Лоръл К. Хамилтън
Престъпни удоволствия (8)

8

Гледах след таксито на Кетрин, докато изчезна зад ъгъла. Тя нито се обърна, нито ми махна, нито заговори. Утре щеше да се събуди с мътни спомени. Просто прекарана с момичетата нощ на забавления…

Щеше ми се да знам, че е в безопасност и участието й в историята приключва, но знаех, че не е вярно. Във въздуха се носеше плътно ухание на дъжд. Уличните лампи се отразяваха в тротоара. Направо беше трудно да се диша. Сейнт Луис през лятото. Чудничко.

— Да вървим, а? — предложи Жан-Клод.

Стоеше до мен и бялата му риза сияеше в мрака. Не личеше влажността да го притеснява. Обри беше спрял в сенките до входа. Осветяваше го единствено пурпурният неон на табелата на клуба. Ухили ми се — лицето му беше боядисано в червено, тялото тънеше в сенките.

— Малко е пресилено, Обри! — обадих се.

Усмивката му трепна.

— Какво искаш да кажеш?

— Приличаш на Дракула от евтин филм!

Той се спусна по стъпалата с онова леко съвършенство, което притежават само наистина древните. Уличните лампи показаха, че изражението му е напрегнато, а ръцете — свити в юмруци.

Жан-Клод пристъпи пред него и заговори тихо — нещо като успокоителен шепот. Обри се извърна с конвулсивно потръпване и се понесе по улицата.

Жан-Клод се обърна към мен.

— Ако продължаваш да го дразниш, ще стигнеш до момента, в който няма да мога да го укротя. И тогава ще умреш.

— Смятах, че в задълженията ти влиза да ме опазиш жива за този Николаос!

Той се намръщи.

— Така е, но няма да умра, за да те защитя! Разбираш ли го?

— Вече да.

— Добре. Да тръгваме? — Той махна към тротоара в посоката, накъдето бе изчезнал Обри.

— Ще вървим пеша ли?

— Не е далеч! — подаде ми ръка.

Втренчих се в нея и поклатих глава.

— Нужно е, Анита! Иначе нямаше да те моля!

— Защо пък да е нужно?

— Тази нощ трябва да остане в тайна от полицията, Анита. Хвани ме за ръката и се престори на очарована жена с нейния вампир-любовник. Това ще обясни кръвта по блузата ти. Ще обясни и къде отиваме, а също и защо.

Все още протягаше ръка — бледа и тънка. Пръстите му не потрепваха, нямаше движение, сякаш можеше да стои в тази поза цяла вечност. Всъщност сигурно можеше.

Хванах го за ръката. Дългите му пръсти се свиха върху китката ми. Тръгнахме, дланта му — съвсем неподвижна в моята. Усещах пулса си да напира в кожата му. Неговият постепенно ускори, за да съвпадне с моя. Вече усещах кръвообръщението му като свое второ сърце.

— Ял ли си тази вечер? — попитах съвсем тихичко.

— Не можеш ли да отгатнеш?

— При теб просто не успявам!

С ъгълчето на окото си го видях да се усмихва.

— Поласкан съм!

— И никога не отговаряш на въпросите ми!

— Не — отвърна той.

— Не, не ми отговаряш или не, не си ял?

Той се извърна към мен, както си вървяхме. По горната му устна блестеше пот.

— Как смяташ, ma petite? — гласът му бе възможно най-тих шепот.

Тръснах ръка и се опитах да се измъкна, макар да знаех, че е глупаво и че няма да стане. Хватката му се стегна и той ме стисна така, че изпъшках. А дори не влагаше кой знае какво усилие.

— Не се бори с мен, Анита! — езикът му се плъзна по горната устна. — Борбата е… възбуждаща.

— Защо не си хапнал преди това?

— Беше ми наредено да не ям.

— Защо?

Не ми отговори. Заваля дъжд. Лек и прохладен.

— Защо? — повторих.

— Не знам… — гласът му почти се губеше в тихото плискане на дъжда. Ако ставаше дума за някой друг, бих си помислила, че се страхува.

Хотелът беше висок и тесен, построен от истински тухли. Табелата над входа сияеше в синьо и съобщаваше, че „има свободни места“. Никакви други надписи. Нищо, което да ти подскаже как се нарича това чудо или дори какво точно е. Само, че има свободни места.

Дъждът блестеше по косата на Жан-Клод като черни диаманти. Блузата ми беше прилепнала по тялото. Кръвта започваше да се измива. Студената вода е идеалното средство против пресни кървави петна.

Зад ъгъла зави полицейска кола. Напрегнах се. Жан-Клод ме придърпа към себе си. Подпрях се на гърдите му, за да не се докоснат телата ни. Сърцето му подскачаше под дланта ми.

Полицейската кола се движеше съвсем бавно. Из сенките зашари лъч на фенерче. Най-редовно обхождаха Квартала. За туризма не е полезно, ако най-голямата ни атракция попилява туристите.

Жан-Клод ме хвана за брадичката и ме обърна към себе си. Опитах се да се дръпна, но пръстите му се забиха до костта.

— Не се бори с мен!

— Не искам да те гледам в очите!

— Имаш честната ми дума, че няма да се опивам да те омагьосвам. Тази нощ спокойно можеш да ме гледаш в очите. Кълна се! — Той погледна към полицейската кола, която още приближаваше към нас. — Ако полицията се намъкне в това, не бих могъл да обещая какво ще стане с приятелката ти!

Насилих се да се отпусна в обятията му и да притисна тяло към неговото. Сърцето ми блъскаше здраво, сякаш бях тичала. След това осъзнах, че онова, което чувам, не е моето сърцебиене. Пулсът на Жан-Клод препускаше през тялото ми. Чувах го, усещах го, направо можех да го стисна за сърцето. Втренчих се в лицето му. Очите му бяха с най-тъмносиния цвят, който съм виждала, съвършени като небето в полунощ. Бяха тъмни и живи, но не забелязах следа от усещането за потъване, за придърпване. Бяха си просто очи.

Наведе се към мен. Прошепна:

— Кълна се!

Канеше се да ме целуне. Не исках такова нещо! Но не исках и полицията да спира и да ни разпитва. Не исках да обяснявам кървавите петна и скъсаната блуза. Устните му се поколебаха над устата ми. Сърцето му биеше шумно в ушите ми, неговият пулс се ускоряваше, а дишането ми бе накъсано от жаждата му.

Устните му бяха като коприна, езикът — бърза влага. Опитах се да се дръпна и открих, че е подпрял главата ми с ръка, притискайки устата ми към себе си.

Фенерчето ни освети. Отпуснах се върху Жан-Клод и го оставих да ме целува. Устите ни се долепиха. Езикът ми откри гладката твърдост на кучешките му зъби. Дръпнах се и той ме пусна. Притисна лицето ми към гърдите си, ръката му беше като стоманена пружина върху гърба ми и ме натискаше непрестанно. Той трепереше и то не от дъжда.

Дишането му беше накъсано, сърцето му подскачаше под кожата точно до бузата ми. Мазно-грапав, белегът му от изгаряне опираше в лицето ми.

Гладът на вампира се изля върху мен като жесток прилив — като горещ полъх. Досега ме беше предпазвал от него.

— Жан-Клод! — Не се опитвах да прикривам страха в гласа си.

— Тихо! — през тялото му пролази тръпка. Изпъшка шумно. Пусна ме толкова рязко, че се олюлях.

Отстъпи встрани от мен и се облегна на една паркирана кола. Обърна лице срещу дъжда. Още чувствах пулса му. Никога досега не бях усещала толкова остро сърцебиенето си, притока на кръв през вените… Стегнах се — да треперя под топлия дъжд!

Полицейската кола беше изчезнала в мрака на улицата. След около пет минути Жан-Клод се изправи. Вече не усещах сърцебиенето му, а моето собствено сърце туптеше бавно и равномерно. Каквото и да се бе случило, вече приключи.

Той ме подмина и подвикна през рамо:

— Ела, Николаос ни чака вътре!

Последвах го през вратата. Не се опита да ме хваща за ръка. Всъщност стояхме далеч един от друг, докато се влачех след него през малкото квадратно фоайе. Зад бюрото на рецепцията седеше човек — мъж. Вдигна очи от списанието, което четеше. Стрелна с поглед Жан-Клод, после мен. Изгледа ме похотливо.

Озъбих му се. Той сви рамене и се върна към списанието си. Жан-Клод пъргаво се изкачи по стълбите, без да ме чака. Дори не погледна назад. Може би чуваше стъпките ми зад себе си или просто не го беше грижа дали ще го последвам.

Предположих, че вече не се преструваме на любовници. Колко забавно! Бях почти готова да кажа, че един вампир-повелител си няма вяра, когато е около мен.

Озовахме се в дълъг коридор с врати от двете страни. Жан-Клод вече влизаше в една от стаите. Приближих полека. Отказвах да се разбързам. Който и да ме чакаше, нека си чака.

В стаята имаше легло, шкафче с лампа и три вампира: Обри, Жан-Клод и странна женска вампирка. Обри стоеше в далечния ъгъл, близо до прозореца. Усмихваше ми се. Жан-Клод беше до вратата. Женската се изтягаше на леглото. Изглеждаше точно както следва да изглежда един вампир. Дългата, права черна коса струеше по раменете й. Роклята й беше дълга и черна. Носеше високи черни ботуши с три пръста токчета.

— Погледни ме в очите! — нареди тя.

Стрелнах я с поглед, преди да се овладея и след това се втренчих в пода пред себе си.

Тя се засмя — със същата плътност и пищност като Жан-Клод. Звук, който направо можеш да докоснеш с ръка.

— Затвори вратата, Обри! — нареди. Произнасяше „р“ то плътно и с някакъв акцент, който не разпознах.

Обри се отърка в мен, докато затваряше вратата. Застана отзад, там където не можех да го виждам. Пристъпих, за да се обърна гърбом към единствената незаета стена, така че всичките да са ми под око — нищо че това нямаше да ми е от голяма полза.

— Боиш ли се още? — попита Обри.

— Кървиш ли още? — поинтересувах се аз.

Той скръсти ръце над кървавото петно на ризата си.

— Ще видим кой ще кърви, когато утрото настъпи!

— Обри, не се дръж глупаво! — вампирката на леглото се изправи.

Токчетата й изтракаха по голия под. Тя ме заобиколи и се наложи да се боря с желанието да се въртя, за да ми е под око. Засмя се отново, сякаш знаеше какво правя. Попита:

— Значи искаш да гарантирам безопасността на приятелката ти?

Върна се и седна изящно на леглото. Голата, олющена стая изглеждаше някак още по-зле, когато тя се намираше в нея със своите кожени ботуши за поне двеста долара.

— Не — отвърнах.

— Нали това искаше, Анита? — попита Жан-Клод.

— Казах, че искам гаранция от господаря на Обри.

— Говориш с господарката ми, момиче!

— Не, не говоря!

В стаята внезапно се възцари мъртвешка тишина. Чувах как нещо чегърта вътре в стената. Налагаше се да вдигна очи, за да се убедя, че вампирите още са си тук. Всички те бяха напълно неподвижни — като статуи, без следа от движение или дишане, или живот. И тримата бяха толкова ужасно стари…, но нито един — достатъчно стар, че да е Николаос.

— Аз съм Николаос — заяви жената с примамлив глас, който изпълни стаята. Щеше ми се да й повярвам, но не би.

— Не — отвърнах. — Ти не си господар на Обри! — рискувах да я погледна в очите. Бяха черни и се ококориха изненадано, когато се обърнах към нея. — Много си стара и си наистина добра, но не си достатъчно възрастна или силна, за да господстваш над Обри.

Жан-Клод се обади:

— Казах ти, че ще те прозре!

— Млъкни!

— Играта свърши, Тереза! Тя знае.

— Само защото ти си й казал.

— Я им обясни как научи, Анита!

Свих рамене.

— Усещам я погрешно. Просто не е достатъчно стара. От Обри идва повече усещане за сила, отколкото от нея. Така не е правилно!

— Все още ли настояваш да говориш с господаря ни? — попита жената.

— Все още искам гаранции, че приятелката ми е в безопасност! — огледах стаята и всеки от тях поотделно. — И тези глупави игрички започнаха да ми омръзват!

Обри внезапно тръгна към мен. Всичко премина на забавен кадър. Нямаше време за страх. Опитах се да отстъпя, като знаех, че няма къде да ида.

Жан-Клод се втурна към него с протегнати ръце. Нямаше да успее навреме.

Ръката на Обри изникна от нищото и ме улучи в рамото. Ударът ми изкара всичкия въздух и ме отпрати назад. Гърбът ми се удари в стената. Главата ми се чукна здраво миг по-късно. Светът притъмня. Плъзнах се надолу по стената. Не можех да дишам. Малки бели искрици танцуваха в здрача. Причерня ми. Пльоснах се на пода. Изобщо не болеше. Борех се да дишам, докато гърдите ми се запалиха и мракът отнесе всичко наоколо.