Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Анита Блейк, ловецът на вампири (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Guilty Pleasures, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 106 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2008)

Издание:

Превод: Елена Павлова

Редактор: Милена Иванова

Дизайн на корицата: Бисер Тодоров

Предпечатна подготовка: Николай Стефанов

Издателска къща „ИнфоДАР“, София, 2005

 

Ace edition, October 1993

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Osiana)

6

В „Престъпни удоволствия“ се върнах малко след полунощ. Жан-Клод стоеше в подножието на стълбите. Облягаше се на стената, напълно неподвижен. Може и да дишаше, но не забелязах. Вятърът люлееше дантелите по ризата му. Кичур черна коса бе залепнал за гладката белота на бузата му.

— Ухаеш на кръвта на други хора, ma petite.

Усмихнах му се сладко.

— Не е на човек, когото познаваш.

Когато се разнесе, гласът му беше нисък и зловещ, натежал от тих гняв. Полази по кожата ми като леден вятър.

— Да не си убивала вампири, моя малка съживителке?

— Не — прошепнах с внезапно подрезгавял глас. Досега не ми бе говорил с такъв тон.

— Наричат те Екзекуторката, нали знаеш?

— Да.

Не ме беше заплашил, но в настоящия момент нищо на света не би ме накарало да го подмина. Все едно вратата бе закована.

— Колко убийства имаш на сметката си?

Разговорът не ми харесваше. Нямаше да доведе до място, където ми се ще да бъда. Познавам един вампир-повелител, който умее да надушва лъжите. Не ми беше ясно настроението на Жан-Клод, но нямах намерение да го лъжа.

— Четиринайсет.

— И наричаш нас убийци!

Просто се взирах в него, без да разбирам какво точно иска от мен.

Вампирът Бъз слезе по стълбите. Прехвърли поглед от Жан-Клод към мен, след това зае поста си до вратата и скръсти огромните си ръце.

Господарят му попита:

— Приятно ли си изкара почивката?

— Да, благодаря, господарю!

Шефът му се усмихна.

— Казвал съм ти и преди, Бъз, не ме наричай „господарю“!

— Да, г… Жан-Клод.

Вампирът ме дари с прелестния си, почти осезаем смях.

— Ела, Анита, нека влезем вътре, където е по-топло!

На улицата беше доста топличко, тъй че нямах абсолютно никаква представа за какво ми говори той. Нито пък за какво сме си говорили през последните няколко минути.

Жан-Клод се изкачи по стъпалата. Проследих как изчезва вътре. Стоях и зяпах вратата, не ми се искаше да влизам. Нещо не беше наред, но не знаех какво.

— Ще влизаш ли? — попита Бъз.

— Съмнявам се, че ти ще идеш да потърсиш Моника и червенокосата жена, с която е, за да ги помолиш те да излязат.

Той се усмихна и оголи зъби. Запазеният знак на новите мъртъвци е, че си показват зъбите насам-натам. Харесва им да шокират хората.

— Не мога да си напусна мястото. А и току-що почивах!

— Предполагах, че ще кажеш така!

Той ми се ухили.

Навлязох в сумрачните дебри на клуба. Гардеробиерката за свети предмети ме чакаше до вратата. Дадох й кръста си. Тя ми върна номерче. Размяната не беше честна. Жан-Клод не се забелязваше никъде.

Кетрин беше на сцената. Стоеше неподвижна, с ококорени очи. На лицето й бе изписано онова открито, крехко изражение, което добиват хората насън, изражение на дете. Дългата й, медночервена коса блестеше под прожекторите. Мога да позная дълбокия транс, когато го видя.

— Кетрин! — изпъшках и хукнах към нея. Моника седеше на нашата маса и ме гледаше. На лицето й беше изписана ужасна, многозначителна усмивка.

Почти стигнах до сцената, когато зад Кетрин се появи вампир. Не излезе иззад завесата, а направо изникна зад нея, мътните го взели. За пръв път осъзнах какво точно виждат хората. Магия.

Вампирът се втренчи в мен. Косата му бе като златна коприна, кожата му — като слонова кост, а очите като езера, в които да се удавиш. Аз пък затворих очи и поклатих глава. Това не можеше да е истина. Няма толкова красиви твари.

Гласът му беше почти обикновен в сравнение с физиономията, но за това пък — заповеден.

— Извикай я!

Отворих очи и открих, че публиката ме зяпа. Обърнах се към празното лице на Кетрин и осъзнах какво ще последва, но като всеки друг невярващ клиент, трябваше да опитам.

— Кетрин, Кетрин, чуваш ли ме?

Тя дори не помръдна — разтърсваше я единствено най-слабо забележимото движение: дишането й. Беше жива… но докога? Вампирът я беше спипал и вкарал в дълбок транс. Това означаваше, че би могъл да я извика във всеки момент където и да е — и тя щеше да се отзове. От този миг нататък животът й му принадлежеше. Когато той пожелаеше.

— Кетрин, моля те!

Нямаше какво да сторя, вредата бе нанесена. Проклятие, изобщо не биваше да я оставям тук, никога!

Вампирът я докосна по рамото. Тя примигна и се огледа — изненадана и уплашена. Засмя се притеснено.

— Какво стана?

Вампирът поднесе дланта й към устните си.

— Сега си в моя власт, красавице!

Тя отново се засмя, без да разбира, че й е казал абсолютната истина. Той я отведе до ръба на сцената и двама келнери й помогнаха да се върне на мястото си.

— Вие ми се свят! — сподели Кетрин.

Моника я потупа по ръката.

— Страхотна беше!

— Какво направих?

— Ще ти разкажа после. Шоуто още не е свършило! — тя се втренчи в мен, докато го казваше.

Вече знаех, че съм загазила. Вампирът на сцената се взираше в мен. Усещах погледа му като тежест върху тялото си. Волята му, силата, личността, каквото и да е то, ме притискаше. Чувствах го като пулсиращ вятър. Кожата по ръцете ми настръхна от него.

— Аз съм Обри — заяви вампирът. — Кажи ми твоето име!

Устата ми внезапно пресъхна, но името ми не беше важно. Нека го получи.

— Анита.

— Анита! Колко мило!

Коленете ми направо се подгънаха и ме тръшнаха в стола. Моника се взираше в мен с огромни и нетърпеливи очи.

— Ела, Анита, присъедини се към мен на сцената!

Не боравеше с гласа си така добре като Жан-Клод, просто не умееше. В тона му нямаше съдържание, но пък умът зад този глас не приличаше на нищо, което някога бях изпитвала. Беше древен — ужасно древен. От силата на съзнанието му ме боляха костите.

— Ела!

Продължавах да клатя глава, отново и отново. Само това можех да сторя. Не ми бяха останали думи, нито дори истински мисли, но знаех, че не бива да ставам от този стол. Ако сега отидех при него, вампирът щеше да добие власт над мен също както бе превзел Кетрин. Пот се просмукваше през блузата на гърба ми.

Бях се изправила — а не помнех как! Мили Боже, помогни ми!

— Не! — забих нокти в дланта си. Разкъсах собствената си кожа и приветствах болката. Отново можех да дишам.

Съзнанието му се отдръпна като океан при отлив. Виеше ми се свят и се чувствах изпразнена. Облегнах се на масата. Един от сервитьорите-вампири се озова до мен.

— Не се бори с него. Ядосва се, когато се бориш!

Изблъсках го встрани.

— Ако не се боря с него, той ще ме притежава!

Келнерът ми се стори почти човек — един от новите мъртъвци. На лицето му имаше изражение. Там се четеше страх. Обърнах се към тварта на сцената.

— Ще дойда там горе, ако не ме насилваш!

Моника зина. Не й обърнах внимание. Нищо нямаше значение, освен да преживея следващите няколко секунди.

— Добре, така да бъде, ела! — съгласи се вампирът.

Отдръпнах се от масата и открих, че мога да се изправя, без да падна. Точка за мен. Можех дори да вървя. Две точки за мен. Взирах се в лъснатия под. Ако се съсредоточах само върху ходенето, всичко щеше да е наред. Пред очите ми се появи първото стъпало към сцената. Вдигнах поглед.

Обри стоеше в средата на подиума. Не се опитваше да ме извика. Стоеше напълно неподвижен. Сякаш изобщо го нямаше там — представляваше само ужасна празнота. Усещах неподвижността му като туптене в главата си. Можеше да се каже, че си стоеше съвсем на открито, но ако не бе пожелал, никога нямаше да успея да го видя.

— Ела! — не беше глас, а звук вътре в главата ми. Ела при мен!

Опитах се да отстъпя и не успях. Пулсът ми тътнеше в гърлото. Не можех да дишам. Давех се! Стоях, а силата на съзнанието му се блъскаше в мен.

— Не се бори с мен! — изпищя той в главата ми. Някой крещеше беззвучно — и това бях аз. Ако престанех да се бия, което бе толкова лесно, щеше да е като да се удавиш след като спреш да пляскаш във водата. Мирен начин да умреш. Не, не!

— Не! — гласът ми прозвуча странно дори в собствените ми уши.

— Какво? — попита той изненадано.

— Не! — казах и отново погледнах към него. Срещнах погледа му и тежестта на всички онези векове, които се стичаха към мен. Каквото и да бе онова, което ме правеше съживител и ми помагаше да вдигам мъртвите, сега беше тук. Пресрещнах погледа му и останах на място.

Тогава той се усмихна — бавно разтвори устни.

— В такъв случай аз ще дойда при теб!

— Моля, моля те, недей…

Не можех да отстъпя. Умът му ме притискаше като стоманена ръкавица, тапицирана с кадифе. Бях способна единствено да не тръгна напред. Да не изтичам към него.

Той спря, телата ни почти се докосваха. Очите му бяха наситени, идеално кафяви, бездънни и безкрайни.

Отклоних поглед от лицето му. По челото ми се стичате пот.

— Миришеш на страх, Анита!

Студената му длан се плъзна по бузата ми. Започнах да треперя и не успявах да се овладея. Пръстите му нежно се заровиха в къдрите на косата ми.

— Как успяваш да ми противостоиш?

Дъхът му полази по лицето ми, топъл като коприна. Плъзна се по шията ми — топъл и близък. Вампирът шумно и дълбоко си пое въздух. Гладът му пулсираше по кожата ми. Стомахът ми се сви от алчността му. Той изсъска към публиката и те изпищяха ужасени. Да, щеше да го направи!

Ужасът се вля в мен като сляп прилив на адреналин. Отблъснах се от него. Паднах на сцената и запълзях встрани на четири крака.

Една ръка ме сграбчи през кръста и ме повдигна. Изпищях и ръгнах назад с лакът. Ударът улучи и чух тварта да пъшка, но хватката само се стегна. Стягаше се, докато почти ме смачка.

Задърпах ръкава си. Платът се скъса. Вампирът ме хвърли по гръб. Приведе се над мен с изкривено от глад лице. Сбръчка устни и оголи зъби — кучешките блестяха.

Някой излезе на сцената — един от келнерите. Вампирът му изсъска. По брадичката му се стичаше слюнка. Не му бе останало нищо човешко.

Връхлетя ме в заслепяващ прилив на бързина и глад. Притиснах сребърния нож към сърцето му. По гърдите му заблестя струйка кръв. Той ми изръмжа, оголвайки зъби като куче, опънало до край веригата си. Изпищях.

Ужасът отми властта му. Не остана нищо, освен страх. Чудовището налетя върху мен и само заби върха на ножа в кожата си. По ръката ми и по блузата прокапа кръв. Неговата кръв.

Жан-Клод внезапно се озова до нас.

— Обри, пусни я!

Вампирът изръмжа басово и гърлено. Чисто животински звук.

Гласът ми бе писклив и изтънял от страх, прозвучах като малко момиченце:

— Махни го от мен или ще го убия!

Вампирът отстъпи, забивайки зъби в собствените си устни.

— Махни го от мен!

Жан-Клод заговори меко на френски. Макар и да не разбирах езика, гласът му бе успокоителен, като кадифе. Той коленичи до нас, без да спира да говори тихо. Вампирът изръмжа и посегна, сграбчвайки го за китката.

Жан-Клод изпъшка — прозвуча ми, сякаш го е заболяло.

Дали трябваше да го убия? Дали да забия ножа в мишената, преди Обри да разкъса собственото ми гърло? Колко бърз е той? Мислите ми май се стрелкаха с невероятна скорост. Бях във властта на илюзията, че разполагам с цялото време на света, за да реша какво да сторя. Вампирът натежа върху краката ми. Гласът му беше дрезгав, но спокоен.

— Мога ли вече да се изправя?

Лицето му отново бе човешко, приятно и красиво, но илюзията сега не действаше. Бях го видяла без маска, и този образ щеше да остане завинаги в мислите ми.

— Стани, но бавно!

Тогава той се усмихна — самоуверено размърда устни. Отстъпи назад бавно, като човек. Жан-Клод му махна да се отдалечи, докато не се озове чак до завесата.

— Добре ли си, ma petite?

Погледнах окървавения сребърен нож и поклатих глава.

— Не знам!

— Нямах намерение да допускам такова нещо! — той ми помогна да седна — и аз му позволих.

Залата бе притихнала. Публиката знаеше, че нещо е тръгнало не както трябва. Бяха видели истината зад очарователната маска. Забелязваха се множество пребледнели, изплашени лица.

Десният ми ръкав висеше скъсан там, където го бях съдрала, за да докопам ножа.

— Моля те, прибери острието! — обади се Жан-Клод.

Взирах се в него и за първи път го погледнах в очите, без да изпитам нищо. Нищо, освен празнота.

— Имаш честната ми дума, че ще напуснеш това място цяла и съхранена! Прибери ножа!

Чак на третия опит успях да пъхна оръжието в канията. — ръцете ми трепереха силно. Жан-Клод ми се усмихна криво:

— Сега ще слезем от тази сцена! — и ми помогна да се изправя.

Щях да падна, ако не ме придържаше. Продължи да стиска здраво лявата ми ръка, дантелата на ръкава му ме драскаше. Изобщо не беше мека.

Подаде другата си ръка на Обри. Опитах да се дръпна, но той прошепна:

— Не се бой, ще те пазя, кълна се!

Повярвах му — не знам защо, може би, защото нямах на кого друг да се доверя. Той поведе двама ни към ръба на сцената. Гласът му се плъзна над тълпата:

— Надявам се, че малката ни сценка ви хареса. Беше много реалистично, нали?

Публиката се размърда притеснено, страхът на присъстващите бе ясно видим.

Вампирът им се усмихна и пусна ръката на Обри. Разкопча ръкава ми и го вдигна, разкривайки белега от изгаряне. Кръстът тъмнееше на фона на кожата ми. Публиката стихна, все още без да разбира. Жан-Клод дръпна дантелата на гърдите си и оголи собствения си белег с форма на кръст.

Последва поразено мълчание, после залата избухна в аплодисменти. Около нас се носеше буря от викове и свиркане.

Те си мислеха, че съм вампирка, че всичко е било само номер. Взирах се в усмихнатото лице на Жан-Клод и в сходните белези: онзи на гърдите му и този на ръката ми.

Вампирът ме придърпа да се поклоня. Когато ръкоплясканията най-сетне започнаха да заглъхват, прошепна:

— Трябва да поговорим, Анита! Животът на приятелката ти Кетрин зависи от твоите действия!

Погледнах го в очите и казах:

— Убих тварите, които ми оставиха този белег!

Той се усмихна широко и забелязах само следа от кучешките му зъби.

— Какво прекрасно съвпадение. Аз също!