Лоръл К. Хамилтън
Престъпни удоволствия (30)

30

Щракнах предпазителя на пистолета и си сложих колана. Филип се отпусна на седалката, разперил дългите си крака от двете страни на таблото. Беше затворил очи.

— Накъде? — попита Уили.

Хубав въпрос. Исках да се прибера и да поспя, но…

— Първо трябва да зашием Филип.

— В болница ли искаш да го закараш?

— Добре съм — обади се танцьорът с дрезгав и странен глас.

— Не, не си добре.

Той отвори очи и се обърна да ме погледне. Кръвта бе потекла и по врата му — тъмен, лъскав ручей, който сияеше на отблясъците от уличните лампи.

— Снощи пострада доста повече! — заяви той.

Отклоних поглед и се втренчих през прозореца. Не знаех какво да кажа.

— Сега съм добре.

— И аз ще се оправя.

Пак го погледнах. Взираше се в мен. Не можах да разчета изражението му, а ми се искаше.

— За какво си мислиш, Филип?

Той се извърна право напред. По лицето му танцуваха светлини и сенки.

— За това, че се опънах на господарката. Направих го! Направих го! — Най-сетне в гласа му се усети яростна топлина. Яростна гордост.

— Беше много смело — съгласих се.

— Нали?

Усмихнах се и кимнах:

— Да.

— Не ми се ще да ви прекъсвам, но тря’а да знам накъде да карам т’ва чудо — обади се Уили.

— Хвърли ме в „Престъпни удоволствия“ — реши Филип.

— Трябва да те види лекар.

— Ще се погрижат за мен в клуба.

— Сигурен ли си?

Той кимна, след това простена и се извърна към мен:

— Нали искаше да знаеш кой ми дава заповеди? Николаос. Права беше. Още онзи път. Тя искаше да те съблазня… — усмихна се. Заради кръвта усмивката му не се получи добре. — Предполагам, че не свърших работа.

— Филип… — промърморих.

— Не, всичко е наред. Ти беше права за мен. Болен съм. Нищо чудно, че не ме искаш.

Стрелнах с поглед Уили. Беше се съсредоточил върху карането, сякаш животът му зависеше от това. По дяволите, като мъртвец беше по-умен, отколкото приживе.

Поех си дълбоко дъх и се помъчих да реша какво да кажа.

— Филип… Целувката, преди да ме… ухапеш… — Боже, как човек да признае нещо такова? — Хубаво беше.

Той ме стрелна с поглед и отклони очи.

— Сериозно ли?

— Да.

В колата се възцари неловко мълчание. Не се чуваше друг звук, освен съскането на гумите по асфалта. В нощта проблясваха светлини, разделени от изолиращия мрак.

— Да се противопоставиш на Николаос тази нощ беше едно от най-смелите неща, които съм виждала някой да прави. А също и от най-глупавите — додадох.

Той се засмя — рязко и изненадано.

— Никога повече не прави така. Не искам смъртта ти да тежи на съвестта ми!

— Изборът си беше мой — заяви танцьорът.

— Никакъв героизъм повече, ясно?

Той ме погледна.

— Ще ти бъде ли мъчно, ако умра?

— Да.

— Е, все пак е нещо…

Какво ли искаше от мен? Да му се обясня в неумираща любов или друга такава глупост? Какво ще кажете за неумираща похот? И в двата случая бих излъгала. Какво искаше той? Почти го попитах, но не го сторих. Нямах толкова кураж.