Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Peter Pan, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2008)

Издание:

Джеймз М. Бари. Питър Пан

Първо издание

 

Боян Атанасов, Теодора Атанасова, преводачи, 1981

Киро Мавров, художник, 1981

Редактор ЛИЛИЯ РАЧЕВА

Художествен редактор ВЕНЕЛИН ВЪЛКАНОВ

Технически редактор ПЕТЪР БАЛАВЕСОВ

Коректор МИНА ДОНЧЕВА

 

Индекс 11/95375 46432/6254–4-81

Дадена за печат на 18. XI. 1980

Подписана за печат на 15. I. 1981

Излязла от печат на 25. III. 1981

Формат: 1/16/60/90. Издателски коли 12,50. Печатни коли 12,0. Усл. изд. коли: 9,99

Цена 1,19 лв.

Държавно издателство „Отечество“, 1981

ДПК „Д. Благоев“, София, 1981

с/о Jusautor, Sofia

 

James M. Barrie. Peter Pan

Hodder and Stoughton, London 1971

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на липсващ ред

11.
ПРИКАЗКАТА НА УЕНДИ

— Слушайте сега — каза Уенди, започвайки приказката. Майкъл се бе сгушил в краката й, а останалите седем момчета бяха вече в леглото. — Имало едно време един мъж …

— Бих предпочел да беше една жена — обади се Къдравия.

— Бих предпочел да беше един бял плъх — каза Нибз.

— Тихо — смъмри ги майка им. — Имало също и една жена и…

— О, мамо — извика първият близнак, — значи имало и една жена, нали? Тя не е умряла, нали?

— О, не.

— Страшно се радвам, че не е умряла — рече Свирчо. — Ти радваш ли се, Джон.

— Разбира се, че се радвам.

— А ти радваш ли се, Нибз?

— Доста.

— А вие радвате ли се, близнаци?

— Ами че радваме се.

— О, боже — въздъхна Уенди.

— Хей, вие там, не шумете — извика Питър, решил че тя трябва да има възможност да разправи приказката си, колкото и отвратителна да беше тази приказка по негово мнение.

— Името на мъжа — продължи Уенди — било мистър Дарлинг, а нейното име било мисис Дарлинг.

— Аз ги познавах — рече Джон, за да ядоса другите.

— Струва ми се, че и аз ги познавах — обади се Майкъл с доста неуверен глас.

— Те били женени, знаете ли — обясни Уенди — и какво мислите, че имали?

— Бели плъхове — извика Нибз вдъхновено.

— Не.

— Страшно мъчно е да се отгатне — рече Свирчо, който знаеше приказката наизуст.

— Тихо, Свирчо. Те имали трима потомци.

— Какво е потомци?

— Ами ти си един потомък, близначе.

— Чуваш ли, Джон? Аз съм потомък.

— Потомците са просто деца — каза Джон.

— Боже, боже — въздишаше Уенди. — И така тези три деца имали бавачка, която се наричала Нана. Но мистър Дарлинг й се разсърдил и я завързал с верига на двора. И тогава трите деца отлетели.

— Страшно хубава приказка — каза Нибз.

— Те отлетели в Небивала земя, където живеят загубените деца.

— Тъкмо това си мислех — намеси се възбудено Къдравия. — Не знам как, но просто си мислех, че там са отлетели.

— О, Уенди — извика Свирчо, — Свирчо ли се казвало едно от загубените деца?

— Да, така се казвало.

— И аз съм в приказката! Ура, и аз съм в приказката, Нибз.

— Тихо! Сега искам да си помислите за чувствата на нещастните родители, чиито деца отлетели.

— О-о-о! — изстенаха те, макар че в действителност не мислеха ни най-малко за чувствата на нещастните родители.

— Помислете си за празните легла!

— О-о-о!

— Ужасно тъжно нещо — каза весело първият близнак.

— Не мога да си представя как може да има щастлив край — обади се и вторият близнак. — А ти можеш ли, Нибз?

— Ужасно съм разтревожен.

— Ако знаехте колко голяма е майчината любов — каза им Уенди с тържествен тон, — вие не бихте са страхували. — Сега тя бе дошла до онази част на приказката, която Питър мразеше най-много.

— Харесва ми майчината любов — каза Свирчо, като удари Нибз с една възглавница.

— Ами и на мен ми харесва — обади се Нибз, като му отвърна със същото.

— Виждате ли — каза Уенди самодоволно — нашата героиня знаела, че майката винаги ще държи прозореца отворен, за да могат децата да влязат в стаята, когато долетят обратно. И така те останали в Небивала земя цели години и прекарали много весело.

— Върнали ли се най-после в къщи?

— Нека сега надзърнем в бъдещето — поде Уенди, като напрегна сили да разкаже щастливия край на приказката. Всички се извъртяха в леглото, така че най-лесно да надзърнат в бъдещето. — Минали години. А коя е тази елегантна жена на неопределена възраст, която слиза от влака на лондонската гара?

— О, Уенди, коя е тя? — извика Нибз така възбуден, като че ли наистина не знаеше коя е.

— Да не би да е… О, да… Това е красивата Уенди!

— О!

— А кои са двамата благородни представителни господа, сега вече станали цели мъже. Може ли да са Джон и Майкъл? Да, те са.

— О!

— „Вижте, мили братя — казва Уенди, като посочва нагоре, — ето прозорецът е още отворен. О, сега сме възнаградени за нашата възвишена вяра в майчината любов.“ — И те хвръкват към мама и татко. Перото не може да опише щастливата сцена и ние хвърляме було върху нея.

Това беше приказката, която толкова харесваше на момчетата, колкото и на самата хубава разказвачка. Всичко е както трябва да бъде. Така офейкват децата, най-безсърдечните същества на света, макар да са толкова мили, и егоистично се забавляват; а после, когато се нуждаят от особени грижи, благородно се връщат в къщи, уверени, че родителите им ще ги прегърнат, вместо да ги на-плескат.

Тъй голяма бе тяхната вяра в майчината любов, че смятаха, че могат да си позволят да бъдат коравосърдечни още известно време.

Но между тях имаше един, който бе на особено мнение по въпроса; и когато Уенди свърши приказката си, той изстена глухо.

— Какво има, Питър? — извика тя и изтича при него, мислейки, че нещо го боли. — Къде те боли, Питър?

— Никъде. Това е друг вид болка — отвърна мрачно Питър.

— Какъв вид?

— Уенди, ти невярно описваш майките.

Вълнението му така ги разтревожи, че всички се събраха изплашени около него. Съвсем откровено той им каза това, което дотогава бе скривал от тях.

— Много отдавна — започна той, — аз мислех като вас, че майка ми ще държи прозореца винаги отворен. Затова живях далеч от къщи в течение на много, много луни и после се върнах. Но прозорецът беше затворен, майка ми ме беше забравила напълно и едно друго малко момче спеше в легло-то ми.

Не съм сигурен дали това е вярно, но Питър смяташе, че е вярно; това ги уплаши.

— Сигурен ли си, че майките са такива?

— Да.

Значи това е истината за майките. Такива били те!

И все пак най-добре е човек да внимава; никой не разбира по-бързо от едно дете кога трябва да отстъпи.

— Уенди, хайде да си вървим в къщи — извикаха Джон и Майкъл заедно.

— Да — каза тя, като ги дръпна към себе си.

— Но не тази вечер, нали? — попитаха смаяните момчета.

— Веднага — отвърна Уенди решително, тъй като през главата й мина ужасната мисъл: „Може би мама вече не носи траур“.

Обхваната от този страх, тя не помисли какви могат да бъдат чувствата на Питър и доста рязко му каза:

— Питър, направи всичко необходимо за заминаването.

— Добре, щом искаш — отговори той така хладно, сякаш тя го бе помолила да й подаде паницата с орехи.

Те дори не си казаха „Съжалявам, че се разделяме“! Щом тя няма нищо против раздялата, той ще й покаже, че и нему му е все едно.

Но, разбира се, той държеше извънредно много на нея; и у него кипеше такъв гняв към възрастните, които винаги разваляха всичко, че щом влезе в дупката на своя дънер, той нарочно започна да диша бързо — около пет вдъхвания в секунда. Дишаше така, защото в Небивала земя казват, че с всяко твое вдишване умира един възрастен. И за отмъщение Питър ги избиваше колкото може по-бързо.

След като даде необходимите нареждания на червенокожите, той се завърна в къщи, където в негово отсъствие се бе разиграла една недостойна сцена. Обхванати от паника при мисълта да изгубят Уенди, изгубените момчета се бяха приближили заплашително към нея.

— Сега ще бъде по-лошо, отколкото преди да дойде тя — викаха те.

— Няма да я оставим да си отиде.

— Да я задържим като пленница.

— Да, да я оковем във вериги.

Уенди изпадна в крайно отчаяно положение, но нейният инстинкт й подсказа към кого да се обърне за помощ.

— Свирчо — извика тя, — помогни ми!

Не е ли странно това? Обръщаше се към Свирчо, най-глупавото от всички момчета.

Обаче Свирчо й отвърна благородно. В този миг той не прояви глупост и заговори с достойнство:

— Аз съм си просто Свирчо — каза той — и никой не ми обръща внимание. Но ще пролея кръвта на първия, който се опита да се държи към Уенди не като английски джентълмен.

Той измъкна своята кама и в този момент неговото благородство достигна връхната си точка. Останалите се отдръпнаха смутено назад. Тогава се завърна Питър и те веднага разбраха, че той няма да ги подкрепи: той никога не би задържал едно момиче в Небивала земя против волята му.

— Уенди — рече той, — като крачеше напред-назад, — поисках от червенокожите да те преведат през гората, понеже летенето много те уморява.

— Благодаря, Питър.

— После — продължи той с резкия, отсечен глас на човек, свикнал да му се подчиняват — Мен-че-Звънче ще те води през морето. Събуди я, Нибз.

Нибз трябваше да почука два пъти, преди да получи отговор, макар че от известно време Менче седеше в леглото си и подслушваше.

— Кой тропа? Как смееш да тропаш? Махай се! — извика тя.

— Трябва да станеш, Менче — отвърна Нибз, — за да водиш Уенди, която ще пътува.

Разбира се, Менче-Звънче бе възхитена, че Уенди си отива; но беше твърдо решена да откаже да я води и съобщи решението си с много нахален език. След това се престори, че пак е заспала.

— Казва, че не иска! — възкликна Нибз, ужасен от тази проява на непокорство. Тогава Питър със строго лице отиде до стаичката на младата фея.

— Менче — отсече той, — ако не станеш да се облечеш веднага, аз ще дръпна завесата и тогава всички ще те видим по нощница.

Тези думи я накараха да скочи на пода.

— Кой казва, че не искам да стана? — извика тя.

Междувременно момчетата бяха вперили отчаяни погледи в Уенди, която се бе приготвила за път с Джон и Майкъл. Сега те бяха посърнали не само защото щяха да я загубят, но и защото тя отиваше в някакво прекрасно място, където тях не ги канеха. Както винаги, новото ги примамваше.

Считайки, че унинието им се дължи на първата, по-благородна причина, Уенди почувствува как сърцето й се стопи от жал.

— Мили деца — каза тя, — ако всички вие искате да дойдете с мен, аз съм почти сигурна, че баща ми и майка ми ще ви осиновят.

Канейки всички, Уенди имаше пред вид главно Питър; но всяко момче мислеше само за себе си и те всички се разскачаха от радост.

— Но няма ли те да решат, че сме доста голяма дружина — попита Нибз, както бе подскочил във въздуха.

— О, не — възрази Уенди, пресмятайки бързо наум. Просто ще трябва да се сложат няколко легла в салона; пък всеки първи четвъртък на месеца ще ги закриваме с паравани.

— Питър, може ли да тръгнем и ние? — извикаха всички умолително. Те и не помисляха, че ако тръгнат, той може да не дойде с тях; но всъщност не ги бе много грижа дали ще дойде. Такива са децата — винаги готови да изоставят и най-близките си, когато се яви нещо ново и непознато, което ги привлича.

— Добре, тръгнете — отвърна Питър с горчива усмивка.

Всички се спуснаха да събират нещата си.

— А сега, Питър — каза Уенди, която мислеше, че е уредила всичко, — ще ти дам лекарството.

Тя много обичаше да им дава лекарство и несъмнено им го даваше прекалено често. Разбира се, лекарството беше само вода, която Уенди държеше в една кратунка, което придаваше на водата известни медицински качества. Сега обаче тя не даде на Питър да изпие капките, защото тъкмо когато ги отмери, забеляза израза на лицето му и сърцето й се сви.

— Приготви си багажа, Питър — извика тя разтреперана.

— Не — отговори той, като се преструваше на равнодушен, — аз няма да тръгна с тебе, Уенди.

— О, да, ще тръгнеш, Питър.

— Няма да тръгна.

За да докаже, че заминаването й ни най-малко не го вълнува, той подскачаше нагоре-надолу из стаята и свиреше весело на безсърдечната си свирка. Тя трябваше да тича подире му, макар че това беше доста унизително за нея.

— Ще намериш майка си — придумваше го тя.

Но дори Питър някога да е имал майка, той вече не чувствуваше нужда от нея. Много добре можеше да живее и без майка. Той бе мислил много за майките изобщо и виждаше само лошите им страни.

— Не, не! — каза той решително на Уенди. — Тя може би ще каже, че съм вече голям, а аз искам да си остана малко момче и да си играя.

— Но, Питър…

— Не!

И така, тя трябваше да каже на другите момчета:

— Питър няма да дойде.

Питър няма да дойде! Те го гледаха втренчено и безизразно, нарамили тояги, на които висяха бохчичките им. Първата им мисъл бе, че щом Питър не тръгва с тях, той вероятно е променил решението си да ги пусне да вървят с Уенди.

Но той бе твърде горд, за да постъпи така.

— Ако намерите майките си — каза той мрачно, — надявам се, че ще ги харесате.

Тази ужасно груба откровеност им направи силно впечатление и те се почувствуваха неловко; повечето от тях изглеждаха разколебани. Лицата им сякаш казваха: „Да не сглупим, ако тръгнем с Уенди.“

— Хайде — извика Питър, — без суетня, без циврене! Довиждане, Уенди! — Той весело протегна ръка, като че те трябваше вече да тръгват, защото той има да свърши някаква важна работа.

Тя трябваше да поеме ръката му, защото той с нищо не показваше, че би предпочел един напръстник.

— Няма да забравиш да си сменяш фланелките, нали, Питър? — каза Уенди, като се стремеше да продължи сбогуването. Тя особено държеше Питър редовно да се преоблича.

— Няма да забравя.

— И ще си вземаш лекарството?

— Да.

Като че ли това беше всичко, което имаха да си кажат; последва неловка пауза. Питър обаче не беше от ония момчета, които се разревават пред хората.

— Готова ли си, Менче-Звънче? — извика той.

— Тъй вярно!

— Тогава тръгвай напред.

Менче-Звънче се стрелна и кацна на най-близкото дърво, но никой не я последва, защото тъкмо в този миг пиратите започнаха страшното си нападение срещу червенокожите. Горе, където всичко дотогава беше тихо, писъци и звън на стомана процепиха въздуха. Долу цареше гробно мълчание. Всички зяпнаха и така си останаха с отворена уста. Уенди падна на колене, но ръцете й бяха протегнати към Питър. Впрочем, ръцете на всички бяха протегнати към него, сякаш вятър ги бе обърнал в тази посока; те мълчаливо го молеха да не ги изоставя. Питър грабна сабята си, същата, с която мислеше, че е убил Барбекю, и очите му заблестяха от жажда за борба.