Лоръл К. Хамилтън
Престъпни удоволствия (29)

29

Подхлъзнах се на мократа трева. Чорапогащниците не са правени за тичане. Седях си, задъхана и се стараех да не мисля. Бях вдигнала зомби, за да спася друго човешко същество, което не беше човек. Сега зомбито, което събудих, бе измъчвано от вампири. По дяволите. А нощта дори не бе преполовена. Прошепнах:

— Какво следва сега?

Отвърна ми лек като музика глас:

— Здравей, съживителке! Май си прекарваш пълноценно нощта!

Николаос стоеше в сенките на дърветата. Придружаваше я Уили Макой — стоеше малко встрани, не точно до нея, като бодигард или слуга. Прислуга, предполагам.

— Струваш ми се възбудена. Какъв е проблемът всъщност? — Гласът й се надигна като песен на камбанки. Опасното малко момиченце се беше завърнало.

— Закари вдигна зомбито. Не можеш да използваш това като извинение за убийството му! — Засмях се, но смехът ми отзвуча откъслечно и дрезгаво. Той вече беше мъртъв. Не мисля, че тя знаеше. Вампирката не можеше да чете мисли, можеше само да изстъргва истината от съзнанието. Обзалагам се, че не й бе хрумвало да попита: „Ти жив ли си, Закари, или си ходещ труп?“. Засмях се и смехът май не можеше да спре.

— Анита, добре ли си? — гласът на Уили си беше такъв, какъвто и приживе.

Кимнах, опитвайки се да се овладея.

— Добре съм!

— Не виждам нищо смешно в случая, съживителке! — Детското гласче се разтваряше, като спускаща се маска. — Ти помогна на Закари да вдигне зомбито! — каза го така, сякаш ме обвиняваше.

— Да.

Чух някакво движение в тревата. Стъпките на Уили и нищо повече. Вдигнах очи и видях Николаос да се движи към мен, безшумна като котка. Усмихваше се — сладка, безобидна, фотомодел, красиво дете. Не. Лицето й беше твърде дълго. Перфектната детска плитка вече не беше идеална. Колкото повече приближаваше, толкова повече дефекти забелязвах. Дали я виждах такава, каквато бе в действителност? Дали?

— Зяпаш ме, съживителке! — Тя се засмя, високо и налудничаво, като звънчета при буря. — Сякаш си видяла призрак! — Коленичи, приглаждайки панталона си на коленете, сякаш носеше пола. — Призрак ли видя, съживителке? Дали видя нещо, което те е уплашило? Или нещо друго? — Лицето й се намираше само на една ръка от мен.

Сдържах дъха си, забила пръсти в земята. Страхът ме обливаше като леден душ. Личицето й беше толкова приятно, усмихнато, окуражаващо. Наистина й трябваше трапчинка в комплект с всичко това.

Заговорих дрезгаво, наложи се да се окашлям:

— Аз вдигнах зомбито. Не искам да го нараняват.

— Но това е само зомби, съживителке! Те нямат истинско съзнание.

Само се взирах в слабото, сладко лице. Боях се да сваля очи от нея, както и да я гледам в очите. Гърдите ми се свиха от желанието да побегна.

— Било е човешко същество. Не искам да я мъчат!

— Няма да я наранят много. Малките ми вампири ще останат разочаровани. Смъртта не може да нахрани мъртвите.

— Гулите могат. Те се хранят с мъртъвци.

— Да, но какво е гулът, съживителке? Наистина ли е мъртвец?

— Да.

— Аз мъртва ли съм? — попита вампирката.

— Да.

— Сигурна ли си? — имаше малък белег до горната устна. Сигурно го бе получила преди смъртта си.

— Сигурна съм — отвърнах.

Тогава тя се разсмя — звук, който да извика усмивката на лицето ти и песен в сърцето. Стомахът ми подскочи при този звук. Надали щях да мога да се радвам на филмите на Шърли Темпъл отсега нататък.

— Не мисля, че си сигурна в това. — Николаос се изправи с едно плавно движение. Хиляда години упражнения водят до съвършенство.

— Искам зомбито да почива в мир сега, още тази нощ — заявих.

— Не си в положение да искаш каквото и да е — гласът й прозвуча студен и много възрастен. Децата не знаят как да ти остържат кожата с гласа си.

— Аз го вдигнах. И не искам да го мъчат.

— Толкова ли е зле?

Какво можех да кажа?

— Моля!

Тя се втренчи в мен:

— Защо е толкова важно за теб?

Не мислех, че бих могла да й обясня.

— Просто е важно.

— Колко важно? — поинтересува се тя.

— Не разбирам какво имаш предвид.

— Какво си готова да понесеш заради твоето зомби?

Страхът се утаи в студена буца в дъното на вътрешностите ми.

— Не знам какво имаш предвид.

— О, знаеш! — възрази Николаос.

Изправих се, не че това ми беше от помощ. Всъщност бях по-висока от нея. Тя беше дребничка — изящно дете-фея. Чудесно.

— Та какво точно искаш?

— Не го прави, Анита! — Уили стоеше встрани от нас, сякаш се боеше да се приближи прекалено. Беше по-умен в смъртта, отколкото като жив.

— Тихо, Уили! — тя го каза с нормален глас, нито викаше, нито го заплаши. Но Уили млъкна незабавно, като добре обучено куче.

Може би вампирката долови погледа ми. Все едно, каза:

— Наказах Уили задето не успя да те наеме онзи път.

— Наказа ли го?

— Филип, предполагам, ти е разказал за методите ни?

Кимнах:

— Ковчега с кръстовете.

Тя се усмихна — ослепително и весело. Сенките превърнаха усмивката й в гримаса.

— Уили много се боеше, че ще го оставя там месеци наред, та дори и години.

— Вампирите не могат да умрат от глад. Това ми е ясно… — а безгласно добавих наум: „Кучка такава!“ След определено ниво на ужаса просто се ядосвам. Гневът има приятен вкус.

— Миришеш на прясна кръв. Нека те вкуся и ще се погрижим за безопасността на зомбито ти.

— Вкусването ухапване ли значи? — поинтересувах се.

Тя се засмя, сладко и разкъсващо сърцето. Кучка.

— Да, човеко, ухапване значи! — и внезапно се озова до мен. Отскочих без да се замисля. Николаос пак се засмя. — Виждам, че Филип ме е изпреварил!

За миг не можах да разбера какво има предвид, след това вдигнах ръка и напипах ухапването на врата ми. Внезапно ми стана неловко, сякаш ме бе хванала гола.

Смехът звънтеше в лятната нощ. Наистина започваше да ми лази по нервите.

— Никакво вкусване! — заявих.

— Тогава, нека отново вляза в ума ти. Това също е вид хранене.

Поклатих глава — твърде бързо и твърде много пъти. Готова бях да умра, но да не я оставя да прониква в мислите ми отново. Стига да имах избор, разбира се.

Недалеч се разнесе писък. Естел овладяваше гласа си. Трепнах, сякаш ме бяха ударили.

— Нека вкуся кръвта ти, съживителке! Няма да пускам зъби! — вампирката оголи кучешките си зъби при тази реплика. — Стой и не се опитвай да ме спреш. Ще вкуся прясната рана на врата ти. Няма да се храня с теб.

— Вече не кърви. Съсирила се е.

Николаос се усмихна, сладка като ангел:

— Ще я оближа до дъно.

Преглътнах с мъка. Не знаех дали съм способна на това. Прозвуча нов писък — самотен и изгубен. Боже.

Уили се обади:

— Анита…

— Млък, иначе ще си навлечеш гнева ми! — изръмжа тя ниско и злобно.

Уили сякаш се смъкна. Лицето му представляваше бял триъгълник под тъмната коса.

— Всичко е наред, Уили! Не бива да страдаш заради мен! — обадих се аз.

Той се взираше през мен от няколко метра разстояние — все едно бяха мили. Помагаше ми само отчаяният израз на лицето му. Бедният Уили. Бедната аз.

— И каква полза, ако няма да се храниш с мен? — полюбопитствах.

— Абсолютно никаква полза! — Николаос протегна към мен малката си, бледа ръка. — Разбира се, страхът също е вид храна… — студени пръстчета се свиха около китката ми. Трепнах, но не се дръпнах. Щях да я оставя да го стори, нали?

— Наречи го сенчесто хранене, човеко. Кръвта и страхът са винаги ценни, независимо как ги получаваш!

Тя пристъпи към мен. Издиша и аз отстъпих. Само хватката й ни придържаше една до друга.

— Чакай! Искам зомбито свободно, още сега — преди това!

Тя само ме гледаше, после кимна полека.

— Много добре! — взря се покрай мен, светлите й очи виждаха неща, които или не бяха там, или не можех да ги видя. Усетих напрежението в ръката й, почти като токов удар. — Тереза ще ги прогони и ще накара съживителя да положи зомбито в гроба.

— И всичко това само за миг, а?

— Тереза е под мое управление, не го ли знаеше?

— Да, предположих го… — не знаех, че който и да е вампир владее телепатията. Разбира се, до снощи не знаех и че могат да летят. О, научавах всякакви нови неща!

— Как ще разбера, че не ме лъжеш? — попитах.

— Налага се да ми повярваш.

Да, това вече беше доста забавно. Ако тя имаше чувство за хумор, вероятно можеше да излезе нещо… Да, бе.

Николаос придърпа китката ми по-близо до себе си, и мен заедно с нея. Ръката й беше като облечена в плът стомана. Нямаше как да се освободя от хватката й, освен с поялник. А в момента бях свършила оксижените.

Темето й влизаше под брадичката ми. Налагаше се да се изправи на пръсти, за да диша във врата ми. Това би трябвало да съсипе заплахата, но не успя. Меки устни докоснаха врата ми. Дръпнах се. Вампирката се засмя, притиснала лице в мен. Разтреперих се и не можах да спра.

— Обещавам да съм нежна! — Тя се засмя отново и аз се преборих с желанието да я отблъсна. Бях готова на почти всичко, стига само да я ударя — веднъж, но силно. Да, но пък не ми се умираше тази нощ. Освен това бях сключила сделка.

— Бедничката, трепериш! — Николаос положи ръка на рамото ми за опора. Прокара устни по дупката на врата ми. — Студено ли ти е?

— Стига глупости. Действай!

Вампирката се вцепени:

— Не искаш ли да те докосвам?

— Не — отвърнах.

Да не беше полудяла? Риторичен въпрос.

Заговори много спокойно.

— Къде е белегът на лицето ми?

Отвърнах без да се замислям:

— Близо до устата.

— И как — изсъска тя — разбра това?

Сърцето ми подскочи в гърлото. Опаля. Бях допуснала да разбере, че номерата й не ми действат — а би трябвало да ми действат…

Николаос заби пръсти в рамото ми. Изпъшках, но не изпищях.

— Какво си правила, съживителке?

Нямах ни най-малка представа. Но се съмнявах, че тя ще ми повярва.

— Остави я на мира! — Филип изникна между дърветата, почти тичаше. — Обеща ми, че няма да я нараняваш тази нощ!

Николаос дори не се обърна.

— Уили!

Само изрече името му, но като всички добри слуги, той знаеше какво се иска от него.

Пристъпи пред Филип, протегнал ръка пред себе си. Смяташе да го удуши с гола ръка. Танцьорът се промъкна покрай него.

Уили никога не е ставал за боец. Силата не стига, ако балансът ти не е добър.

Николаос докосна брадичката ми и ме обърна към себе си.

— Не ме карай да задържам вниманието ти, съживителке! Не биха ти харесали методите, които ще избера!

Преглътнах шумно. Тя вероятно беше права.

— Разполагаш с цялото ми внимание, наистина! — успях да изрека с дрезгав шепот, задавян от страха. Ако се закашлях, за да си прочистя гърлото, щях да се изкашлям в лицето й. Лоша идея.

Чух съскането на стъпки, мачкащи тревата. Преборих се с желанието да вдигна очи и да отклоня поглед от вампирката.

Николаос се обърна, за да погледне към стъпките. Видях я да се движи, но беше размазана от скоростта. Просто изведнъж бе обърната в другата посока. Филип стоеше пред нея. Уили го догони и го хвана за ръката, но май не знаеше какво да стори после.

Дали щеше да се сети, че просто може да му счупи ръката? Съмнявам се.

Николаос се сети.

— Пусни го! Ако иска да се приближи, нека! — Тонът й обещаваше ужасно много болка.

Уили отстъпи назад. Филип стоеше неподвижен и гледаше право в мен, без да обръща внимание на вампирката.

— Добре ли си, Анита?

— Прибери се вътре, Филип! Оценявам загрижеността ти, но сключих сделка. Тя няма да ме ухапе.

Той поклати глава.

— Обеща ми да не я нараняваш. Обеща ми! — отново говореше на Николаос, като внимаваше да не гледа право към нея.

— И така тя няма да бъде наранена. Спазвам обещанията си, Филип, през повечето време.

— Добре съм, Филип! Не си докарвай неприятности заради мен! — обадих се и аз.

Лицето му се сгърчи от объркване. Май не знаеше какво да прави. Смелостта му се бе разсипала по земята. Все пак не отстъпи. Голяма точка за него. Аз може би щях да отстъпя. Вероятно. О, по дяволите, Филип беше смелчага и не ми се щеше да го видя да умира заради това.

— Просто се прибери, Филип, моля те!

— Не — обади се Николаос. — Ако дребосъкът се чувства смел, нека опита!

Филип размърда ръце, сякаш се опитваше да сграбчи нещо.

Николаос внезапно се озова до него. Не видях движението й. Танцьорът още не я бе забелязал. Взираше се натам, където стоеше преди това. Николаос го свали на земята с ритник и той падна на тревата, примигвайки срещу нея, сякаш се бе появила току-що.

— Не го наранявай! — обадих се аз.

Бледата ръчица се изстреля напред, съвсем леко докосване. Той конвулсивно подскочи при удара и се търкулна настрани, по лицето му течеше кръв.

— Николаос, моля те! — обадих се. Дори пристъпих напред към нея. Доброволно. Винаги можех да опитам с пистолета. Нямаше да я убие, но поне щеше да даде време на Филип да избяга. Ако можеше да бяга.

Откъм къщата се разнесоха писъци. Мъжки глас изкрещя:

— Перверзници!

— Какво става? — попитах.

Николаос отговори леко развеселена:

— Църквата на Вечния живот е пратила паството си! Налага се да напусна тази малка среща! — обърна се към мен, оставяйки замаяния Филип на тревата. — Та как видя белега ми?

— Не знам.

— Малка лъжкиня! Ще довършим разговора после! — и изчезна, тичайки като бледа сянка под дърветата. Поне не беше отлетяла. Не мисля, че щях да се справя и с този номер точно сега.

Коленичих до Филип. Кървеше там, където го беше ударила.

— Чуваш ли ме?

— Да — той успя да седне. — Трябва да се махаме оттук! Богомолците винаги са въоръжени.

Помогнах му да се изправи.

— Те често ли нападат хапка-партитата?

— Винаги, когато могат — отвърна той.

Стоеше твърдо на крака. Добре, иначе не бих могла да го отнеса надалеч. Уили се обади:

— Знам, че нямам право да моля, но бих помогнал да стигнете до колата ти… — избърса длани в панталоните си. — Ще може ли да ме хвърлите?

Не се сдържах. Засмях се.

— Не можеш ли просто да изчезнеш като останалите?

Той сви рамене.

— Още не знам как.

— О, Уили! — въздъхнах. — Хайде, да се махаме оттук!

Той ми се ухили. Можех да го гледам в очите и това го правеше почти като човек. Филип не възрази към нас да се присъедини вампир. Пък и защо да възразява? Откъм къщата се носеха писъци.

— Някой трябва да викне ченгетата! — обади се Уили.

Прав беше. Никога няма да успея да го обясня. Сграбчих Филип за ръката и се подпрях, докато нахлузя обувките си.

— Ако знаех, че тази вечер ще бягаме от полудели фанатици, щях да си сложа по-ниски токчета! — обобщих.

Продължавах да стискам ръката на танцьора, за да запазя равновесие през минното поле от жълъди. Сега не беше моментът да си изкълчвам глезен.

Почти бяхме стигнали чакълената алея, когато три силуета изтърчаха от къщата. Един стискаше тояга. Другите бяха вампири. Не се нуждаеха от оръжия. Отворих чантата си и извадих пистолета, като го отпуснах покрай хълбока си, скрит в полата. Дадох на Филип ключовете от колата.

— Запали двигателя, аз ще ни прикривам!

— Не мога да карам — обади се той.

Бях забравила.

— По дяволите!

— Дай на мен! — Уили взе ключовете и аз го оставих.

Един от вампирите тичаше към нас, съскаше и размахваше ръце. Може би искаше да ни уплаши, може би и да ни нарани. Стигаше ми толкова за тази нощ. Щракнах предпазителя, заредих и стрелях в земята пред краката му.

Той се поколеба и за малко да се препъне.

— Куршумите не могат да ме наранят, човече!

Под дърветата долавях и друго движение. Не знаех дали са приятели или врагове, не че имаше особена разлика впрочем. Вампирът продължаваше да напредва. Районът беше жилищен. Куршумите изминават големи разстояния, преди да улучат нещо. Не можех да си позволя риска.

Вдигнах ръка, прицелих се и стрелях. Улучих го в корема. Той отскочи и сякаш се спихна около раната. На лицето му се изписа изненада.

— Куршуми в сребърна риза, зъбатко!

Уили тръгна към колата. Филип се колебаеше дали да ми помогне, или да го последва.

— Тръгвай, Филип! Сега!

Вторият вампир се опитваше да заобиколи в гръб.

— Спри на място! — наредих. Вампирът застина. — Ако някой мръдне, ще му вкарам куршум в мозъка!

— Няма да ни убие — заяви вторият вампир.

— Не но и няма да ти подобри особено състоянието!

Човекът с тоягата тръгна напред.

— Недей! — посъветвах го.

Колата запали. Не посмях да се озърна. Отстъпих заднешком, с надеждата да не се препъна на проклетите високи токчета. Ако паднех, щяха да ме оглозгат. Ако ме нападнеха, някой щеше да пострада.

— Хайде, Анита, качвай се! — обади се Филип, облегнат на вратата откъм пътника.

— Прибирай се! — той го стори и аз се пъхнах на седалката. Човекът се затича. — Карай!

Уили метна чакъл с колелата и аз треснах вратата. Наистина, тази нощ не ми се щеше да убивам никого. Човекът заслони лице от чакъла, когато се стрелнахме по алеята.

Колата подскачаше ужасно и за малко да се блъсне в дърво.

— Карай по-бавно, в безопасност сме! — обадих се.

Уили поотпусна газта. Ухили ми се:

— Успяхме!

— Аха! — върнах му усмивката, но не бях толкова самоуверена.

От раната на лицето на Филип течеше равномерна струйка кръв. Той изрази на глас мислите ми:

— В безопасност, но докога? — звучеше така уморен, както се чувствах и аз.

Потупах го по ръката.

— Всичко ще бъде наред, Филип!

Той ме погледна. Изглеждаше състарен и изтощен.

— Не вярваш в това повече от мен. Какво да кажа? Прав беше.