когато яденето беше на уж, можеше да се забележи как видимо и действително се закръгля. Това, разбира се, беше истинско изпитание, защото човек трябваше да върши това, което той върши; но ако можеш да му докажеш, че си станал прекалено тънък за дънера си, той ще ти позволи да се понатъпчеш.

Уенди най-обичаше да шие и кърпи, след като всички са си легнали. Тогава, както тя сама се изразяваше, имала време да си отдъхне и използуваше това време да им ушие по нещо, или да поставя кръпки на панталоните им, защото те страшно много ги изтъркваха на коленете.

Когато седнеше пред цял куп чорапи — всеки един с дупка на петата, — тя се хващаше за главата и възкликваше: „О, боже, понякога ми се струва, че завиждам на старите моми“.

И когато възкликнеше така, лицето й засияваше.

Вие сигурно си спомняте за нейния любим вълк. Е, той скоро научи, че Уенди е пристигнала на острова, и бързо я намери; двамата изтичаха един към друг и се прегърнаха. Оттогава той я следваше навсякъде.

А мислеше ли тя през всичкото това време за любимите си родители, които бяха останали в къщи? Трудно е да се отговори на този въпрос, тъй като е съвсем невъзможно да се каже колко бързо тече времето в Небивала земя, където то се пресмята на луни и слънца, а там те са много повече отколкото където и да било другаде по света. Но аз мисля, че Уенди не се тревожеше особено за баща си и майка си: беше напълно уверена, че те ще държат прозореца винаги отворен, за да може тя да долети до него и влезе в детската стая; и това й даваше пълно спокойствие на духа. Това, което понякога я безпокоеше, беше, че Джон само смътно си спомняше родителите си, като хора, които някога е познавал; а Майкъл беше напълно склонен да я смята за своя истинска майка. Тези неща я плашеха до известна степен и водена от благородното желание да изпълни дълга си, тя се опитваше да запечата предишния живот в паметта им, като им задаваше писмени упражнения, колкото е възможно по-подобни на онези, които тя самата пишеше в училище. Другите момчета намираха това ужасно интересно и настояваха и те да пишат упражнения. Направиха си плочи и всички насядаха около масата. Пишеха и се напъваха да мислят върху въпросите, написани на друга плоча, която минаваше от едно момче на друго. Въпросите бяха съвсем обикновени: „Какъв цвят бяха очите на мама? Кой беше по-висок — татко или мама? Руса коса ли имаше мама или кестенява?“ И А. Напиши съчинение не по-малко от 40 думи на тема: как прекарах последните си празници, или сравнение между характерите на татко и мама. Опитай се да развиеш само едната тема. Б. Опиши 1) смеха на мама; 2) смеха на татко; 3) официалната рокля на мама; 4) кучешката колиба и нейния обитател.

Всички въпроси бяха съвсем прости като тези и когато някое момче не можеше да отговори на някой от тях, то трябваше да постави кръстче; дори Джон пишеше страхотно голям брой кръстчета. Разбира се, единственото момче, което отговаряше на всички въпроси, беше Дребосъка и никой не би могъл да се надява повече от него да излезе пръв; обаче отговорите му бяха съвършено смешни и той бе класиран последен — тъжна работа.

Питър не участвуваше в състезанията. Едно, защото презираше всички майки освен Уенди, и второ, защото беше единственото момче на острова, което не можеше нито да пише, нито да назове буквите дори в най-кратката дума. Той се бе издигнал над този вид неща.

Впрочем всички въпроси бяха написани в минало време: „Какъв цвят бяха очите на мама“ и т.н. Уенди, както виждате, също бе започнала да забравя.

Приключенията, както ще видим, бяха, разбира се, ежедневни случки, но по това време Питър измисли с помощта на Уенди една нова игра, от която бе пленен напълно до момента, когато тя внезапно му омръзна; както вече ви казах, така ставаше винаги с всичките му игри. Играта се състоеше в следното: всички се преструваха, че нямат никакви приключения и че вършат онова, което Джон и Майкъл бяха правили през целия си живот; да седят на столчета и да подхвърлят топки във въздуха да се блъскат един друг, да ходят на разходка и да се връщат, без да са убили поне една мечка-гризли. Рядко зрелище бе да видиш Питър Пан да седи на столче и да не прави нищо. Не можеше да не изглежда тържествен — толкова смешно му се виждаше да седи мирно. Хвалеше се, че ходел на разходка заради здравето си. От много години това бяха най-новите от всичките му приключения; Джон и Майкъл трябваше да се преструват, че и те също са възхитени от новата игра; иначе щяха да си изпатят здравата.

Той често излизаше сам и когато се върнеше, никога не се знаеше дали е изкарал някое приключение или не. Възможно бе да го е забравил съвсем и затова да не казва нищо за него; но ако излезеш навън, току виж — пред теб лежи труп. И обратното: Питър можеше да разказва надълго и нашироко за приключението си, а като потърсиш трупа, не можеш да го намериш. Понякога се връщаше в къщи с превързана глава; тогава Уенди му гугукаше и промиваше раната с хладка вода, докато той разказваше някаква смайваща приказка. Но, знаете ли, тя никога не беше напълно сигурна, че всичко това е вярно. Имаше обаче много приключения, за които тя знаеше, че действително са се случили, защото самата бе участвувала в тях; имаше и още по-голям брой други, които бяха поне отчасти верни, защото някои от момчетата бяха участвували и казваха, че са напълно истински. Ако опишеш всички тези приключения, ще излезе книга, дебела като Англо-латинския и Латино-английския речник, затова най-многото, което можем да направим, е да опишем едно приключение като пример за един обикновен час на острова. Трудността обаче е кое приключение да изберем. Да изберем ли схватката с индианците в клисурата? Тя беше кърваво сблъскване и особено интересна, защото показва една от странностите в характера на Питър: понякога в разгара на боя той изведнъж минаваше на страната на неприятеля. В битката при клисурата, когато победата беше още нерешена и накланяше ту към едната, ту към другата страна, той извика:

— Днес съм червенокож! Какъв си ти, Свирчо?

И Свирчо отговори:

— Червенокож.

— А ти какъв си, Нибз? — запита Питър.

— Червенокож — отвърна Нибз.

Попита и останалите момчета какви са и се оказа, че всички са червенокожи. Това, разбира се, щеше да спре битката, ако истинските червенокожи очаровани от хрумванията на Питър, не бяха се съгласили поне един път да бъдат загубени момчета и така продължиха боя с още по-голямо ожесточение.

Необикновеният резултат на това приключение… но ние още не сме решили дали това именно приключение да разкажем. Може би по-интересна е историята за нощното нападение, което червенокожите извършиха срещу подземната къща, когато мнозина от тях се заклещиха в тесните дупки на пъновете и момчетата трябваше да ги вадят като запушалки. Бихме могли да разкажем как Питър спаси Тигрова Лилия в лагуната на сирените и така тя стана негов съюзник. Или пък да разкажем за онази торта, която пиратите бяха приготвили, за да я изядат децата и да умрат; и как я бяха поставяли едно след друго на разни хитро избрани места; и как Уенди я грабна от ръцете на децата и я захвърли настрани, така че след време тя изсъхна, стана корава като камък и те я хвърляха по неприятеля през битките, и как Хук се препъна о нея в тъмното и падна.

Или хайде да разкажем за птиците, с които Питър беше приятел, и особено за небивалата птица, Тя си бе направила гнездо на едно дърво, наведено над лагуната и гнездото падна във водата, а птицата продължаваше да мъти яйцата си и Питър заповяда никой да не я закача. Това е много хубава история и краят й показва колко благодарна може да бъде една птица. Но ако я разкажем, ще трябва да разкажем цялото приключение в лагуната, а това значи да разправим две истории вместо една. Енно по-кратко приключение, но също така вълнуващо, беше опитът на Менче-Звънче да пренесе — с помощта на някои феи-уличници — заспалата Уенди на континента, като я сложи на един голям плаващ лист. За щастие, листът започна да потъва и Уенди се събуди, мислейки, че е време за къпане, и с плуване се върна на острова. Или пък можем да изберем приключението на Питър с лъвовете: с една стрела той очерта около себе си широк кръг на земята и ги предизвикваше да минат чертата, ако смеят; макар че ги чака три часа — през цялото време момчетата и Уенди гледаха от дърветата със затаен дъх — нито един лъв не се осмели да навлезе в кръга.

Кое от тези приключения да изберем? Най-добрият начин е да се хвърля ези — тура.

Аз хвърлих ези — тура и спечели разказът за лагуната. Това почти ме кара да съжалявам, че не спечели приключението в теснината или с тортата, или с листа на Менче-Звънче. Разбира се, аз бих могъл да хвърля ези — тура втори път само между тези три разказа; най-честно е обаче да разкажем за лагуната.