Лоръл К. Хамилтън
Престъпни удоволствия (13)

13

В стълбището отекна взрив. Поривът на вятъра ни помете като играчки. Вратата беше разбита. Запълзях на четири крака в опит да се махна оттам, просто да се дръпна нанякъде. Закари се изправи и ме дръпна да стана. Побягнахме.

Някъде отзад се разнесе вой. Вятърът ревеше зад гърба ни. Косата ми се ветрееше пред лицето и ме заслепяваше. Закари ме стискаше здраво за ръката и не ме пускаше. Стените бяха гладки, стълбите — от хлъзгав камък, нямаше къде човек да потърси опора. Проснахме се на стъпалата и се притиснахме един към друг.

— Анита! — прошепна кадифеният глас на Жан-Клод. Анита! — Преборих се с вятъра да вдигна поглед, примигвайки в опит да различа нещо. Но пред мен нямаше нищо. — Анита! — Вятърът изричаше името ми. — Анита!

Нещо блещукаше — син огън. Две точици от син огън се носеха с бурята. Очи — нима това бяха очите на ЖанКлод? Мъртъв ли беше?

Сините огънчета полека се спуснаха надолу. Вятърът не им влияеше. Изпищях:

— Закари! — но викът ми бе погълнат от рева на бурята. Дали и той ги виждаше, или просто аз полудявах?

Сините искри се спускаха все по-ниско и по-ниско и внезапно ми се прииска да не ме докосват, точно както внезапно осъзнах, че ще последва именно това. Нещо ми подсказваше, че преживяването ще е много лошо.

Откопчих се от Закари. Той ми изкрещя нещо, но ураганът ревеше и виеше между тесните стени като полудяло влакче на ужасите. Не се чуваше нищо друго. Запълзях нагоре по стъпалата, поривите ме блъскаха в лицето и се опитваха да ме смъкнат надолу. Не се чуваше нищо друго, гласът на Жан-Клод звучеше право в главата ми.

— Прости ми!

Сините пламъчета внезапно се озоваха право пред лицето ми. Притиснах се към стената и замахнах към огъня. Дланите ми минаха през сиянието. Не беше истинско.

Изпищях:

— Остави ме на мира!

Огньовете прелетяха през дланите ми, сякаш не съществуваха, и потънаха в очите ми. Светът беше от синьо стъкло, тих, празен — син лед. Шепот:

— Бягай, бягай!

И ето, отново седях на стълбите и примигвах срещу бурята. Закари ме зяпаше.

Вятърът спря, сякаш някой му беше дръпнал шалтера. Тишината беше оглушителна. Дишах накъсано. Не усещах пулса си, нито сърцебиенето. Можех да чуя само дишането си, твърде шумно и твърде плитко. Най-сетне разбрах какво значи изразът „да останеш без дъх от страх“.

Гласът на Закари беше дрезгав и прозвуча твърде високо в тишината. Мисля, че той шепнеше, но ми се счу като вик.

— Очите ти, те блестяха в синьо!

Прошепнах:

— Тихо, шшшшт!

Не разбирах защо, но никой не биваше да чуе току-що казаното от него, не биваше да знае какво се е случило. Животът ми зависеше от това. В главата ми повече не се разнасяше шепот, но последният съвет ми се стори добър. Бягай. Бягството звучеше направо прекрасно.

Тишината беше опасна. Означаваше, че битката е приключила и победителят може да обърне внимание и на други неща. Не исках да съм едно от тях…

Изправих се и подадох ръка на Закари. Той изглеждаше озадачен, но ме хвана и се изправи. Издърпах го нагоре по стъпалата и се затичах. Трябваше да се измъкна, налагаше се, иначе щях да умра в този дворец, тази вечер, сега. Знаех го с увереност, която не оставяше нито място за въпроси, нито време за колебания. Тичах, за да спася живота си. Щях да умра, ако Николаос ме видеше сега. Щях да умра.

И дори нямаше да науча защо.

Закари или също се беше паникьосал, или смяташе, че знам нещо, в което не е посветен, защото се затича заедно с мен. Когато някой от двама ни се препънеше, другият го дръпваше на крака и тичахме пак. Тичахме, докато в мускулите на краката ми пламна киселина, а гърдите ми се сковаха от острата болка, породена от липса на кислород.

Ето това е причината да се занимавам с джогинг, за да тичам като дявол, когато нещо ме преследва. По-слабите бедра не са достатъчен стимул. Има и друго когато се наложи да тичаш, да тичаш в името на живота си. Тишината беше тежка и почти осезаема. Сякаш се изливаше нагоре по стълбите в търсене на нещо. Тишината ни преследваше със същата увереност, с която преди това ни се бе нахвърлил вятърът.

Проблемът при тичането нагоре по стълби е, че ако някога си имал травма на коляното, не си в състояние да търчиш до безкрай. Дай ми равна повърхност и мога да бягам часове наред. Сложи ме на наклон и коленете ми изпадат в гърч. Започна се с наболяване, но не мина много време преди то да прерасне в остра, пронизваща болка. Всяка крачка предизвикваше писък в крака ми, докато накрая той запулсира целият — от пръстите до таза.

Коляното започна да пука при движение — ясно доловим звук. Това беше лош знак. Заплашваше да ме предаде. Ако капачката се изместеше, щях да остана осакатена тук на стъпалата, а тишината да души около мен. Николаос щеше да ме намери и да ме убие. Защо бях толкова сигурна ли? Нямам представа, но го знаех — знаех го така добре, както, че трябва да си поемам дъх. Нямам навика да споря с предчувствията си.

Забавих ход и отпочинах на стъпалата, раздвижвайки мускулите на краката си. Стиснах зъби, когато мускулите на болния ми крак се свиха на възел. Щях да го поразпъна и да се почувствам по-добре. Болката нямаше да отмине, защото се бях отнесла твърде безмилостно към травмата, но поне щях да мога да вървя, без коляното да ме предаде.

Закари се срути на стълбите — явно не се занимаваше с джогинг. Мускулите му щяха да се сковат, ако не продължеше да се движи. Може би го знаеше. Може и да не го беше грижа.

Разперих ръце по стената така, че раменете ми да се изпънат. Просто нещо познато за правене, докато чакам коляното да се успокои. Да се занимавам с нещо, докато се вслушвам за… какво? Нещо тежко и плъзгащо се, нещо древно и отдавна мъртво.

Вместо това над нас се разнесе стържене — по-нагоре по стълбите. Застинах, притисната към стената, опряла длани в прохладния камък. Сега пък какво? Какво още? Та нали, помилуй Господи, зората щеше да настъпи скоро.

Закари се изправи и се обърна с лице към стълбите. Стоях с гръб към стената, така че да имам видимост и в двете посоки. Гледах нагоре. Исках си пистолета. Бях го оставила заключен в багажника на колата, където ми беше направо дяволски полезен.

Стояхме точно под площадка на завоя на стълбите. Много пъти ми се е искало да мога да виждам зад ъгли. Като сега например. Чуваше се потъркване на плат в камък и тътрене на подметки.

Мъжът, който излезе иззад ъгъла, беше човек — изненада, изненада! Дори шията му нямаше белези. Бялата му като сняг коса беше късо подстригана. Мускулите по врата му изпъкваха. Бицепсите му бяха по-дебели от кръста ми. Кръстчето ми е малко, но все пак ръцете му бяха, ами, впечатляващи. Беше поне метър и деветдесет, и мазнините по него не стигаха и тиган да намажеш.

Очите му бяха кристално бледи, като небе през януари — далечно, ледено и синьо. Беше и първият видян от мен бодибилдър, който да няма тен. Всичките тези виещи се мускули бяха покрити с бяла кожа, същински Моби Дик. Черна мрежеста безръкавка показваше всеки сантиметър от масивния му гръден кош. Черни шорти се вееха около напомпаните му крака. Беше се наложило да ги отреже отстрани, за да ги намъкне върху каменните масиви на бедрата си.

Прошепнах:

— Исусе, колко коремни преси правиш?

Мъжът се усмихна със стиснати устни. Заговори, като едва ги мърдаше, без да покаже и следа от резците си.

— Четиристотин.

Подсвирнах тихичко. И казах това, което се очакваше от мен:

— Впечатляващо!

Той се усмихна, като продължаваше внимателно да не показва зъби. Опитваше се да се преструва на вампир. Такова щателно представление, похабено за мен. Дали да му кажа, че направо лъха на човек? Не, нищо чудно след подобно изказване да ме счупи като съчка.

— Това е Уинтър! — поясни Закари. Името беше прекалено съвършено, за да е истинско — като на филмова звезда от четиридесетте.

— Какво става? — попита културистът.

— Господарката ни и Жан-Клод се бият — обясни Закари.

Мъжът си пое дълбоко и шумно дъх и леко се поококори.

— Жан-Клод? — каза името така, че да прозвучи като въпрос.

Съживителят кимна и се усмихна.

— Да, и той явно се справя добре.

— Ти коя си? — смени темата Уинтър.

Поколебах се, Закари сви рамене.

— Анита Блейк!

Тогава мъжът се усмихна, най-сетне демонстрирайки хубави, обикновени зъби.

— Ти си Екзекуторката?

— Да.

Той се разсмя. Звукът отекна между каменните стени. Тишината сякаш се стегна около нас. Смехът секна внезапно, а на устната на мъжа заблестя капка пот. Беше го усетил и се уплаши. Заговори тихо, почти шепнешком, сякаш се боеше да не го подслушат:

— Не си достатъчно едра, за да бъдеш Екзекуторката!

Свих рамене:

— Това понякога разстройва и мен.

Уинтър се усмихна и почти се засмя отново, но се сдържа. Очите му обаче заблестяха.

— Я да се махаме всички оттук! — заяви Закари.

Подкрепях го напълно.

— Бях пратен да проверя Николаос — обясни Уинтър. Тишината запулсира при изричането на името. По лицето му се стече струйка пот. Важен съвет по повод безопасността: никога не изричай името на ядосан вампир-повелител, когато той е достатъчно близо да „чуе“.

— Тя може и сама да се погрижи за себе си — прошепна Закари, но гласът му отекна по стълбите.

— Ъъъъъ… — обадих се и аз.

Съживителят ме стрелна с поглед и свих рамене. Понякога просто не успявам да се сдържа.

Уинтър ме зяпаше, с лице, безразлично като на мраморна статуя. Движеха се само очите му. Мистър Мачо.

— Елате! — каза. Обърна се, без да проверява дали ще го последваме.

Е, последвахме го.

Бих тръгнала след него накъдето и да е, стига да върви нагоре по стълбите. Знаех само, че нищо — абсолютно нищо — не може да ме върне надолу по онези стъпала. Не и доброволно. Разбира се, винаги съществуват и други варианти. Погледнах към широкия гръб на Уинтър. Да, ако не искаш да го сториш доброволно, винаги има и други възможности.