Лоръл К. Хамилтън
Престъпни удоволствия (24)

24

Намъкнах се в забранената за паркиране зона пред „Престъпни удоволствия“. Филип се облягаше на сградата, отпуснал ръце край хълбоците си. Носеше черни кожени панталони. Коленете ми омекнаха при самата мисъл за кожа в тази жега. Ризата му беше черна, мрежеста, така че да демонстрира и белезите, и тена му. Не знам дали от кожата или от мрежата, но ми хрумна определението „евтин“. Сякаш беше преминал някаква невидима граница — от флиртаджията към уличника.

Опитах се да си го представя на дванадесет. Не стана. Каквото и да му бяха сторили, ето го, какъвто си беше сега, и с това трябваше да се оправям. Не бях психиатър, който може да си позволи да изпитва жал към бедния човечец. Жалостта е емоция, чрез която лесно те убиват. Единственото по-опасно нещо е сляпата омраза, и, може би, любовта.

Филип се отблъсна от стената и тръгна към колата. Отключих му вратата и той се намести вътре. Миришеше на кожа, скъп одеколон и съвсем слабо на пот.

Потеглихме.

— Доста агресивно костюмче, Филип!

Той се обърна и ме изгледа с безизразно лице и скрити зад слънчевите очила очи — същите бе носил и преди.

Намести се на седалката, подви единия си крак и го облегна на вратата, а другия опъна, подпирайки коляното на таблото.

— Тръгни по Седемдесета западна… — говореше сурово, почти дрезгаво.

Настъпи онзи миг, в който жената остава насаме с мъж и двамата го осъзнават. Двамина насаме — това винаги крие разни възможности. Изпитваш почти болезненото усещане за присъствието на другия. Може да последва притеснение, секс или страх — зависи от мъжа и ситуацията.

Е, ние нямаше да правим секс — можете да се обзаложите. Погледнах Филип и той още бе извърнат към мен, с леко разтворени устни. Беше свалил слънчевите очила. Очите му бяха искрящо-кафяви и много близки. Какво, по дяволите, ставаше?

Намирахме се на магистралата и набирахме скорост. Съсредоточих се върху колите около мен и шофирането, опитвайки се да не забелязвам спътника си. Но усещах тежестта на погледа му върху кожата си. Беше почти топъл.

Филип започна да се плъзга по седалката към мен. Внезапно твърде остро долових звуците на търкаща се в тапицерията кожа. Топъл, животински звук. Той преметна ръка през раменете ми и гърдите му се опряха в мен.

— Какво си мислиш, че правиш, Филип?!

— Какво има? — той дъхна върху шията ми. — Това не е ли достатъчно агресивно за теб?

Засмях се, не можах да се сдържа. Той се вцепени.

— Не исках да те обидя, Филип! Просто не си представях мрежеста ризка и кожа за тази вечер!

Той остана твърде близо до мен, притискаше ме, беше топъл, но гласът му все още бе странен и груб:

— Какво ти харесва тогава?

Погледнах го, но той се намираше твърде близо. Внезапно се оказа, че се взирам в очите му от два пръста разстояние. Близостта му премина през мен като електрически ток. Отново се извърнах към пътя.

— Върни се в твоята половина от колата, Филип!

— Какво ти подклажда — прошепна той в ухото ми — страстите?

Стигаше ми толкова.

— На колко години си бил, когато Валънтайн те е нападнал за първи път?

Той целият подскочи и трескаво се дръпна надалеч.

— Проклета да си! — каза го съвсем сериозно.

— Ще сключим сделка, Филип! Няма нужда да отговаряш на моите въпроси, а аз няма да отговарям на твоите!

Когато заговори, гласът му бе задавен и накъсан:

— Кога си срещала Валънтайн? Ще бъде ли тук тази вечер? Те ми обещаха, че няма да е там! — В гласа му се долавяше ясна следа от паника. Досега не бях попадала на такъв внезапен пристъп на ужас.

Не исках да виждам Филип уплашен. Нищо чудно да започна да го съжалявам, а не можех да си го позволя. Анита Блейк, по-корава от камък, самоуверена, незасегната от плачещи мъже… Да-а, бе!

— Не съм говорила с Валънтайн за теб, Филип, кълна се!

— Тогава как… — той млъкна и аз го погледнах.

Отново си беше сложил очилата. Под тъмните стъкла лицето му беше много напрегнато и неподвижно. Крехко. Донякъде като съсипана картина.

Не можах да го понеса.

— Как открих какво ти е причинил ли?

Той кимна.

— Платих, за да поровя около теб. И изскочи това. Трябваше да знам дали мога да ти имам доверие.

— И можеш ли?

— Все още не знам — признах.

Той дълбоко си пое дъх няколко пъти. Първите две вдишвания — треперливо, но с всяко следващо ставаше малко по-спокоен, докато накрая се взе в ръце, поне за момента. Сетих се за Ребека Майлс и малките й, изсъхнали като от глад длани.

— Може да ми се довериш, Анита. Няма да те предам. Няма! — Звучеше ми като изгубено малко момченце, чиито илюзии до една са били разбити.

Не можех да изпотъпча този гласец на изгубено дете. Но знаех, а и той знаеше, че ще стори всичко, което вампирите поискат — всичко, включително и да ме предаде. Над магистралата се издигаше мост — висока дантела от сив метал. Дървета обграждаха пътя и от двете страни. Лятното небе беше светло, воднистосинъо, избелено от жегата и яркото слънце. Колата изтътна по моста и Мисури се разпростря от двете ни страни. Над бурната река човек сякаш можеше да види чак до края на света. Един гълъб прелетя над моста и кацна при може би дузина други, които гукаха и се кокошинеха на перилата.

Със собствените си очи съм виждала чайки над реката, но никога не можеш да ги мернеш около моста само гълъби. Може би чайките не обичат коли?

— Къде отиваме, Филип?

— Какво?

Искаше ми се да попитам „Много сложен ли е въпросът за теб?“, но се сдържах. Щеше да прозвучи като подигравка.

— Прекосихме реката. Накъде сме тръгнали?

— Слез по изхода Зумбел^[1] и завий надясно.

Направих както ми каза. Зумбел кривуличи надясно и те изплюва автоматично на лентата за завой. Постоях на светофара. Отляво има малка групичка магазини, след това комплекс блокове, после дървета — кажи-речи горичка, и притиснати към тях къщи. Следва частна клиника, а отвъд се шири доста голямо гробище. Винаги съм се питала какво ли си мислят хората от болницата, намираща се в съседство с гробището. Дали за тях не е зловещ намек? Или удобство, просто за всеки случай?

Гробището се е намирало тук далеч по-дълго от клиниката. Някои от камъните датират още от началото на деветнадесети век. Винаги съм се питала дали строителят на сградата не е бил садист, след като е сложил прозорци, зяпащи към покритите с надгробни плочи хълмове. Старостта е достатъчно напомняне какво следва после. Няма нужда от визуални намеци.

В Зумбел има и други неща, разбира се — магазин за видеокасети, бутик за детски дрешки, друг един за стъклописи, бензиностанции и голям жилищен комплекс, наименован „Сън Вали Лейк“. Всъщност тук наистина има езеро и е достатъчно голямо за ветроходство, ако внимаваш повечко.

Няколко пресечки по-нататък навлизаме в предградията. Къщи с малки дворчета се трупат между обграждащите пътя дървета. Има и хълм, който слиза стръмно надолу. Ограничението за скоростта е шейсет километра. Невъзможно е да спуснеш кола по хълма с тази скорост, ако не използваш спирачки. Дали в края на склона ще има полицай?

Ако ни спреше заедно с Филип в неговата сладка мрежеста ризка, целият в сладки белегчета, нямаше ли да стане подозрителен? И къде точно отивате, госпожице? Съжалявам, полицай, има едно нелегално парти, на което трябва да ида, а закъсняваме. Използвах спирачките при слизането по хълма. Разбира се, че нямаше полицай. Ако обаче карах с превишена скорост, щеше да е там. Законите на Мърфи са единствените, които важат в живота ми през повечето време.

— Онази голяма къща отляво. Просто мини по алеята — обади се Филип.

Къщата беше от тъмночервени тухли, на два или може би три етажа, с много прозорци и поне две веранди. Викторианска Америка все още съществува. Дворът беше достатъчно голям да побере частна горичка от високи, стари дървета. Прекомерно избуялата тревата придаваше на имота дъх на запустялост. Алеята беше чакълена и се виеше между дърветата към съвременен гараж, почти успешно построен така, че да подхожда на къщата.

Отвън имаше само две коли. Възможно е в гаража да се криеха още, но нямаше как да надникна вътре.

— Не напускай гостната с друг, освен с мен. Ако го сториш, няма да мога да ти помогна — заяви Филип.

— Как да ми помогнеш? — поинтересувах се.

— Ето какво ни е прикритието. Ти си причината да пропусна толкова много срещи. Намекнах тук-там, че не само сме любовници, но и съм… — той разпери широко ръце в търсене на подходящата дума: — Ами, дресирам те, докато не почувствам, че си готова за купон.

— Дресираш ли ме? — изгасих двигателя и тишината се настани помежду ни.

Той се взираше в мен. Дори и зад очилата долавях тежестта на погледа му. Кожата на раменете ми настръхна.

— Ти си неуверен оцелял от истинско нападение — не „хапка“, нито вампоман, но съм те уговорил да дойдеш на парти. Това е историята.

— Правил ли си някога такова нещо наистина? — попитах.

— Имаш предвид да им дам някого ли?

— Да.

Той изсумтя носово:

— Нямаш високо мнение за мен, нали?

Какво се предполагаше да отговоря — че нямам ли?

— Ако сме любовници, това значи да се преструваме на такива цяла вечер.

Филип се-усмихна. Тази усмивка беше друга — предвкусваща.

— Копеле такова!

Той сви рамене и ги размърда, сякаш мускулите му бяха схванати.

— Нямам намерение да те мятам на пода и да те насилвам, ако от това се опасяваш!

— Знаех си, че няма да правиш така тази вечер! — радвах се, че той не беше осведомен за оръжията ми. Може и да успеех да го изненадам с тях.

Той се намръщи.

— Следвай ме. Ако се почувстваш неудобно от нещо, което правя, ще го обсъдим! — усмихна се ослепително, равните му зъби белееха на фона на тена.

— Никакви дискусии. Просто спираме!

Той сви рамене.

— Така може да провалиш прикритието и да ни убият!

Колата започваше да се загрява. По лицето му се стичаха вадички пот. Отворих вратата от моята страна и излязох. Жегата ми прилепна като втора кожа. Цикадите стържеха — висока, бръмчаща песен далеч високо в дърветата. Цикади и горещина — ах, лято!

Филип заобиколи колата. Чакълът хрущеше под ботушите му.

— Може би ще искаш да оставиш кръста в колата? — предположи.

Бях предвидила такъв развой, но не ми хареса. Сложих разпятието в жабката, като пропълзях над седалката, за да го сторя. Когато затворих вратата, докоснах шията си с длан. Носех верижката непрекъснато и ми се струваше странно, когато я свалях.

Филии протегна ръка и след миг я хванах. Шепата му беше пълна с горещина и леко влажна в средата.

Задната врата бе засенчена от бяла решетъчна арка. Отстрани растяха поветици. Големи като дланта ми цветове пръскаха пурпур през тройно-филтрираните лъчи. В сенките на входа, скрита от погледите на съседите и преминаващите коли, стоеше една жена. Носеше странни черни чорапи, поддържани от жартиери. По-голямата част от тялото й бе открита, бледа под сутиена и подходящите гащета, и двете в пурпурночервено. Носеше и десетсантиметрови токчета, от които краката й изглеждаха дълги и слаби.

— Явно съм прекомерно облечена — прошепнах на Филип.

— Може би не задълго! — прошушна той в ухото ми.

— Не си залагай живота на това!

Взирах се в него, докато го казвах и следях как объркано сгърчва лице. Не продължи дълго. Усмивката се върна — леко повдигнати ъгълчета на устните. Сигурно змията се е усмихвала така на Ева. Виж, приготвила съм ти хубава, лъскава ябълка. Искаш ли бонбонче, момиченце?

Каквото и да смяташе, че продава Филип, аз нямах намерение да купувам. Той ме прегърна през кръста, прокарвайки ръка по протежение на белезите на рамото ми и лекичко забивайки пръсти в ръбовете им. Изпъшка тихичко. Исусе, в какво ли се бях забъркала?

Жената ми се усмихваше, но големите й кафяви очи бяха втренчени в ръката на Филип, която си играеше с белега ми. Стрелна език и облиза устни. Видях гърдите й да се надигат.

— Добре дошла в дома ми, казал паякът на мухата.

— Какво каза? — попита Филип.

Поклатих глава. Той вероятно и бездруго не знаеше поемата, а и не помнех как точно свършва. Не си спомнях дали мухата се е измъкнала. Стомахът ми бе на топка. Подскочих, когато ръката на моя спътник се плъзна по голия ми гръб.

Жената се засмя — високо и може би малко подпийнало. Прошепнах репликата на мухата, докато се изкачвах по стъпалата:

— О, не, не, напразно ще ме молиш, защото който изкачи тез вити стълби, той нивгаш надолу не слиза.

Нивгаш надолу не слиза. Доста лош подтекст.