Джеймз М. Бари
Питър Пан (13)

13.
ВЯРВАШ ЛИ ВЪВ ФЕИ?

Колкото по-бързо разкажем за този ужас, толкова по-добре. Първи се появи от дънера Къдравия. Щом изскочи навън, той се озова в прегръдката на Чекко, който го подхвърли на Смий, който го подхвърли на Старки, който го подхвърли на Бил Джюкс, който го подхвърли на Нудлер — така го мятаха от един на друг, докато той падна пред краката на черния пират. Всички момчета бяха измъкнати от дънерите си по този безмилостен начин и няколко от тях летяха във въздуха едновременно като бали стока, подхвърляни от ръка на ръка.

По различен начин се отнесоха към Уенди, която излезе последна. С иронична учтивост Хук повдигна шапката си, предложи й да го хване под ръка и я заведе до мястото, където пиратите запушваха с парцали устата на момчетата. Той си придаваше такъв важен вид и се държеше тъй изискано, че тя се вцепени и дори не можеше да заплаче: беше си всъщност малко момиченце.

Може да изглежда като клюкарство, ако разгласим това, което не знаете, че в първия миг тя бе очарована от Хук; и ако я издаваме, то е само защото нейната неволна грешка има странни последици. Ако беше отблъснала гордо предложената й ръка (и ние много бихме се радвали да опишем това), щяха да я подмятат във въздуха като другите и тогава Хук вероятно нямаше да присъствува на връзването на момчетата; а ако не бе присъствувал на тази сцена, той нямаше да открие тайната на Дребосъка, а без да научи тайната, нямаше да може след малко да направи нечестния опит да отнеме живота на Питър.

За да не би пленниците да отлетят, пиратите ги вързаха почти сгънати на две, така че колената им опираха до ушите; и за да ги завържат като вързопи, черният пират бе нарязал едно въже на девет равни части. Всичко вървеше добре, докато дойде редът на Дребосъка. Той се оказа подобен на онези вързопи, които те карат да побеснееш — цялата дължина на въжето минава около него, без да остави краища, с които да се върже възел. Разярените пирати го ритаха, както ние ритаме някой прекалено издут вързоп (макар че, честно погледнато, би трябвало да ритаме връвта). Ще ви се стори странно, но Хук им каза да спрат да го ритат. Долната му устна се набръчка, което бе израз на злобно тържество. Докато неговите кучета се потяха, защото всеки път, когато се опитаха да стегнат нещастното момче на едно място, той се издуваше на друго, неговият забележителен ум бе проникнал далеч под външния вид на Дребосъка, търсейки не последиците, а причините; и неговото ликуване показваше, че ги е открил. Дребосъка, пребледнял до ушите, разбра, че Хук е разкрил тайната му, която беше следната: едно тъй подуто момче не може да използува дупка, в която един средно пълен човек би се заклещил. Горкият Дребосък, най-нещастен сега от всички момчета, защото ужасно се боеше за Питър, горчиво се разкайваше за това, което бе извършил. Понеже страшно обичаше да пие вода, когато му беше горещо, той се бе подул до сегашните си размери и вместо да се постарае да изтънее, за да може да мине през своя дънер, той го бе издялал, за да разшири дупката му.

Хук достатъчно разгада тайната на Дребосъка, за да се убеди, че Питър най-после му бе паднал в ръцете. Нито дума за зловещия план, който сега се оформяше в подземните пещери на неговия ум-, не се отрони от устните му; той само даде знак да отнесат пленниците на кораба и да го оставят сам.

Но как да ги пренесат? Както бяха сгънати на две и завързани с въжета, те наистина биха могли да бъдат търкаляни надолу по склона като бурета, обаче по-голямата част от пътя минаваше през тресавище. И пак геният на Хук преодоля трудностите. Той посочи къщичката, построена за Уенди, която можеше да бъде използувана за пренасянето. Децата бяха нахвърляни вътре, четирима здравеняци я вдигнаха на раменете си, останалите се наредиха, запяха в хор омразната пиратска песен, и странното шествие потегли през гората. Не зная дали някое от децата е плакало; ако е плакало, песента е заглушила плача. Но както малката къщичка изчезваше в гората, една чудесна, макар и мъничка струя дим започна да излиза от комина й, сякаш напук на пиратите.

Хук видя струята дим и тя направи лоша услуга на Питър, защото пресуши и капката милост към него, която може би беше останала в гърдите на разярения пират.

Първото нещо, което направи, когато остана сам в бързо спускащата се нощ, беше да отиде на пръсти до дънера на Дребосъка и да се увери, че би могъл да мине през дупката. След това дълго време стоя умислен, захвърлил зловещата си шапка на тревата, за да може лекият вятър, който бе излязъл, да развее косата му и да го освежи. Колкото и да бяха черни мислите му, сините му очи бяха нежни като цвят на зимзелен. Той напрегнато се мъчеше да долови някакъв звук под земята, но долу беше така тихо, както горе. Подземната къщичка изглеждаше съвършено празна. Спеше ли момчето, или го чакаше под дънера на Дребосъка с кама в ръка?

Единственият начин да разбере това беше да слезе долу. Хук съблече сюртука си и тихо го пусна на земята. После, хапейки устни, докато на тях се появи гадната му кръв, той стъпи в отвора. Хук беше храбър мъж, но все пак трябваше да спре за миг и да избърше потта от челото си, която капеше като восък от свещ. След това безшумно се спусна в неизвестността.

Озова се невредим на долния край на дънера и застана тихо, поемайки си дълбоко дъх, защото гърдите му бяха останали почти без въздух. Очите му постепенно свикнаха с полумрака и той почна да различава някои неща в подземното жилище. Обаче единственият предмет, на който се спря жадният му поглед — предмет, тъй дълго търсен и най-пос-ле намерен — беше голямото легло. На леглото лежеше Питър, заспал дълбоко.

След като децата си тръгнаха, Питър продължи известно време да свири весело на флейтата си, без да подозира каква трагедия се разиграва горе. Очевидно той напразно се опитваше да докаже на себе си, че никак не му е мъчно. После реши да не си взема лекарството, за да ядоса Уенди. След това легна на леглото върху завивката, за да я наскърби още повече; защото тя винаги го завиваше с одеялото и казваше, че човек не знае дали няма да му стане студено, когато превали нощта. Най-после едва не заплака; но изведнъж му мина през ум колко би се възмутила Уенди, ако вместо да плаче, той се смее. И затова се изсмя високомерно и както се смееше, внезапно заспа посред смеха си.

Понякога, макар и не често, той сънуваше; и тези сънища бяха по-мъчителни от сънищата на другите момчета. Не можеше да се откъсне от тях, въпреки че с часове жално стенеше в съня си. Тези сънища бяха, смятам, във връзка със загадката на живота му. В такива случаи Уенди имаше обичай да го вдига от леглото и да го слага на скута си, като го успокоява по много сладък начин, който сама си бе измислила; и когато той престанеше да стене, тя бързо го поставяше на леглото, преди да се е събудил напълно, за да не разбере в какво унизително положение е бил.

Но сега той беше заспал и не сънуваше. Едната му ръка висеше от леглото, единият му крак бе сгънат и несвършената част от смеха му бе останала на устните му, които бяха разтворени и между тях се виждаха малките бисерчета.

Така беззащитен го завари Хук. Той стоеше мълчалив при долния отвор на пъна и гледаше своя неприятел на другия край на стаята. Дали някакво чувство на състрадание не смути мрачната му гръд? Този човек не беше изцяло лош: обичал цветя (така са ми казвали) и хубава музика (свирел доста добре на клавесин); и нека признаем открито, иди-личната картина го развълнува дълбоко. Под влияние на зърното добро, което още съществуваше в него, той щеше, макар и неохотно, да се изкачи обратно през дупката на дънера, ако не беше едно нещо, което го вбеси.

Задържа го дръзкият вид, който Питър имаше, дори когато спеше. Отворената уста, отпуснатата ръка, сгънатото коляно, всички те, взети заедно, бяха такова олицетворение на дързост, каквото, нека се надяваме, няма никога да се мерне пред очи, тъй чувствителни към подобно оскърбление. Те превърнаха сърцето на Хук в камък. Ако неговата ярост избухнеше и го разкъсаше на сто къса, всички късове биха полетели към спящото момче.

Макар че единствената лампа осветяваше слабо леглото, Хук стоеше в тъмнина и при първата си безшумна стъпка напред той откри преграда — вратата пред долния край на дънера. Тя не затваряше отвора до горе и той гледаше над нея. Наведе се над вратата, за да намери пипнешком резето, но то се оказа много ниско. Хук не можа да го достигне и това го разяри. Тогава размътеният му ум реши, че изразът на лицето на Питър и позата му са станали още по-предизвикателни. Той заблъска вратата и дори се хвърли върху нея с цялата си тежест. Нима в края на краищата врагът му ще се изплъзне?

Но какво е това? Червеното петно в окото му бе зърнало кратунката на Питър, поставена на една полица, която можеше лесно да достигне. Той веднага се сети какво съдържа малката кратунка; сега спящото момче е в негова власт, реши той.

Понеже се страхуваше, че може да бъде заловен жив, Хук винаги носеше със себе си отрова, за да може да се самоубие, преди да го обесят. У него бяха попадали много пръстени, в които бе скрита смъртоносна отрова; той сам бе смесил тези отрови и ги бе варил, докато се получи една жълта течност, съвършено непозната на лекарите, която вероятно беше най-силната отрова на света.

Сега той капна пет капки от нея в кратунката на Питър. Ръката му се разтрепера, но по-скоро от радост, отколкото от срам. Докато отмерваше капките, той не погледна към Питър, но не защото се страхуваше, че може да му стане жал за момчето; просто се страхуваше, че може да разлее отровата. След това хвърли тържествуващ и злорад поглед на жертвата си, обърна се и с гърчене едва се измъкна през тесния отвор на дънера. Когато изскочи на земята, той приличаше на самия дух на злото, излизащ от дупката си. Нахлупи шапката си и небрежно я кил-на над ухото; после се загърна с плаща си, като вдигна единия му край, сякаш за да скрие лицето си от нощта, от която той бе най-черната част, и мърморейки странно на самия себе си, започна да се промъква между дърветата.

Питър продължаваше да спи. Светлината затрептя и угасна; стаята потъна в мрак; но той все още спеше. Трябва да е било не по-малко от десет часа (по часовника на крокодила), когато той внезапно се събуди и седна на леглото си; не знаеше какво го е събудило. Тогава чу, че някой тихо и предпазливо чука на вратата на неговото дърво.

Почукването бе тихо и предпазливо, но в пълната тишина то прозвуча зловещо. Питър намери пипнешком камата си и я сграбчи здраво в ръка. След това извика:

— Кой чука?

Дълго време нямаше никакъв отговор и после отново се почука.

— Кой си ти?

Никакъв отговор.

Питър се развълнува, но той обичаше вълненията. С два скока той стигна до своята врата. За разлика от вратата на Дребосъка, неговата врата закриваше отвора напълно, така че нито той, нито онзи, който беше отвън, не можеше да погледне над нея.

— Няма да отворя, ако не се обадиш — извика Питър.

Най-после посетителят заговори със сладък глас, подобен на звън на мъничка камбанка.

— Пусни ме да вляза, Питър.

Беше гласът на Менче-Звънче и той бързо дръпна резето. Тя влетя възбудено в стаята със зачервено лице и опръскана с кал рокля.

— Какво има?

— О, никога не можеш да отгатнеш — извика тя и му предложи да опита три пъти да познае какво се бе случило.

— Казвай бързо! — кресна той.

С едно граматически неправилно изречение, дълго като онези панделки, които фокусниците вадят от устата си, тя му каза, че пиратите са отвлекли Уен-ди и момчетата.

Сърцето му подскачаше нагоре-надолу, докато слушаше. Уенди вързана и отнесена на пиратския кораб! Тя, която обичаше всичко да бъде чисто и изрядно!

— Аз ще я спася! — извика той и скочи да грабне оръжията си. Но както скачаше, той се сети да направи нещо, което ще я зарадва: да изпие лекарството си.

Ръката-му сграбчи смъртоносната кратунка.

— Не! — изпищя Менче-Звънче, която бе чула какво си мърмори Хук, докато минаваше през гората: той радостно си шепнеше, че Питър моментално ще умре от отровата.

— Защо не?

— Защото вътре има отрова.

— Отрова? Че кой ще я сложи в кратунката?

— Хук.

— Не ставай глупава. Как може Хук да слезе тук?

Уви! Менче-Звънче не можеше да обясни това, защото дори тя не знаеше тайната на дънера на Дребосъка. Въпреки това думите на Хук не оставяха място за съмнение: в кратунката имаше отрова.

— Освен това — рече Питър, който напълно вярваше в собствените си думи, — аз не съм спал.

Той вдигна кратунката. Сега не беше време за думи, а за дела. Със светкавична бързина Менче-Звънче литна между кратунката и устните му и изпи отровата до дъно.

— Хей, Менче, как посмя да ми изпиеш лекарството?

Но тя не отговори; вече се олюляваше във въздуха.

— Какво става с тебе? — извика Питър, внезапно изплашен.

— Отровена съм, Питър — отвърна тя тихо — и сега ще умра.

— О, Менче, за да ме спасиш ли го изпи?

— Да.

— Но защо, Менче?

Крилцата й едва я носеха вече, но в отговор тя кацна на рамото му и го ухапа нежно по брадичката. След това пошепна на ухото му:

— Глупак!

После, залитайки, тя се прибра в своето жилище и легна на леглото.

Главата на Питър закри почти напълно отвора на стаичката й, когато, изпаднал в отчаяние, той коленичи пред нея. С всеки изминал миг светлината на Менче-Звънче ставаше по-слаба и той знаеше, че щом тя изгасне, феята ще бъде мъртва. Неговите сълзи толкова харесваха на Менче-Звънче, че тя протегна хубавата си ръка, за да падат те върху пръстите й.

Гласът й бе толкова слаб отначало, че той не можеше да разбере думите и. После започна да разбира. Тя казваше, че може да се спаси, ако децата вярват във феи.

Питър протегна ръце. Около тях нямаше деца, но беше нощ и той се обърна към всички деца, които сънуваха Небивала земя, и които следователно бяха по-близо до нея, отколкото си мислите — момчета и момичета по пижами и нощници и голи индианчета в кошници, окачени по дърветата.

— Вярвате ли във феи? — извика той.

Менче-Звънче седна в леглото си почти бодро, за да чуе каква ще бъде съдбата й. Стори й се, че чува отговори „да, да“, но не беше съвсем сигурна.

— Какво чуваш? — попита тя.

— Ако вярвате — викна им той, — пляскайте с ръце. Не оставяйте Менче-Звънче да умре.

Много деца пляскаха с ръце.

Някои не пляскаха.

А някои зверчета дори го освиркаха.

Ръкопляскането изведнъж престана, като че ли безброй майки изтичаха в безброй детски стаи, за да видят какво за бога става там. Но Менче беше спасена. Най-напред гласът й стана по-силен; после скочи от леглото; и най-сетне полетя из стаята, по-весела и по-нахална от преди. Тя и не помисли да благодари на децата, които вярваха във феи, но много би искала да намери онези, които подсвиркваха.

— А сега да вървим да спасим Уенди!

Месецът плуваше сред облаците на небето, когато Питър, опасан с оръжие и облечен съвсем леко, изскочи от дънера си и започна да търси пиратите. Нощта не беше такава, каквато би искал. Той се надяваше, че ще може да лети ниско над земята, така че нищо да не убегне от погледа му; но с тази луна, която ту се показваше иззад облаците, ту се скриваше зад тях, да лети ниско означаваше да влачи сянката си през дърветата и така да раз-буди птиците и да даде възможност на наблюдаващия неприятел да разбере, че той е вече на крак.

Сега съжаляваше, че бе дал на птиците в острова такива странни имена, поради което те бяха станали диви и човек трудно можеше да се доближи до тях.

Питър нямаше избор освен да бърза напред по начина, по който се движат червенокожите; за щастие той отдавна бе възприел техните бойни навици. Но в каква посока да върви, щом не е сигурен, че децата са били отведени на кораба? Плиткият сняг, който бе природа се бе смълчала от ужаса на скорошното клане. Питър бе научил децата на някои неща, полезни за живота в гората — сам ги бе научил от Тигрова Лилия и Менче-Звънче — и бе сигурен, че когато се озоват в отчаяно положение, те няма да забравят тези неща. Ако му се удаде случай, Дребосъка ще остави белези по дърветата, Къдравия ще пуща семенца, а Уенди ще изпусне кърпичката си на някое видно място. Но трябваше да се съмне, за да може да търси такива знаци, а той нямаше време да чака.

Крокодилът му пресече пътя, но освен него наоколо нямаше никакво живо същество, никакъв звук, никакво движение; Питър обаче знаеше добре, че внезапна смърт може да го чака при следното дърво или да го дебне отзад.

Той изрече страшна клетва: „Този път смърт — или за Хук, или за мен!“

Запълзя като змия; после се изправи и изтича бързо през една полянка, осветена от месеца. Сложил бе пръст на устните си и стискаше камата с другата си ръка. Беше ужасно щастлив.