Лоръл К. Хамилтън
Престъпни удоволствия (18)

18

Вратата на кабинета се отвори. Отвътре излезе висока руса жена. Беше между четиридесет-петдесетгодишна и имаше тънко кръстче. Носеше бутиков златист панталон, безръкавна блуза с цвета на яйчена черупка разголваше загорелите й ръце, а диаманти отрупваха както златния й часовник „Ролекс“, така и сватбения й пръстен. Камъкът на него сигурно тежеше половин кило. Обзалагам се, че дори не е мигнала, когато Джеймисън й е назовал цената.

Момчето, което следваше мадамата, също беше слабо и русо. Изглеждаше на около петнадесет, но знаех, че трябва да е поне на осемнайсет. Преди пълнолетие няма начин законно да се присъедините към Църквата на вечния живот. Хлапето все още не можеше да употребява законно алкохолни напитки, но можеше да избере смърт и вечен живот. Боже, каква законова глупотевина!

Джеймисън вървеше най-отзад — ухилен и загрижен. Говореше тихо на момчето, докато изпращаше клиентите до вратата.

Извадих визитна картичка от чантата си. Подадох я на жената. Тя погледна първо картичката, после и мен. Погледът й ме обходи от горе до долу. Не остана впечатлена — може би заради тениската.

— Да? — каза.

Чистокръвност. Нужно е в развъждането да е участвала истинска чиста кръв, за да се създаде човек, който само с една дума те кара да се, почувстваш като боклук. Разбира се, това не ме трогна. Не, голямата златна богиня не ме накара да се чувствам малка и гневна. Да, бе.

— Телефонът на тази визитка е на човек, който специализира вампирски култове. Добър е.

— Не искам да промиват мозъка на сина ми.

Успях да се усмихна. Реймънд Фийлдс е моят експерт по вампирски култове и той не промива мозъци. Казва истината, независимо колко е неприятна.

— Господин Фийлдс ще ви разкаже за потенциалната лоша страна на вампиризма — обясних.

— Надявам се, че господин Кларк ни е дал цялата информация, от която имаме нужда.

Демонстративно вдигнах ръка пред лицето й.

— Не съм получила тези белези при игра на ръгби. Моля ви, вземете визитката. Обадете му се — или не му се обаждайте. Както си решите.

Под грима, жената бе леко пребледняла. Очите й малко оцъклени. Взираше се в ръката ми.

— Вампири ли го сториха? — гласът й прозвуча тихо и накъсано, почти човешки.

— Да — отвърнах.

Джеймисън я хвана под ръка.

— Госпожо Франкс, виждам, че вече сте се запознали с нашата щатна убийца на вампири!

Тя го погледна, после отново мен. Внимателно наложената маска започваше да се напуква. Облиза устни.

— Така ли! — възстановяваше се бързо, вече отново звучеше снизходително.

Свих рамене. Какво да кажа? Набутах визитката в увенчаната й с дълги нокти длан, а Джеймисън тактично я взе от нея и я прибра в джоба си. Но жената му позволи. Какво да направя аз? Нищо. Бях опитала. Точка. Край. Взрях се обаче в сина й. Беше толкова невероятно млад…

Спомням си как на осемнайсет се смятах за пораснала. Мислех си, че знам всичко. Бях на около двадесет и една, когато открих, че знам едно голямо нищо. Все още не знам нищо, но поне здравата се напъвам да се науча. Понякога това е най-доброто, на което е способен човек. Може би най-доброто, на което всеки един е способен. Боже, ама съм госпожица Цинична тая заран!

Джеймисън избутваше клиентите към изхода. Долових няколко изречения.

— Тя се опитваше да ги убие. Те просто са се защитавали.

Аха, такава съм си аз, наемен убиец на немъртви. Поразяващата ръка от гробищата. Да, бе. Оставих Джеймисън на неговите полуистини и влязох в кабинета. Все още се нуждаех от досиетата. Животът си продължава, поне за мен. Но не можех да прогоня детското лице от мислите си, нито ококорените му очи. Хлапето имаше златист тен и кожата му беше гладка като на бебе. Нима на човек не трябва поне да му расте брада, за да може да се самоубие?

Поклатих глава, сякаш можех да отърся и лицето на хлапето от мислите си. Почти успях. Бях коленичила с папките в ръце, когато в кабинета влезе Джеймисън.

Хлопна вратата зад гърба си. Предполагах, че точно така ще направи.

Кожата му има цвят на тъмен мед, очите му са светлозелени; лицето му е обградено от дълги, стегнато навити къдри. Косата му е почти рижава. Джеймисън е първият зеленоок, червенокос негър, който съм виждала изобщо. Беше жилав, слаб… и не се бе упражнявал и един час в живота си — просто късметлия в генетично отношение. Представата на Джеймисън за упражнения вдига чашки на хубав купон.

— Никога повече не го прави! — каза той.

— Кое? — изправих се, притиснала папките към гърдите си.

Той поклати глава и почти се усмихна…, но гримасата му беше гневна и разкри малки бели зъби.

— Не се дръж като задник!

— Съжалявам.

— Глупости, изобщо не съжаляваш!

— Не съжалявам, че се опитах да дам на жената визитката на Фийлдс. Не. Бих го сторила пак.

— Не обичам да ме подминават като пътен знак пред клиентите ми.

Свих рамене.

— Сериозно говоря, Анита! Повече недей ми въртя такива номера!

Исках да го помоля, да настоя, но не го сторих.

— Не си квалифициран да консултираш хората дали да станат или да не станат немъртви.

— Бърт смята, че съм.

— Бърт би взел пари и за атентат срещу папата, ако смята, че ще се измъкне след това.

Джеймисън се усмихна, намръщи ми се но не успя да се сдържи и пак ми се ухили:

— Добре се оправяш с думите.

— Благодаря.

— Не ме унижавай пред клиенти, става ли?

— Обещавам никога да не ти се бъркам, когато става дума за възкресение на мъртъвци.

— Това не е достатъчно — отвърна той.

— Да, но е единственото, което ще ти обещая. Не си квалифициран да съветваш хора. Не бива!

— Малката госпожица Съвършенство. Ти убиваш хората за пари. Не си нищо друго, освен проклета убийца.

Поех си дълбоко дъх. Издишах. Нямах намерение да се карам с него точно днес.

— Екзекутирам престъпници с пълната благословия на закона.

— Да, но ти е приятно. Доставяш си наслада като ги нанизваш на колци. Не можеш да изкараш и една проклета, седмица, без да се окъпеш в нечия кръв.

Зяпнах го и попитах:

— Наистина ли вярваш в това?

Той не искаше да ме погледне в очите, но накрая отвърна:

— Не знам.

— Бедните малки вампири, бедните недоразбрани твари. Така ли? Онзи, който ме беляза, е избил двадесет и трима души, преди съдът да ми даде разрешително за него… — дръпнах тениската си надолу, за да разкрия белега на ключицата. — Този вампир беше убил десет души. Специализираше се в малки момченца, твърдеше, че месото им е особено нежно. Той не е мъртъв, Джеймисън. Измъкнал се е. Снощи ме намери и ме заплаши!

— Ти не ги разбираш.

— Не! — забих пръст в гърдите му. — Ти не ги разбираш.

Той ме стрелна с гневен поглед, трепкайки с ноздри — дъхът му излизаше на топли струйки. Отстъпих назад. Не биваше да го докосвам, това е нарушение на правилата. Никога не докосваш човек по време на караница, освен ако не си си наумил да преминеш към насилие.

— Съжалявам, Джеймисън! — не знам дали разбираше за какво се извинявам.

Не каза нищо.

Когато го подминах, той ме попита:

— За какво са ти папките?

Поколебах се, но той познаваше досиетата не по-зле от мен. Щеше да разбере какво липсва.

— Вампирските убийства.

Спогледахме се едновременно. Зяпнахме се.

— Взела си парите? — попита той.

Това ме спря.

— Знаеш за случая?

Той кимна.

— Бърт се опита да ги накара да наемат мен вместо теб. Не пожелаха да се хванат на въдицата.

— Брей, след цялата добра реклама, която си им правил…

— Казах на Бърт, че няма да се навиеш. Че няма да работиш за вампири.

Леко скосените му очи ме изучаваха, оглеждаха и се опитваха да измъкнат някаква истина от мен. Пренебрегнах Джеймисън и си наложих приятно, но каменно изражение.

— Парите говорят, колега, дори и на мен!

— Ти не даваш и пукнат петак за печалбата!

— Какво късогледство от моя страна, а?

— Винаги така съм мислил. Не го правиш за пари! — просто твърдение. — Тогава защо?

Не исках Джеймисън да ми се бърка. Той смяташе вампирите за зъбати хора. И те много внимаваха да го държат на чистата, невинна страна. Той никога не си цапаше ръцете, тъй че можеше да си позволи да се преструва или да пренебрегва истината… и дори да лъже сам себе си. Аз пък твърде често си цапам ръцете. Да се полъжа е добър начин да умра.

— Виж, Джеймисън, имаме различно мнение за вампирите, но всичко, което може да убие вампир, може да превърне и хората в кайма. Искам да хвана този маниак, преди той, тя или то да се захванат с това.

Лъжата не беше никак лоша. Беше дори смислена. Джеймисън примигна срещу мен. Дали ще ми повярва или не зависеше от това колко му се иска да ми повярва. Колко силно е желанието му светът да си остане чист и безопасен. Кимна — веднъж, много бавно.

— Смяташ, че може да хванеш нещо, което не е по силите на вампир-повелител?

— Явно те така мислят — отворих вратата и той ме последва навън. Може би щеше да ми задава още въпроси, може би не…, но ме прекъсна един глас.

— Анита, готова ли си да тръгваме?

И двамата се обърнахме и сигурно съм изглеждала не по-малко стресната от Джеймисън. Нямах среща с никого.

Да, но на един от столовете в чакалнята, полупотънал в джунглата от растения, седеше мъж. В първия момент не го познах.

Заресана назад гъста кестенява коса, много привлекателно лице… Черни слънчеви очила скриваха очите му. Извърна глава и разруши илюзията за къса подстрижка. Над яката му се виеше дебела конска опашка. Носеше синьо джинсове яке с вдигната яка. Кървавочервената фанела подчертаваше тена му. Изправи се бавно, усмихна се и си свали очилата.

Беше Филип с многото белези. Не го познах облечен. От едната страна на гърлото му имаше превръзка, почти скрита под яката на якето.

— Трябва да поговорим — каза.

Затворих уста и се постарах да изглеждам достатъчно интелигентна.

— Филип, не очаквах да те видя толкова скоро!

Джеймисън прехвърляше поглед между нас. Мръщеше се. Подозрително. Мари седеше, опряла брадичка на ръцете си и се радваше на представлението.

Тишината беше ужасно неловка. Филип подаде ръка на Джеймисън. Промърморих:

— Джеймисън Кларк, това е Филип… мой приятел! — веднага щом го казах, ми се прииска да не съм. „Приятел“ е дума, която жените използват за назоваване на любовниците си. Отдавна е изгубила по-съществения си смисъл.

Джеймисън се усмихна широко:

— Тъй значи, ти си приятел… на Анита! — претърколи думата в устата си и я вкуси от всички страни.

Мери махна възбудено с ръка. Филип забеляза и я озари с ослепителна, разтапяща либидото усмивка. Секретарката ни се изчерви.

— Е, вече трябва да тръгваме. Хайде, Филип! — сграбчих го за ръката и го помъкнах към вратата.

— Радвам се, че се запознахме, Филип! — обади се Джеймисън. — Със сигурност ще спомена за теб на другите, които работят тук. Сигурен съм, че и те ще се радват да се запознаете по някое време!

Колегата ми наистина се наслаждаваше на случката.

— Точно сега сме много заети, Джеймисън! Може би някой друг път!

— Добре де, добре — съгласи се той.

Изпрати ни до вратата и я отвори пред нас. Ухили ни се, докато вървяхме по коридора, хванати ръка за ръка. Ах, да му се не види! Налагаше се малкият хитър пор да си мисли, че имам любовник. Голяма работа. И щеше да каже на всички. Филип ме хвана с ръка през кръста и се наложи да се преборя с желанието да го отблъсна. Преструвахме се, нали така? Усетих как се поколеба, щом докосна с длан пистолета ми.

В коридора срещнахме една от агентките по недвижими имоти. Тя поздрави мен, но се взираше във Филип. Той й се усмихна. Когато я подминахме и се насочихме към асансьора, погледнах през рамо. Естествено, тя зяпаше гърба му, докато се отдалечавахме.

Трябва да призная, че танцьорът имаше хубав гръб. Агентката ме хвана, че я наблюдавам и прибързано отклони очи.

— Защитаваш честта ми, а? — попита Филип. Избутах го встрани и натиснах копчето на асансьора.

— Какво правиш тук?

— Жан-Клод не се прибра снощи. Знаеш ли защо?

— Не съм се „справила“ с него, ако за това намекваш.

Вратата се отвори. Филип се облегна на двете крила, придържайки ги с тяло и длан. Усмивката, с която ме озари, бе обещаваща и представляваше коктейл от малко зло и много секс. Нима наистина исках да остана сама в асансьора с него? Вероятно не, но пък бях въоръжена. А той поне доколкото можех да определя, не беше.

Пъхнах се под ръката му, без да се налага да се навеждам. Вратата изсъска зад нас. Бяхме сами. Той се облегна в ъгъла, скръсти ръце на гърдите си и се втренчи в мен изпод черните си очила.

— Винаги ли правиш така? — попитах.

Лека усмивка.

— Как?

— Позираш.

Филип се стегна за миг, после се отпусна отново.

— Вроден талант ми е!

Поклатих глава:

— Ахъм… — и се взрях в проблясващите номера на етажите.

— Жан-Клод добре ли е?

Погледнах го и не намерих какво да кажа. Асансьорът спря. Излязохме.

— Не ми отговори — напомни Филип тихо.

Въздъхнах. Разказът беше твърде дълъг.

— Почти обед е. Докато хапваме, ще ти разкажа, каквото знам.

Той се ухили.

— Опитваш се да ме бройкаш ли, госпожице Блейк?

Засмях се — не можах да се сдържа:

— Ще ти се!

— Може би — съгласи се той.

— Готиният флиртаджия, това си ти, а?

— На повечето жени им харесва.

— Повече би ми харесало, ако не знаех, че и с деветдесетгодишната ми баба ще флиртуваш по същия начин, както с мен!

Той прикри смеха си с кашлица.

— Нямаш особено високо мнение за мен!

— Много си падам по отсъждането. Това е един от недостатъците ми.

Филип отново се засмя, приятен звук.

— Какво ще кажеш да чуя остатъка от списъка с недостатъците ти, след като ми обясниш къде е Жан-Клод?

— Не мисля, че ще го споделя.

— И защо?

Спрях точно пред стъклената врата, която водеше към улицата.

— Защото те видях снощи. Знам какъв си и знам как си изкарваш раните.

Той протегна ръка и докосна рамото ми.

— Раните ми идват по много различни начини.

Намръщено стрелнах с поглед дланта му и той я дръпна.

— Стига, Филип! Няма да се хвана.

— Може би до края на обяда ще си промениш мнението?

Въздъхнах. Срещала съм хора като Филип и преди хубави мъже, които са свикнали жените да се лигавят около тях. Не се опитваше да ме сваля, просто искаше да призная, че го намирам за привлекателен. Ако не го признаех, щеше да продължава да ме тормози.

— Предавам се, печелиш.

— Какво печеля? — попита той.

— Прекрасен си, даже си великолепен. Ти си един от най-хубавите на вид мъже, които са ми попадали пред очите. От подметките на обувките, по протежение на прилепналите ти джинси и по плоските стегнати гънки на корема, до скулптурната линия на челюстта ти — ти си прекрасен. А сега можем ли да вървим да обядваме и да спрем с глупостите?

Той смъкна надолу слънчевите си очила точно колкото да надникне над горния им ръб. Взираше се в мен поне минута-две, после пак върна очилата на място.

— Ти избираш ресторанта — каза го равно, без подигравка.

Чудех се дали не съм го обидила. Питах се и дали ми пука.