Лоръл К. Хамилтън
Престъпни удоволствия (47)

47

Николаос затанцува около зомбито. Полата на пастелнорозовата й рокля се вихреше около нея. Голямата, розова панделка в косата й подскачаше, щом тя се завърташе с разтворени ръце. Слабите й крака бяха обути в бял клин. Обувките й бяха бели, с розови носове.

Спря, задъхана и засмяна. По бузите й изби розовина, очите й блестяха. Как го постигаше?

— Изглежда много жив, нали? — Обиколи го и прокара длан по рамото му. Филип се дръпна, следвайки с ужасен поглед всеки неин жест. Помнеше я. Бог да ни е на помощ. Помнеше я!

— Искаш ли да видиш танца му? — попита вампирката.

Надявах се, че не съм я разбрала. Постарах се да си придам каменно изражение. Сигурно съм успяла, защото тя се обърна към мен и сложи ръце на кръста си.

— Е — попита, — искаш ли да видиш изпълнението на любовника си?

Преглътнах киселината в гърлото си. Май щеше да е по-добре да повърна в лицето й. Това би й послужило за урок.

— С теб ли? — попитах.

Тя се плъзна към мен и сплете пръсти зад гърба си.

— Може и с теб. По твой избор!

Направо бе завряла лице в моето. Дявол да го вземе, очите й бяха толкова ококорени и невинни, че направо приличаше на светотатство.

— И двете не ми звучат съблазнително — признах.

— Колко жалко! — тя се върна странешком при Филип.

Той беше гол и загорялото му тяло още бе красиво. Какво са няколко белега повече?

— Не си знаела, че ще дойда — тогава защо си възкресила Филип? — полюбопитствах.

Николаос се завъртя на токчетата на малките си обущета.

— Вдигнахме го, за да се опита да убие Обри. Зомбитата — жертви на убийство, са извънредно забавни, когато се опитват да умъртвят убиеца си. Смятахме да го пуснем да си опита късмета, докато Обри още спи. Той може да се движи, ако го обезпокоите… — тя погледна към Едуард. — Но, както виждам, вече сте открили този факт…

— Щяла си да оставиш Обри пак да го убие! — възкликнах.

Господарката кимна и залюля глава.

— Ахммм…

— Кучка такава!

Бърчард заби дулото на пушката в корема ми и паднах на колене. Давех се, опитвайки се да дишам. Не ми помогна много.

Едуард се взираше много настоятелно в Закари, който държеше пистолета на нивото на гърдите си. На такова разстояние не е нужно да си добър стрелец, нито дори да имаш късмет. Дръпнеш ли спусъка, убиваш някого. Бум.

— Мога да те накарам да правиш, каквото си поискам — обади се Николаос.

Нов прилив на адреналин се вля във вените ми. Много ми идваше. Повърнах в ъгъла. От нерви, пък и от твърде силния удар с пушка в корема. Нервите ме тресяха отпреди — това с пушката беше просто допълнение.

— Тц-тц — обади се Николаос. — Чак толкова ли те плаша?

Най-сетне успях да се изправя.

— Да — признах. Защо да го отричам?

Тя плесна с ръце.

— Олеле-мале! — изражението й внезапно се смени, като скорости на кола. Малкото момиченце изчезна и дори розовата, пищна рокличка не можеше да го върне. Сега лицето на Николаос изглеждаше по-слабо и чуждо. Очите й бяха като големи езера, в които да се удавиш. — Чуй ме, Анита! Усети мощта ми във вените си!

Стоях си, взирах се в пода и имах чувството, че студен вятър брули кожата ми. Изчаквах нещо да трепне в душата ми. Силата й да ме помете и да ме отнесе. Не последва нищо.

Вампирката се намръщи. Малкото момиченце се завърна.

— Ухапах те, съживителке! Би трябвало да пълзиш при една моя дума! Какво си направила?

Промърморих кратка, чистосърдечна молитва и й отговорих:

— Светена вода.

Тя се озъби:

— Този път ще те държим при нас до след третото ухапване! Ще заемеш мястото на Тереза. Вероятно тогава ще проявиш по-голяма готовност да търсиш кой убива вампирите!

Борех се със себе си да не погледна към Закари. Не защото не исках да го издам. Щях да го сторя и просто чаках подходящия момент, когато новината щеше да ни е от полза. Вероятно така щях да допринеса за смъртта на съживителя, но надали щях да разкарам Бърчард или Николаос, а Закари беше най-безопасното създание в цялата зала.

— Не мисля, че ще стане — отвърнах.

— О, обзалагам се на обратното, съживителке!

— Предпочитам да умра.

Вампирката разтвори широко ръце:

— Но аз искам да умреш, Анита! Искам те мъртва!

— Значи сме квит — обадих се.

Тя се изкиска. Зъбите ме заболяха от този звук. Ако наистина искаше да ме измъчва, беше достатъчно само да ме затвори в една стаята със себе си и да се смее. Това вече щеше да е истинско мъчение.

— Хайде, момчета и момичета, да поиграем в тъмницата! — Николаос поведе процесията.

Бърчард ни махна да я последваме. Двамата със Закари вървяха отзад, с оръжията в ръце. Филип стоеше несигурно в средата на залата и ни гледаше как потегляме.

Николаос се провикна през рамо:

— Нека ни последва, Закари!

Съживителят нареди:

— Хайде, Филип, след мен!

Танцьорът се обърна и тръгна след нас, все още с несигурен и не съвсем фокусиран поглед.

— Хайде — подкани ме Бърчард. Вдигна заплашително пушката и аз тръгнах.

Преходът до вратата на тъмницата не беше кой знае колко дълъг. Ако се канеха да ме оковат за стената, щях да ги нападна. Щях да ги накарам да ме убият. Следователно щеше да е по-добре да атакувам Закари. Бърчард можеше да ме рани или да ме прати в безсъзнание, а това би било много, много лош вариант.

Николаос ни поведе надолу по стълбите. Какъв ден за парад! Филип ни следваше, но вече се озърташе и наистина виждаше. Застина, втренчен в мястото, където Обри го беше убил. Протегна ръка и докосна стената. Сви юмрук, търкайки пръсти във възглавничката на дланта си, сякаш усещаше нещо. Посегна към врата си и напипа белега. Изпищя. Ехото отекна.

— Филип! — казах.

Бърчард ме бутна назад с пушката. Филип се сви в ъгъла, скри лице и обгърна коленете си с ръце. Хленчеше високо и пронизително.

Николаос се засмя.

— Стига, стига! — тръгнах към танцьора и Бърчард ме удари с пушката в гърдите. Изкрещях в лицето му: — Застреляй ме, застреляй ме, мътните те взели! Все ще е по-добре от това!

— Стига! — обади се Николаос. Приближи се до мен и аз отстъпих. Тя продължи напред, изблъсквайки ме докато не се озовах до стената. — Не искам да стрелят по теб, Анита, но искам да страдаш. Ти уби Уинтър с малкото си ножле. Нека видим колко си добра в действителност! — тя се отдалечи от мен. — Бърчард, върни й ножовете!

Той нито се поколеба, нито попита защо. Просто дойде при мен и ми ги връчи с дръжките напред. И аз не задавах въпроси. Просто ги взех.

Николаос внезапно се озова до Едуард. Той се помъчи да се дръпне.

— Убий го, ако пак мръдне, Закари!

Съживителят се приближи с прицелен пистолет.

— Коленичи, смъртни!

Едуард не го стори. Погледна към мен. Николаос го ритна в сгъвката на коляното достатъчно силно, за да го накара да изпъшка. Той падна на едно коляно. Вампирката сграбчи дясната му ръка и я издърпа зад гърба. С другата си ръчица го стисна за врата.

— Ще ти разкъсам гърлото, ако мръднеш, човече. Напипвам пулса ти — като биеща в дланта ми пеперудка е! — тя се засмя и изпълни помещението с топъл, веселяшки ужас. — А сега, Бърчард, покажи й какво означава да боравиш с нож!

Слугата на господарката отиде до отсрещната стена. Вратата се намираше непосредствено над него, на горната площадка на стълбите. Той положи пушката на пода, разкопча сбруята на меча си и също го остави до огнестрелното оръжие. След това извади дълъг нож с почти триъгълно острие.

Направи няколко бързи упражнения за раздвижване на мускулите, а аз стоях и го зяпах.

Знам как се използва нож. Хвърлям добре — упражнявала съм се. Повечето хора се боят от ножовете. Ако имаш желание да накълцаш някого, хората се страхуват от теб. Бърчард не беше като повечето хора. Приведе се леко, стиснал ножа хлабаво, но здраво в дясната си ръка.

— Пребори се с Бърчард, съживителке, иначе този тук умира! — Николаос дръпна здравата ръката на Едуард, но той не извика. Тя можеше да му извади рамото, а той дори не трепна.

Върнах ножа си обратно в канията на дясната китка. Боят с ножове в двете ръце може и да изглежда зловещо, но всъщност така и не го овладях. Повечето хора не успяват. Хей, Бърчард също не държеше два ножа!

— До смърт ли се бием? — попитах.

— Няма да успееш да убиеш Бърчард, Анита. Колко глупаво. Той само ще те пореже. Нека вкусиш острието, нищо сериозно. Не искам да губиш прекалено много кръв! — В тона на вампирката се долавяше потисната веселост, която после изчезна. Гласът й изпълни тъмницата като огнен порив: — Искам да видя кръвта ти!

Страхотно.

Бърчард започна да ме обикаля, а аз държах стената откъм гърба си. Той ме нападна и ножът блесна. Удържах позицията си, избегнах острието и замахнах към него, докато се оттегляше. Моят нож улучи само въздуха. Слугата стоеше извън обсега ми и ме гледаше. Притежаваше шестстотингодишен опит, плюс-минус. Аз не можех да го победя. Не бях изживяла и една десета от този срок.

Той се усмихна. Кимнах му леко. Той ми кимна. Знак на уважение между двама бойци, може би. Или пък си играеше с мен. На кое бихте заложили, а?

Ножът му внезапно се стрелна, порязвайки ръката ми. Замахнах отвън навътре и го улучих в корема. Той ми се нахвърли, вместо да отскочи. Избегнах острието и се отлепих от стената. Бърчард се ухили. По дяволите, искаше да ме изкара на открито. Неговият обхват беше два пъти колкото моя.

Болката в ръката ми бе остра и силна. Но на плоския му стомах се виждаше лека пурпурна чертичка. Усмихнах му се. Той присви очи само за миг. Дали могъщият войн бе неспокоен? Надявах се.

Отдръпнах се от него. Това беше глупаво. Щяхме да умрем, къс по къс, и двамата. Тогава защо да си играя? Нападнах Бърчард и замахнах. Сварих го неподготвен и той даде заден. Повторих огледално позата му и започнахме да се обикаляме.

Междувременно казах:

— Знам кой е убиецът!

Бърчард вдигна вежди. Николаос се обади:

— Какво каза току-що?

— Знам кой убива вампирите!

Бърчард внезапно замахна към ръката ми и разряза ризата. Не ме заболя. Той си играеше с мен.

— Кой е? — попита Николаос. — Кажи ми, иначе ще убия този смъртен!

— Естествено — съгласих се.

Закари изврещя:

— Не! — и се обърна да стреля по мен. Куршумът изсвистя над главата ми. И двамата с Бърчард се проснахме на пода.

Едуард изпищя. Понадигнах се да хукна към него. Ръката му бе извита под странен ъгъл, но беше жив.

Пистолетът на Закари стреля още два пъти. Накрая Николаос му го взе и го хвърли на пода. Сграбчи съживителя и го притисна към себе си, превивайки го в кръста, сякаш го гушкаше. Сведе рязко глава. Закари изпищя.

Бърчард се надигна на колене, за да гледа представлението. Забих ножа си в гърба му. Потъна чак до дръжката, преди да се удари в кост. Гърбът на слугата се скова, той се пресегна назад в опит да извади острието. Не изчаках да видя дали ще успее. Извадих другия си нож и го забих отстрани в гърлото му. По ръката ми плисна кръв, когато издърпах оръжието. Ударих още веднъж и слугата полека се свлече по очи.

Николаос захвърли Закари на пода и се обърна с изплескано в червено лице. Предницата на розовата й рокля беше пурпурна. Гърлото на съживителя зееше разкъсано. Той лежеше задъхан на пода, но още мърдаше и беше жив.

Вампирката се втренчи в тялото на Бърчард, после изпищя — див вой на банши, който трептеше и отекваше в стените. Втурна се към мен с протегнати ръце. Хвърлих ножа си, но тя го отблъсна. Удари ме, инерцията й ме повали на пода и тя се възкачи върху мен. Все още пищеше, без да спира. Изви главата ми настрани. Никакви номера на ума, само груба сила.

Изпищях:

— Нееееее!

Някакъв пистолет стреля и Николаос трепна — веднъж, два пъти… Изправи се и усетих вятъра. Носеше се през помещението като порив в началото на буря.

Едуард се облягаше на стената, стиснал изтървания от Закари пистолет.

Вампирката се хвърли към него и той изпразни пълнителя в крехкото й тяло. Тя дори не трепна.

Седнах и проследих напредването й към Едуард. Той я замери с празния пистолет. Тя внезапно го връхлетя и го събори на пода.

Мечът лежеше на земята и беше дълъг почти колкото моя ръст. Извадих го от канията. Тежък и странен, влечеше ръката ми надолу. Вдигнах го над главата си, отпуснах плоската страна на острието на рамо и хукнах към Николаос.

Тя отново нареждаше с онзи висок, напевен глас:

— Ще те направя мой, смъртни! Мой!

Едуард изврещя. Не виждах добре причината. Вдигнах меча и тежестта му ме повлече надолу и настрани, точно както планирах. Удари се във врата на вампирката с тежко, мокро тупване. Острието застърга в кост и аз го измъкнах. Не удържах върха и той одраска пода.

Николаос се обърна към мен и се накани да се изправи. Вдигнах отново меча и замахнах, а инерцията ме повлече след него. Изпука кост и щом Николаос се свлече на колене, аз също паднах на пода. Главата й още висеше на ивици кожа и плът. Примигна срещу мен и се опита да се изправи.

Изкрещях и замахнах изотдолу, влагайки цялата си сила. Ударът улучи вампирката между гърдите и аз се изправих с меча в ръце, натисках ли натисках… Плисна кръв и аз я приковах към стената. Острието се подаваше откъм гърба й и издра стената, когато тя се плъзна надолу.

Паднах на колене до трупа. Да, до трупа, защото тя беше мъртва!

Погледнах към Едуард. На шията му имаше кръв.

— Ухапа ме! — каза той.

Борех се за въздух, имах проблеми с дишането, но това беше прекрасно. Бях жива, а тя — не. Тя не беше, мамицата й!

— Не бой се, Едуард, ще ти помогна. Имаме предостатъчно светена вода — ухилих се.

Той ме позяпа известно време, след това се разсмя и аз се засмях с него. Още се кискахме, когато плъхолаците изпълзяха от тунела. Рафаел, Кралят на плъховете, пулеше черните си копчета-очи срещу касапницата.

— Тя е мъртва.

— Зън-зън, вещицата е мъртва! — съгласих се.

Едуард поде песничката:

— Проклетата стара вещица!

Отново се разкикотихме заедно, а косматата докторка Лилиан се погрижи за раните ни — първо за тези на Едуард.

Закари още лежеше на земята. Раната на гърлото му бе започнала да се затваря, кожата се слепваше. Щеше да живее, ако този термин изобщо му прилягаше.

Вдигнах ножа си от пода и пристъпих към съживителя. Плъховете ме гледаха. Никой не ме спря. Коленичих до нещастника и разрязах ръкава на ризата му. Оголих гри-грито. Той все още не можеше да говори, но ококори очи.

— Помниш ли, когато се опитах да го намажа с моята кръв? Ти ме спря. Явно се боеше, макар че не разбрах защо… — седнах до него и погледах как се самовъзстановява. — Всяко гри-гри се нуждае от някаква определена грижа — на това тук му трябва вампирска кръв — и има нещо, което никога не бива да правиш, иначе магията спира. Пуф и край! — протегнах ръка, от която все още съвсем задоволително капеше кръв. — Човешка кръв, Закари, толкова ли е опасна?

Той успя да издаде нещо като:

— Н’дей!

Кръвта се стече по лакътя ми и капката — гъста и тръпнеща — увисна над неговата ръка. Той се помъчи да поклати глава — не, не… Капката се откъсна и пльосна на рамото му, без да оцапа гри-грито.

Той целият се отпусна.

— Днес ми липсва търпение, Закари — разтрих кръвта по плетената лента.

Очите на съживителя блеснаха, оголвайки бялото. Той издаде странен звук. Ръцете му задраскаха по пода. Гърдите му подскачаха, сякаш не можеше да диша. От гърлото му се изтръгна въздишка — дълга и съскаща — и той утихна.

Проверих за пулс — нищо. Отрязах гри-грито с ножа си, свих го на топка в дланта си и го пъхнах в джоба. Зловещ продукт на занаята.

Лилиан дойде да ми превърже ръката.

— Това е само временно. Ще ти трябват шевове. Кимнах и се изправих.

Едуард се обади:

— Какво правиш?

— Събирам другите оръжия… — трябваше да намеря Жан-Клод. Не го казах на глас. Не смятам, че спътникът ми щеше да ме разбере.

С мен дойдоха двама от плъховете. Това ме устройваше. Нека ме придружат, стига да не се месят. Филип още бе свит в ъгъла. Там го и оставих.

Взех оръжията. Провесих картечницата през рамо и стиснах автомата в ръце. Зареден с амуниции за мечки. Бях убила вампир на цели хиляда години. Не, не аз. Определено не и аз!

Заедно с плъховете намерихме стаята за наказания. В нея имаше общо шест ковчега. На капака на всеки имаше осветен кръст, затворени ги придържаха сребърни вериги. В третия намерих Уили, така дълбоко заспал, сякаш никога нямаше да се събуди. Така го и оставих, да отвори очи с падането на нощта. Да тръгне по своята си работа. Уили не беше лош човек. А като за вампир беше направо страхотен!

Всички други ковчези се оказаха празни, само последният остана неотворен. Откачих веригите и поставих кръста на земята. Жан-Клод се взря в мен. Очите му бяха среднощен огън, усмивката му — мила. Спомних си първия си сън — ковчегът пълен с кръв, той посяга към мен… Отстъпих и вампирът се надигна от ложето си.

Плъхолаците се раздвижиха със съскане.

— Всичко е наред — обадих се. — Той е един вид на наша страна.

Жан-Клод излезе от ковчега, сякаш бе поспал добре. Усмихна се и протегна ръка:

— Знаех си, че ще се справиш, ma petite.

— Ти, арогантен кучи син такъв! — ръгнах го в корема с дулото на картечницата. Присви се, колкото ми трябваше. Цапнах го по брадичката и той се олюля. — Махай се от ума ми!

Жан-Клод потри лице и по пръстите му остана кръв.

— Белезите са постоянни, Анита. Не мога да ги махна.

Стиснах оръжието така, че пръстите ме заболяха.

Кръв покапа от раната на ръката ми. Замислих се. В началото исках да стрелям, докато красивото му лице стане на пихтия. Не го направих. По-късно сигурно щях да съжалявам, но…

— Можеш ли да не ме навестяваш насън, ако не друго? — попитах.

— Да, това е по силите ми. Съжалявам, ma petite!

— Стига си ми викал така!

Вампирът сви рамене. На светлината на факлите черната му коса изглеждаше почти пурпурна. Направо спираше дъха.

— Стига си играл с ума ми, Жан-Клод!

— Какво точно искаш? — попита той.

— Знам, че тази прекомерна красота е номер. Така че, спри!

— Не го правя аз — уточни той.

— Това пък какво точно значи?

— Когато откриеш отговора, Анита, върни се при мен и ще поговорим!

Бях твърде уморена за загадки.

— За какъв се смяташ ти, бе? Да използваш така хората…

— Аз съм новият господар на града — отвърна Жан-Клод. Внезапно се озова до мен и докосна бузата ми с пръсти. — А ти ме сложи на трона!

Отскочих назад.

— Стой по-далеч от мен известно време, Жан-Клод, защото, кълна се…

— Ще ме убиеш ли? — попита той. Усмихваше се. Надсмиваше ми се.

Не го застрелях. А и някои хора казват, че нямам чувство за хумор.

Намерих една стая с пръстен под и няколко плитки гроба. Филип ме остави да го заведа до там. Чак вътре спря, втренчен в прясно изкопаната дупка и после се обърна към мен.

— Анита?

— Шшшт — успокоих го.

— Анита, какво става?

Започваше да си припомня. Щеше да се посъживи почти напълно след няколко часа. За един-два дни щеше да е досущ като истинския Филип.

— Анита? — говореше високо и колебливо. Малко момче, което се бои от тъмното. Сграбчи ме за ръката и според мен си беше съвсем истински… Очите му бяха все тъй съвършено кафяви.

— Какво става?

Изправих се на пръсти и го целунах по бузата. Кожата му бе топла.

— Трябва да си починеш, Филип, уморен си.

Той кимна и повтори:

— Уморен съм.

Поведох го по меката пръст. Той легна на нея, после седна с ококорени очи и посегна към мен.

— Обри! Той…

— Обри е мъртъв. Вече не може да те нарани!

— Мъртъв? — Филип огледа внимателно тялото си, сякаш едва сега го видя за първи път. — Обри ме уби.

Кимнах.

— Да, Филип!

— Страх ме е.

Прегърнах го и разтрих гърба му с кръгови, безполезни движения. Притискаше ме така, сякаш никога нямаше да ме пусне.

— Анита!

— Шшшт, шшт! Всичко е наред. Всичко е наред!

— Ще ме върнеш в гроба, нали? — той се отдръпна, за да вижда лицето ми.

— Да — кимнах.

— Не искам да умра.

— Вече си мъртъв…

Филип се загледа в ръцете си и ги размърда.

— Мъртъв? — прошепна. — Мъртъв ли? — и легна на прясно изкопаната пръст. Помоли: — Положи ме да почивам в мир!

Така и сторих.

Накрая очите му се затвориха и лицето му се отпусна, мъртво. Потъна в дупката и изчезна.

Паднах на колене до гроба на Филип и се разплаках.