Лоръл К. Хамилтън
Престъпни удоволствия (31)

31

Когато най-сетне заизкачвах стълбите към апартамента си, вече беше почти три часа. Всичко ме болеше. Коленете — заради високите токчета, краката и кръстът ми направо горяха от мускулна треска. Копнеех за продължителен, горещ душ — и после в леглото. Може би, ако имах късмет, щях наистина да получа осем часа непрекъснат сън? Разбира се, не исках да се обзалагам…

Държах в една ръка ключовете и в другата — пистолета. Криех го до хълбока си, да не би някой съсед да отвори вратата си неочаквано. Нищо страшно, хора, просто вашата добра съседка, съживителката. Да, бе.

За пръв път от много време насам вратата ми стоеше както си я бях оставила — заключена. Благодаря ти, Боже! Не бях в настроение да си играя на ченгета и престъпници толкова рано сутринта.

Изритах обувките си направо зад вратата, след това се затътрих в спалнята. Лампичката на телефонния секретар примигваше. Сложих пистолета на леглото, натиснах бутона за прослушване и започнах да се събличам.

— Здрасти, Анита, Рони е. Уредих среща с един тип от ХСВ за утре сутринта. В кабинета ми, в единайсет. Ако не е удобно, остави съобщение на секретаря, ще ти се обадя. Внимавай!

Щрак, стъъърж, и от високоговорителя се разнесе гласът на Едуард:

— Часовникът тиктака, Анита! — щрак. По дяволите.

— Харесваш дребните игрички, нали, кучи сине? Започвах да се дразня, а нямах представа какво да правя със Смъртта. Също и с Николаос и Закари, Валънтайн и Обри. Знаех обаче, че искам душ. Оттам можех да започна. Току-виж, докато стържа козята кръв от кожата си, взела, та ми хрумнала някоя брилянтна идея.

Заключих вратата на банята и оставих пистолета върху шкафчето. Започваше да ме хваща параноя. Или може би ставах реалистка?

Изчаках водата да вдигне пара, след това влязох под струята. Не се бях приближила до разгадаването на вампирските убийства повече, отколкото преди двадесет и четири часа.

Дори ако разрешах случая, пак щях да имам проблеми. Обри и Валънтайн се канеха да ме убият щом Николаос свали от мен защитата си. Лесна работа. А и не бях сигурна дали господарката не храни идеи за същото. Виж, Закари — той пък убиваше, за да подхранва вуду-талисмана си. Чувала бях за магии, които искат човешко жертвоприношение. При това такива, които дават далеч по-малко от безсмъртие. Богатство, власт, секс — важни цели още от време оно. Всички те изискваха много специфична кръв — на деца, на девици, на девствени момчета или на малки старици със синя коса и един дървен крак. Верига изчезнали със сходни жертви. Ако Закари просто оставяше телата на лесно за намиране място, вестниците вече щяха да са се докопали до новината. Може би.

Трябваше да бъде спрян. И ако не се бях намесила тази нощ, щяха да го спрат. Никой подвиг в името на доброто не остава ненаказан.

Облегнах длани на плочките на стената и оставих водата да къпе гърба ми на почти врели ручеи. Добре, трябваше да убия Валънтайн, преди той да убие мен. Имах разрешително за смъртта му. Така и не го прекратиха. Разбира се, първо трябваше да го намеря…

Обри беше опасен, но поне не стоеше на пътя ми, докато Николаос не го пуснеше от ковчега му с кръстовете.

Можех просто да предам Закари на полицията. Долф щеше да ме изслуша, но пък аз не разполагах с никакви доказателства. По дяволите, дори не бях чувала за магията му. Ако аз не можех да разбера що за създание е, как щях да обясня на ченгетата?

Николаос. Дали щеше да ме остави жива, ако разреша случая? Не знаех.

Едуард щеше да ме навести утре вечер. Или трябваше да му издам господарката, или щеше да си резне парче от мен за спомен. Доколкото го познавах, щеше да си избере по-болезнена процедура. Дали просто да му подхвърля вампирката? Да му кажа онова, което иска да знае? А ако той не успееше да я убие, тя щеше да дойде да ме вземе… Нещо, което ми се щеше да избегна повече от почти всичко — Николаос да тръгне по петите ми.

Избърсах се, прокарах четката през косата си и потърсих нещо за ядене. Опитах да се самоубедя, че съм твърде уморена за храна. Стомахът не ми повярва.

Докато се просна в леглото, мина четири. Кръстът висеше на врата ми. Пистолетът кротуваше в кобура зад таблата на кревата. И, просто от чиста параноя, пъхнах нож между матрака и пружините. Не бих могла да го извадя навреме, но… Е, човек никога не знае.

Отново сънувах Жан-Клод. Седеше на масата и похапваше къпини.

— Вампирите не ядат твърда храна — заявих аз.

— Точно така! — той се усмихна и избута купата с плодове към мен.

— Мразя къпини! — възпротивих се.

— Винаги съм ги обожавал. Не съм ги вкусвал от векове!

На лицето му бе изписан копнеж.

Взех купата. Беше прохладна, почти студена. Къпините бяха окъпани в кръв. Изтървах съда и плодовете се разпиляха — бавно, пръскайки кръв по масата, и то повече, отколкото имаше вътре. Кръвта прокапа през покривката и на пода.

Жан-Клод ме зяпаше през окървавения плот. Думите му ме достигнаха като топъл вятър.

— Николаос ще убие и двама ни. Трябва да ударим първи, ma petite!

— Какво дрънкаш за „нас“?

Той подложи шепи под рукналата кръв и ми подаде длани, сякаш бяха купа. Кръвта се стичаше между пръстите му.

— Пий! Така ще станеш силна!

Събудих се, втренчена в мрака.

— Проклет да си, Жан-Клод! — прошепнах. — Какво си ми сторил?

Тъмната, празна стая не съдържаше отговора. Благодаря на Господ за малките услуги. Часовникът показваше шест и нещо заранта. Обърнах се и се пъхнах отново под завивките. Съскането на климатика не заглушаваше звука от пуснатата от някой от съседите вода. Включих радиото. Концерт на Моцарт в ми-бемол изпълни тъмната стая. Всъщност музиката бе твърде енергична, за да се спи на нея, но исках някакъв шум. По мой избор.

Не знам дали причината бе в Моцарт, или в умората ми. Все едно, заспах отново. Ако съм сънувала, не помня нищо.