Лоръл К. Хамилтън
Престъпни удоволствия (7)

7

Жан-Клод ни преведе през завесите в дъното на сцената. Поредният вампир-стриптийзьор се готвеше за излизане. Беше облечен като гладиатор, чак до металния нагръдник и късия меч.

— И после ми говорете за номер, с който е трудно да се сравняваш! Гадост! — Той дръпна завесата и излезе пред публиката.

Кетрин се появи с толкова бледо лице, че луничките й изпъкваха като кафеви мастилени петна. Чудех се дали и аз изглеждам толкова бледа? Надали. Нямам подходящия цвят на кожата за такова нещо.

— Боже мили, добре ли си? — попита тя.

Внимателно прекрачих няколко кабела, които се виеха по пода зад сцената и се облегнах на стената. Започвах отново да се научавам как се диша.

— Добре съм — излъгах.

— Анита, какво става? Какво беше това на сцената? Ти не си вампир — във всеки случай не повече от мен!

Обри изсъска беззвучно зад гърба й и удължи зъбите си, от което устните му прокървиха. Раменете му се разтърсиха от беззвучен смях.

Кетрин ме стисна за ръката.

— Анита?

Прегърнах я и тя се притисна към мен. Нямаше да я оставя да умре по такъв начин! Нямаше да допусна подобно нещо. Тя се отдръпна назад и се вгледа в лицето ми.

— Кажи нещо!

— Дали да не поговорим в кабинета ми? — предложи Жан-Клод.

— Няма нужда и Кетрин да идва.

Обри се приближи до нас. Сияеше в сумрака като скъпоценен камък.

— Според мен трябва да дойде. И тя е въвлечена при това лично! — той облиза окървавените си устни. Езикът му беше розов и бърз като на котка.

— Не, искам да я махна от всичко това и няма значение как.

— От кое? За какво говориш?

Жан-Клод попита:

— Дали тя ще отиде в полицията?

— Да ходя в полицията ли? Защо? — попита Кетрин, а гласът й добиваше мощ с всеки следващ въпрос.

— И какво, ако отиде?

— Ще умре — обясни Жан-Клод.

— Я чакайте малко! — намеси се приятелката ми. — Да не би да ме заплашвате?

Лицето й вече бе добило цвят. Гневът й въздейства така.

— Ще отиде в полицията — съгласих се аз.

— Изборът е изцяло твой.

— Съжалявам, Кетрин, но ще е по-добре за нас, ако не си спомняш нищо от случилото се!

— Стига толкова! Тръгваме си, веднага! — тя ме сграбчи за ръката и аз не я спрях.

Обри пристъпи зад нея.

— Погледни ме, Кетрин!

Тя се скова. Пръстите й се забиха в ръката ми — през мускулите й вибрираше невероятно напрежение. Бореше се. Боже, помогни й! Но тя не притежаваше нито магия, нито свещени предмети. Силата на волята й не стигаше — не и да се противопостави на твар като Обри.

Дланта й се отпусна, пръстите омекнаха изведнъж. Дъхът излезе от гърдите й с дълга, разтърсваща въздишка. Тя се втренчи в нещо точно над главата ми — нещо, което не можех да видя.

Прошепнах:

— Кетрин, съжалявам!

— Обри може да изтрие спомените й от тази нощ. Ще си мисли, че е прекалила с пиенето…, но това няма да оправи пораженията!

— Знам. Единственото, което може да разруши хватката на Обри върху нея е смъртта му.

— Тя отдавна ще гние в гроба, преди това да се случи!

Втренчих се във вампира и кървавите петна по ризата му. Усмихнах се много предпазливо.

— Тази малка раничка беше само късмет и нищо повече. Не си въобразявай кой знае какво заради нея! — предупреди ме Обри.

Да си въобразявам ли? Какъв майтап. Едва се сдържах да не се изсмея.

— Разбирам заплахата, Жан-Клод! Или правя каквото се иска от мен, или Обри довършва онова, което е започнал с Кетрин!

— Да, схванала си положението, ma petite!

— Спри да ми викаш така! И какво точно искате от мен, а?

— Мисля, че Уили Макой ти е казал какво искаме.

— Искате да ме наемете да разследвам убийствата на вампири?

— Точно така!

— Това — посочих безизразното лице на Кетрин — надали беше необходимо. Можехте да ме пребиете, да заплашите живота ми, да ми предложите пари. Можехте да сторите какво ли не преди да посегнете на нея!

Той се усмихна сковано.

— Всичко това щеше да отнеме време. И нека си говорим откровено. Накрая пак щеше да ни откажеш.

— Може би.

— А по този начин не ти остава избор!

Прав беше.

— Добре. Захващам се със случая. Доволен ли си?

— Много — отвърна Жан-Клод съвсем тихо. — Ами приятелката ти?

— Прати я вкъщи с такси. И искам някаква гаранция, че дъртият зъбатко няма все пак да я убие.

Обри се засмя — плътен звук, който завърши с истерично съскане. Беше се привел и се тресеше от смях.

— Зъбатко! Това ми хареса!

Жан-Клод погледна към смеещия се вампир и заяви:

— Давам ти честната си дума, че тя няма да пострада, ако ни помогнеш!

— Не ми се обиждай, но това не е достатъчно!

— Съмняваш се в честната ми дума? — гласът му бе нисък и топъл, но ръмжеше от гняв.

— Не, но каишката на Обри не е в твоите ръце. Няма как да гарантираш за поведението му, ако не отговаря пред теб!

Смехът на Обри затихна до накъсан кикот. Никога досега не бях чувала вампир да се киска. Не беше приятно. Най-сетне успя да се укроти и се изправи.

— Никой не ми държи каишката, момиче! Сам съм си господар!

— О, я слез на земята! Ако беше над петстотингодишен, при това вампир-повелител, щеше да пометеш сцената с мен. А както се случи… — вдигнах ръце с дланите навън — ти не успя, което значи, че си много стар, но не си си повелител!

Той изръмжа басово и лицето му потъмня от гняв.

— Как смееш…?

— Стига, Обри, тя прецени възрастта ти с точност до петдесет години! Не си вампир-повелител и Анита го знае. Имаме нужда от нея!

— Трябва да научи какво е унижение! — Той пристъпи към мен със сковано от гняв тяло, а юмруците му се свиваха и разпускаха във въздуха.

Жан-Клод се озова помежду ни.

— Николаос очаква да я заведем недокосната!

Обри се поколеба. Изръмжа и челюстите му щракнаха във въздуха. Тракането на зъбите му, когато захапа празното пространство, прозвуча кухо и гневно.

Двамата се взираха един в друг. Усещах волята им да свисти във въздуха като далечен вятър. Настръхнах цялата, но в крайна сметка Обри отклони поглед и примигна гневно, но примирено.

— Няма да се гневя, господарю мой! — Той наблегна на „мой“, подчертавайки, че Жан-Клод в действителност не е „неговият“господар.

Преглътнах два пъти — прозвуча ми като тътен. Ако целта им бе да ме уплашат, справяха се направо страхотно.

— Кой е Николаос?

Жан-Клод се обърна към мен със спокойното си и прелестно лице.

— Не ние ще отговорим на този въпрос!

— Какво пък значи това?

Той се усмихна, кривейки устни така внимателно, че да не се покажат зъбите му.

— Нека пъхнем приятелката ти в таксито и я опазим от опасността!

— Ами Моника?

Тук вече той се ухили и демонстрира зъбите си — изглеждаше наистина развеселен.

— Притесняваш ли се за нейната безопасност?

Едва тогава истината ме връхлетя — скалъпеното набързо дамско парти, на което присъствахме само ние трите…

— Тя е била примамката, която да доведе мен и Кетрин тук!

Той кимна — брадичка надолу, брадичка нагоре.

Искаше ми се да се върна и да размажа физиономията на Моника. Колкото повече обмислях тази идея, толкова по-добре ми звучеше. И като по магия, тя разтвори завесите и дойде при нас. Усмихнах й се и ми стана по-добре.

Тя се поколеба, прехвърляйки поглед между Жан-Клод и мен.

— Всичко според плана ли върви?

Тръгнах към нея. Вампирът ме хвана за ръката.

— Не я наранявай, Анита! Тя е под наша защита!

— Кълна се, че тази вечер няма да я докосна и с пръст. Просто искам да й кажа нещо!

Той ме пусна — бавно, сякаш не беше сигурен дали идеята е добра. Пристъпих към Моника — толкова близо, че телата ни почти се допираха. И прошепнах право в лицето й:

— Ако с Кетрин се случи нещо, ще се погрижа да умреш!

Тя ми се ухили, уверена в силата на защитниците си.

— Те ще ме върнат като една от тях!

Завъртях лекичко глава — малко насам, малко натам: бавно и добре обмислено движение.

— Ще ти извадя сърцето! — все още се усмихвах и май не можех да спра. — След това ще го изгоря и ще изсипя пепелта в реката. Разбра ли ме?

Тя преглътна шумно. Тенът от солариума изглеждаше малко зеленикав. Кимна, взирайки се в мен като че ли бях Торбалан.

Мисля, че повярва на обещанието ми. Прекрасно, защото мразя да хабя наистина добрите заплахи.