Джеймз М. Бари
Питър Пан (4)

4.
ЛЕТЕНЕТО

„Втората надясно и после направо до сутринта.“

Така се отивало до Небивала земя, беше казал Питър на Уенди. Но дори и птичките, които носят карти и ги разглеждат, кацнали на някое ветровито място, не биха могли да я забележат, ако се водят само по тези указания. Защото Питър, виждате ли, ей така просто каза каквото му мина през главата.

Отначало неговите спътници му се доверяваха сляпо. И толкова голямо беше удоволствието им да летят, че щом им скимнеше, те губеха време да обикалят около черковни камбанарии и други високи сгради, които срещаха по пътя си.

Джон се надпреварваше с Майкъл, като го оставяше отначало да вземе малко преднина.

Смееха се, щом си спомнеха, че доскоро летенето из стаята им се струваше голямо чудо.

Доскоро. Но откога? Този въпрос започна сериозно да безпокои Уенди, когато вече летяха над морето. Джон смяташе, че вече преминават над второ море и че летят трета нощ.

Понякога беше тъмно, а понякога светло; ту им беше много студено, ту много топло. Наистина ли бяха много гладни или се преструваха на гладни, защото Питър знаеше такъв весел начин да им доставя храна? Той подгонваше птици, които носеха такава храна, каквато се яде и от хората, и им я измъкваше от човките. Тогава те пък го подгонваха и си я вземаха обратно; така се гонеха весело с километри и най-после се разделяха съвсем приятелски. Но Уенди с леко безпокойство забеляза, че Питър сякаш не си даваше сметка колко странен е този начин да си изкарваш прехраната; дори не знаеше, изглежда, че има и други начини да се сдобиеш с храна.

Разбира се, те не се преструваха, че им се спи — наистина им се спеше. А това беше много опасно, защото щом задремеха, веднага падаха право надолу. И най-ужасното беше, че на Питър това му се струваше смешно.

— Ето, пак пада! — крещеше той весело, щом Майкъл внезапно полетеше надолу като камък.

— Спаси го, спаси го! — викаше Уенди, гледайки с ужас страховитото море под тях. В края на краищата Питър винаги се спускаше стремително и улавяше Майкъл тъкмо преди да потъне във водата. Правеше го по възхитителен начин, но винаги чакаше до последния миг; явно беше, че го прави, за да покаже колко е ловък, а не за да спаси един човешки живот. При това той обичаше разнообразието: играта, която му се струваше интересна в един момент, можеше изведнъж да му омръзне, така че винаги беше възможно следния път да те изостави.

Питър можеше да спи във въздуха, без да падне, като просто лягаше по гръб; можеше да го прави, защото беше много лек; толкова лек, че ако застанеш зад него и го духаш, той се носи напред.

— Бъдете по-учтиви с него — пошепна Уенди на Джон, когато започнаха една нова игра: както летяха един зад друг, всеки трябваше да прави това, което прави първият, тоест Питър.

— А ти му кажи да престане да се перчи — възрази Джон.

При тази игра Питър летеше ниско над водата и докосваше опашката на всяка срещната акула, както децата слагат тичешком ръка на пречките на някоя ограда, така че пръстите им да отскачат от железата. Те не успяваха да повторят всичките му фокуси, та вероятно той ги правеше само за да се поперчи, защото постоянно обръщаше глава назад, да види колко опашки са пропуснали.

— Трябва да бъдете любезни с него — внушаваше Уенди на братята си. — Какво ще правим, ако ни изостави?

— Ще се върнем обратно — каза Майкъл.

— А как ще намерим пътя без него?

— Тогава можем да продължим да летим, защото не знаем как да спрем.

Това беше вярно. Питър бе забравил да им покаже как да спрат.

Джон каза, че в най-лошия случай ще летят все направо и понеже земята е кръгла, най-после пак ще стигнат до прозореца на тяхната стая.

— А кой ще ни дава храна, Джон?

— Аз отхапах доста голямо парче от месото, което онзи орел носеше в клюна си.

— Отхапа, но едва след като двадесет пъти се опитваше напразно — напомни му Уенди. — И дори да се научим да си крадем храна по този начин, ако той не е при нас да ни помага, постоянно ще се блъскаме в облаците.

Те наистина постоянно се блъскаха. Вече можеха да хвърчат уверено, макар че прекалено много ритаха с крака. Но щом видеха пред себе си облак, колкото повече се мъчеха да го избегнат, толкова по-сигурно беше, че ще се блъснат в него. Ако Нана беше с тях, тя отдавна вече щеше да е сложила превръзка на челото на Майкъл.

В момента Питър не беше с тях и те се чувствуваха доста самотни без него. Той можеше да хвърчи много по-бързо от тях и понякога се стрелваше напред с такава скорост, че те го изгубваха от погледа си; явно отиваше да изкара някое приключение, в което те нямаше да участвуват. Връщаше се при тях, като се смееше на нещо ужасно смешно, което бил казал на някоя звезда и което беше вече забравил. Когато се връщаше, те понякога забелязваха, че по него са полепнали люспи от сирена, но той не можеше да разкаже какво точно се беше случило. Това много дразнеше децата, които никога не бяха виждали сирени.

— Той ги забравя толкова бързо! — разсъждаваше Уенди. — Как можем да очакваме, че постоянно ще си спомня за нас?

И наистина понякога, когато се върнеше, той не си спомняше за тях или поне не си ги спомняше добре. Уенди беше уверена в това: по очите му разбираше, че той ги разпознаваше едва в момента, когато щеше вече да ги задмине. Веднъж дори тя трябваше да му каже името си.

— Аз съм Уенди — извика тя развълнувано.

Той наистина съжаляваше, загдето е толкова разсеян.

— Слушай, Уенди — пошепна й той, — винаги щом забележиш, че ви забравям, само извикай: „Аз съм Уенди“ и аз ще си спомня.

Разбира се, това не беше много успокоително за тях. За да заглади грешката си, той им показа как да се излягат на силния вятър, който духаше откъм гърба им. Това беше такава приятна промяна — на няколко пъти се излягаха и откриха, че в това положение могат да спят в пълна безопасност. Всъщност те биха спали доста дълго, но Питър скоро се уморяваше от съня и започваше да вика със заповеднически глас: „Оттук почваме да летим!“ Той ги смъмряше от време на време, но общо взето беше доста весело и така те наближиха Небивала земя. Достигнаха я, след като месецът изгря няколко пъти и те бяха пътували все направо през цялото време, не толкова защото ги водеше Питър или Менче-Звънче, а защото сам островът бе излязъл да ги посрещне. Само така може човек да зърне тези вълшебни брегове.

— Ето го — каза Питър спокойно.

— Къде, къде?

— Там, накъдето сочат стрелите.

И действително цял милион златни стрели показваха на децата къде е островът. Техният приятел слънцето изпращаше тези стрели, за да им посочи пътя, преди да ги остави, когато падне нощта.

Уенди, Джон и Майкъл застанаха на пръсти във въздуха, за да видят острова за първи път. Странно, те веднага го познаха и преди да ги обхване страх, го приветствуваха не като нещо, за което дълго са мечтали и най-после виждат, а като познато, любимо място, където се връщат, за да прекарат ваканцията.

— Джон, ето я лагуната.

— Уенди, погледни как костенурките си закопават яйцата в пясъка.

— Хей, Джон, виждам твоето фламинго със счупения крак.

— Гледай, Майкъл, там е твоята пещера.

— Джон, какво е това в храсталака?

— Това е вълчицата с вълчетата си. Уенди, май че това е твоето малко вълче.

— Ето моята лодка, Джон, с пробитото дъно.

— Не, не може да бъде твоята лодка. Нали ние я изгорихме.

— Тя е, тя е. Хей, Джон, виждам пушека в лагера на индианците.

— Къде е, покажи ми го и по начина, по който се извива димът, ще позная дали се готвят за война.

— Ей там, точно отвъд Тайнствената река.

— Виждам го сега. Да, вярно, тръгват на война.

Питър го беше малко яд на тях, загдето знаеха толкова много; но ако искаше да ги командува, неговото царуване вече започваше, защото нали ви казах, че веднага ги обхвана страх.

Едно време в къщи, когато станеше време да си лягат, Небивала земя винаги започваше да изглежда малко мрачна и заплашителна. Тогава в нея се явяваха неизследвани области, които ставаха все по-обширни и през тях минаваха черни сенки; ревът на хищните животни ставаше съвсем различен и най-вече изчезваше увереността, че ще победиш. Децата бяха много доволни, че кандилцата светеха. Дори се радваха, когато Нана кажеше, че това там е просто плочата над камината и че Небивала земя е измислица.

Разбира се, в онези дни Небивала земя беше измислица, но сега беше истинска: нямаше кандилца да светят, всеки миг ставаше по-тъмно и къде беше сега Нана?

Досега бяха летели разпръснато, но когато се стъмни, и тримата се струпаха около Питър. Той вече не се държеше така лекомислено; очите му искряха и тръпки минаваха през телата им, щом се докоснеха до него. Сега летяха над страшния остров толкова ниско, че понякога одраскваха лицата си о върховете на дърветата.

Във въздуха не се виждаше нищо опасно, но въпреки това те напредваха бавно и с усилие, сякаш преодоляваха съпротивата на някакви враждебни сили. Понякога се спираха и висяха неподвижно във въздуха, докато Питър не им проправи път, удряйки с юмруци пред себе си.

— Не ни оставят да се спуснем на земята — обясни той.

— Кои са те, дето не ни пускат? — попита Уенди, изтръпнала от страх.

Но той или сам не знаеше, или не искаше да каже. Менче-Звънче беше заспала на рамото му, но Питър я събуди и я изпрати напред да разузнае местността.

От време на време той се спираше във въздуха, ослушваше се внимателно, сложил ръка на ухото си и светкащите му очи се взираха надолу така напрегнато, сякаш ще пробият две дупки в земята. След това политаше отново напред.

Храбростта му беше изумителна.

— Искаш ли сега едно смело приключение — обърна се той съвсем неочаквано към Джон — или предпочиташ първо да закусим.

— Първо да закусим — извика бързо Уенди и Майкъл с благодарност стисна ръката й; обаче Джон, който беше по-храбър, се поколеба.

— Какво приключение? — запита той предпазливо.

— Един пират е заспал в пампасите точно под нас — каза Питър. — Ако искаш, ще се спуснем на земята и ще го убием.

— Не го виждам — рече Джон след дълга пауза.

— Аз го виждам много добре.

— Ами ако случайно се събуди — пошепна Джон с дрезгав глас.

Питър се възмути.

— Да не мислиш, че ще го убия както спи! Първо ще го събудя и тогава ще го убия. Винаги така правя.

— Хей, та много ли пирати убиваш?

— Тонове.

Джон извика „чудесно“, но добави, че ще бъде по-добре най-напред да закусят. После запита дали сега има много пирати на острова и Питър му отговори, че никога досега не е виждал толкова много.

— Кой им е сега капитан?

— Хук — отвърна Питър и като произнасяше това омразно име, лицето му придоби строг израз.

— Джас Хук ли?

— Тъй вярно.

Тогава Майкъл наистина се разплака и дори Джон започна да говори задавено, защото те знаеха славата на Хук.

— Той беше боцман на Блакбърд — пошепна Джон с дрезгав глас. — Той е най-зъл от всички. Хук беше единственият човек, от когато Барбекю се боеше.

— Това е той, същият — каза Питър.

— Как изглежда? Едър ли е?

— Сега не е толкова едър, колкото беше.

— Как така?

— Отрязах парче от него.

— Ти ли?

— Аз, ами кой друг! — сопна му се Питър. — Ама аз ти вярвам, не се обиждай.

— Е, добре, добре.

— Но слушай, какво парче отряза?

— Дясната му ръка.

— Значи сега той не може да се бие?

— О, не може ли.!

— С лявата ръка, а?

— Вместо китка на дясната си ръка има една кука, която забива като нокът.

— Забива я!

— Слушай, Джон — каза Питър.

— Какво?

— Казвай „слушам, сър“.

— Слушам, сър.

— Всяко момче, което е под моя команда — продължи Питър, — поема едно задължение. Ти също трябва да дадеш обещание. — Джон пребледня. — Обещай, ако встъпим в бой с пиратите, да оставиш Хук на мен.

— Обещавам — каза Джон с глас, изразяващ пълна преданост.

Сега островът им се струваше не толкова зловещ, защото Менче-Звънче летеше с тях и нейната светлина им позволяваше да се виждат един друг. За жалост тя не можеше да хвърчи толкова бавно като тях и трябваше да се върти в кръг наоколо им, така че те летяха, обкръжени като от ореол. Това доста харесваше на Уенди, но Питър изтъкна, че светлината на феята може да представлява опасност.

— Тя ми казва — рече той, — че пиратите са ни забелязали, преди да се мръкне и са изкарали Дългия Том.

— Големият топ?

— Да. Те, разбира се, виждат нейната светлинка и ако се сетят, че ние сме наблизо, сигурно ще стрелят с топа.

— Уенди!

— Джон!

— Майкъл!

— Кажи й веднага да се маха, Питър — извикаха и тримата едновременно, но той отказа да я изпъди.

— Тя смята, че сме изгубили пътя — отвърна той рязко — и е доста изплашена. Да не мислите, че ще я оставя да хвърчи сама, когато толкова я е страх.

За миг кръгът светлина се прекъсна и Питър усети, че някой нежно го щипна.

— Тогава кажи й поне да си угаси светлинка-та — помоли му се Уенди.

— Не може да я угаси. Това е май единственото нещо, което феите не могат да направят. Светлинката сама си изгасва, когато феята заспи; също като звездите.

— Тогава кажи й веднага да заспи — извика Джон с почти заповеднически глас.

— Тя не може да заспи, освен когато й се спи. Това е единственото друго нещо, което една фея не може да направи.

— Струва ми се, че тия две неща са единствените, от които има някаква полза — изръмжа Джон.

В същия миг някой го ощипа жестоко.

— Ако някой от нас имаше джоб, бихме могли да я носим скрита вътре — каза Питър.

Обаче те бяха тръгнали така бързешком, че никой от четиримата нямаше дреха с джоб.

Тогава му хрумна щастлива мисъл: цилиндърът на Джон!

Менче-Звънче се съгласи да пътува в шапка, стига само да я носят в ръка. Джон държеше шапката, макар че феята се надяваше, че ще я носи Питър. След малко обаче Уенди взе шапката, защото Джон каза, че му се удряла в коляното като лети; това, както ще видим, причини голяма беда, тъй като Менче-Звънче не искаше да бъде задължена на Уенди.

Светлинката беше напълно скрита в черния цилиндър и те летяха мълчаливо. Царуваше най-пълна тишина, която веднъж бе нарушена от шум от лочене — Питър обясни, че това са дивите животни, които пият вода при брода на реката — и втори път от някакво стържене — можеше да бъде шум от клони на дървета, които се търкат едни о други, но Питър каза, че червенокожите си точели ножовете.

Но и тези шумове спряха. Тишината се стори страшна на Майкъл и той извика: „О, дано нещо издаде някакъв звук.“ И сякаш в отговор на желанието му най-страхотният трясък, който някога бяха чували, процепи въздуха. Пиратите бяха гръмнали по тях с Дългия Том. Гърмежът на топа отекна в планините и ехото сякаш диво повтаряше: „Къде са те? Къде са? Къде са?“

По този внезапен грохот трите изплашени деца разбраха разликата между остров на ужким и истински остров.

Когато най-после небесата се успокоиха, Джони Майкъл се озоваха сами в тъмнината. Джон крачеше механично по въздуха, а Майкъл без да знае как да лежи на въздуха, се бе отпуснал по гръб.

— Ударен ли си? — пошепна с разтреперан глас Джон.

— Не съм проверил още — пошушна му Майкъл в отговор.

Ние сега знаем, че никой не бе ранен. Обаче гърмежът така бе разтърсил въздуха, че Питър бе отнесен далеч над морето, докато Уенди бе тласната нагоре и остана само с Менче-Звънче.

Уенди щеше да направи добре, ако в този момент бе пуснала шапката.

Не знам дали коварната мисъл е хрумнала на феята именно в този момент, или тя е обмисляла плана си през целия път, сега обаче тя изскочи от шапката и започна измамнически да води Уенди към гибел.

Менче-Звънче не беше съвсем зла; или по-точно казано, сега беше съвсем зла, но понякога беше съвсем добра. Феите трябва да бъдат или добри или зли, защото са толкова малки, че за жалост, у тях има място само за едно чувство. Те могат да се променят, но промяната трябва да бъде пълна. Сега тя беше изцяло изпълнена с ревност към Уенди. Разбира се, Уенди не разбираше какво казва феята със сладкото си звънливо гласче и аз мисля, че част от думите й са били ругатни, но гласчето звучеше любезно. При това Менче-Звънче летеше напред-назад, което явно означаваше: „Лети след мен и всичко ще бъде наред“.

Пък и какво друго можеше да направи горката Уенди? Тя повика Питър, Джон и Майкъл, но само ехото й отговори подигравателно. Тя още не знаеше, че Менче-Звънче я мрази свирепо като истинска жена. И така, зашеметена, залитайки, тя следваше феята, която я водеше към гибел.